ЛЯТОТО НА 1978:
ЖРЕБИЯТ
Стюарт Астил: "Идвам от малко предградие на град Нотингам. Там съм прекарал целия си живот и естествено съм фен до гроб на Нотингам Форест. Затова за мен успехите на отбора в края на 70-те години бяха нещо особено като преживяване. Но всичко отмина така бързо, че не ми остана време да осъзная всичко навремето. Едва сега, 30 години по-късно, ми е напълно ясно, какво се случи тогава. И, о Боже мой, аз съм по-развълнуван от всякога!
През 1977 г. влязохме в английската елитна първа дивизия през задната врата. Още в първия ни мач там спечелихме с 3:1 като гости на Евертън с фантастична игра на нашите момчета. И така продължи и в следващите срещи, беше невероятно, като в сън. Бившият вратар на Арсенал Боб Уилсън тогава работеше като футболен експерт в Би Би Си и каза: "Полетът на Форест все някъде ще спре." Но това просто не се случи. Той продължаваше и продължаваше, а в края на сезона станахме шампиони и щяхме да играем за Купата на шампионите! А пък и там полетът ни продължи.
По него време работех като механик в една фабрика за локомотиви и първите две седмици на юли бяха ваканционно време. Когато обаче предварително заявиш, че искаш да работиш през това време, можеш да ползваш отпуск и по-късно - когато си избереш. Точно това направих аз като заявих: "Тая година ще играем международни мачове и където и да е първото гостуване - ще дойда и аз!" Началникът на цеха слушаше жребия за евротурнирите по радиото. Той слезе долу при мен в работилницата и ми каза със саркастична усмивка, грееща на цялото му лице: "Знаеш ли къде ще прекараш ваканцията си тази година? В Ню Брайтън!" След това се изхили. Ню Брайтън е един плаж в покрайнините на Ливърпул. От всички възможни съперници от цяла Европа, ние бяхме изтеглили първия си европейски съперник да бъде Ливърпул, спечелил последните две издания за КЕШ и участващ по право в турнира!
Нашият началник, както и много други футболни запалянковци, беше абсолютно убеден, че ние нямахме никакъв шанс срещу "червените" и през първото ни участие за КЕШ изобщо няма да напуснем пределите на Англия. Аз не бях толкова сигурен. А това не беше просто предчувствие."
Тони Уудкок: "Ние бяхме просто отборът от региона. Титлата ни директно след класирането в елита се смяташе от специалистите като шестица от тотото. Тогава Ливърпул беше най-добрият отбор в Европа. Да срещнеш такъв колос още в първия кръг...е, да...не беше това, което ние желаехме. Но пък ние бяхме отличен колектив от истински приятели. Прекарвахме времето си заедно и бяхме готови да се борим един за друг до последен дъх. Да се предаден просто така изобщо не ни мина през ума. Нашият треньор Браян Клъф ни го каза така: "Представете си, че цялото ви семейство стои пред телевизора, а вие се правите на умиращи лебеди. Искате ли майките ви да се срамуват от вас?"
Клъф беше нашият лидер. Уважението беше взаимно. Той го градеше по своя си специален, ироничен начин: понякога той целуваше своите футболисти. Веднъж се почуствах особено унизително. Играех за Арсенал и трябваше да изляза срещу Нотингам. След мача Клъф дойде в нашата съблекалня - и ме целуна! Пред моите съиграчи от Арсенал! Но това беше по-скоро изключение. В повечето случаи цареше пълен респект. Едва по-късно, когато вече бях приключил своята кариера, той ми каза: "Тони, преди ти бях треньор. Но сега мога да ти го кажа: Аз съм ти и приятел."
13 СЕПТЕМВРИ/27 СЕПТЕМВРИ 1978:
1. КРЪГ СРЕЩУ ЛИВЪРПУЛ
Стюарт Астил: "Какво начало! Каква победа! Бихме великите "червени" вкъщи на Сити Граунд с голове на Гери Бъртълс и Колин Барет с 2:0. Две седмици по-късно пътувах с автобуса на запалянковците за реванша и вярвах като някой побъркан, че ще успеем да се класираме напред. Тогава познавах няколко наши играчи лично, като с Джон О'Хеър бях много добър приятел. Той се беше погрижил да получа безплатен билет за мача, затова аз не бях при другите фенове на Форест, а бях седнал на централната трибуна на Анфийлд между жените на играчите и техните роднини. Защитавахме се брилянтно, вратарят ни Питър Шилтън направи невероятен мач, и чудото се случи: 0:0 в Ливърпул! Продължихме напред!
За съжаление ливърпулските хулигани нападнаха нашия автобус. Хвърляха камъни и отнесоха единия прозорец. Там седяха две жени, а всичко беше покрито с хиляди стъклени парчета. През живота си съм бил в толкова много държави, за толкова много гостувания, но единственият случай с подобни проблеми беше тогава, в Ливърпул."
Тони Уудкок: "Преди първия мач с Ливърпул ние бяхме под известен натиск, но той беше повече полезен за отбора: искахме непременно да покажем, че не сме станали случайно шампиони на Англия. И това ни се отдаде, "подарихме" им два гола. Греъм Сунес, нечовешки твърдият стопер на Ливърпул, ме ритна здраво по крака, оставяйки дупка от бутоните си. Докато се превивах на тревата, той ми се ухили: "Ела на Анфийлд, там ще те довърша!" Добре, когато някой иска да играе твърдо, в крайна сметка си го получава. Винаги си казвахме: "В кал, ние играем в кал; по лед, ние играем по лед." Това означава: приемаме нещата такива, каквито са. И така се държашме и по време на гостуването в Ливърпул. На тази страховита сцена, пред огромната трибуна "Дъ Коп" постигнахме 0:0 - и ги елиминирахме! Победата ни над шампиона на континента беше запалването, чийто пламък горя до края."
8 ОКТОМВРИ/1 НОЕМВРИ 1978:
1/8 ФИНАЛ СРЕЩУ АЕК АТИНА
Стюарт Астил: "В осминафинала ни очакваше атинския АЕК, с истинска футболна легенда за треньор - Ференц Пушкаш, великият унгарец. Това беше първото гостуване от европейските турнири, което преживях. Самолетът, с който летяхме до Гърция, обикновено се използваше от Ийст Мидлендс до проливния остров Джързи. Затова трябваше да кацнем в Загреб за зареждане с гориво. Бяхме може би сто-двеста фенове на Форест на стадиона, но празнувахме като хиляди: нашите биха АЕК с 2:1 като гости! Головете вкараха Джон МекГавърн и Гери Бъртълс. На стадиона нямаше истински трибуни, а по-скоро каменни стъпала, за които човек може да си купи възглавничка за сядане. След мача привържениците на АЕК запалиха техните възглавнички, толкова бесни бяха те от домакинските загуби. Реваншът спечелихме без проблеми - 5:1. И тогава Европа видя какъв превъзходен комбинативен футбол играехме ние. Треньорът Клъф мразеше системата "кик енд ръш". Веднъж той каза: "Ако Господ искаше да се играе футбол в облаците, щеше да направи трева там." Играчите, които той тренираше, бяха обявени за ненужни от други отбори. А заедно те играеха като някакви световни звезди под ръководството на Браян Клъф и помощникът му Питър Тейлър.
Клъф и Тейлър не бяха просто колеги - те бяха неразделни приятели. Тейлър беше отговорен за тренировките и подбираше играчите, които трябваше да се купят. Задачата на Клъф беше да убеди наблюдаваните футболисти да преминат в нашия клуб. Той не приемаше "не" за отговор и ако трябваше ги посещаваше по домовете им. На тях не им оставаше нищо друго, освен да подпишат, иначе никога Клъф нямаше да ги остави на мира.
Заедно Клъф и Тейлър бяха невероятно забавни. Преди финала за Купата на лигата на Уембли през 1978 г. те отидоха с целия отбор в бара на хотела. Арчи Гемил не искаше да идва и каза: "Утре играем финал!" Двамата му отвърнаха: "Прави, каквото ти се казва! Отиваме в бара!" Клъф пи с футболистите, докато се натряскаха здраво, а Тейлър разправяше вицове и анекдоти за доброто настроение. Това беше техният начин да разтоварят напрежението от футболистите. На следващия ден всички бяха махмурлии, но спечелиха с 3:2.
По-късно настъпи разрив между двамата, когато Тейлър реши да отиде в Дарби Каунти и зад гърба на Клъф отмъкна Джон Робъртсън, един от най-добрите ни играчи. Така и не се сдобриха преди кончината на Тейлър. Въпреки че Клъф повече не му проговори, той отиде на погребението на бившия му приятел. Той беше един много емоционален човек."
Тони Уудкок: "Браян Клъф беше един дълбокомислещ човек, в някои дни го обземаше нещо като меланхолия. С него умря и един философ. Но той можеше да предава своите вероятно сложни размисли по най-простия възможен начин. Тайната на късите пасове ни беше обяснена така: "Когато видиш червената фланелка на Нотингам, просто подавай топката веднага!" Тактическите му разбори с Питър Тейлър бяха от световна класа. Можеше да се случи Клъф да нападне за нещо Тейлър пред нас, а асистентът да започне да се оправдава. И кой мислите започва да защитава Тейлър? Самият Клъф! Ние, играчите, щяхме да паднем от смях в съблекалнята. Преди срещата с АЕК един нахален гръцки журналист го попита: "Какво изобщо правите тук?" Клъф отвърна кратко: "Дошли сме да танцуваме и да пием уиски." А тогава наистина пихме, след като ги смачкахме на терена."
7 МАРТ/ 21 МАРТ 1979:
1/4 ФИНАЛ СРЕЩУ ГРАСХОПЪР ЦЮРИХ
Стюарт Астил: "Дотук ли бяхме? В началото изглеждаше точно така: Клаудио Сулсер, централният нападател на цюрихския отбор, който беше нанизал 3 гола на Реал Мадрид и беше отстранил испанците почти сам, ни вкара за 1:0. Но момчетата се бориха като зверове и успяха да обърнат мача: 4:1 за нас! Така още преди реванша в Швейцария бях сигурен, че ще продължим. Вторият двубой пак започна с гол на тоя Сулсер, но 4 минути след това Мартин О'Нийл изравни. Това беше достатъчно.
Продължаването напред беше и подарък за рождения ден на Браян Клъф, който ставаше на 44. Преди мача го поздравих. Познавахме се лично, след като разговаряхме на едно събиране на фен-комитета, но което присъстваше и наставникът: "Видях Ви на много от нашите гостувания. Знам, че Вие сте един истински фен." Той дойде на масата, където седях аз с един приятел и поговори с нас. Полунощ отдавна беше минала, когато Браян Клъф погледна часовника си: "Какво? Толкова късно? Днес излязох от къщи в 9 часа сутринта! Барбара (жена му) ще си помисли, че й изневерявам."
С това той се сбогува, а малко след това си тръгнахме и ние.
Вървяхме по пътя към дома, преминавайки през квартала Уолътън. Нямаше нищо необичайно, но изведнъж видяхме една кола, всички врати на която бяха отворени, а двигателят й работеше. Моят приятел възкликна: "Не е ли това колата на Клъф?" Отговорих: "О, Господи, да!" Двамата отидохме да видим какво става. На задната седалка седеше младо момче, може би на 14 години. Попитахме го къде е собственикът на автомобила, а той посочи с брадичката си настрани. Поехме нататък и веднага видяхме Браян Клъф на една поляна. "Какво става". полюбопитствахме ние, а той ни обясни, че преди малко намерил две деца, избягали от близкия интернат. Едното, което седеше в колата, Клъф успял да догони, а другото изгубил. Предложихме помощта си, но той отговори кратко: "Прибирайте се и двамата! Сам ще го намеря." На следващия ден имахме гостуване - и кой мислите седеше на първата седалка на клубния автобус? Двете момчета, които Клъф беше хванал предната нощ. Той ги взе на мача.
Такъв беше той. Можеше да е много суров, когато е в лошо настроение. Но когато се чувстваше добре, той беше самата приветливост. Веднъж треньорът накара шофьора на автобуса да спре, когато пътувахме за гостуване. Беше видял една прекрасна градина с рози и други цветя. Клъф почука два пъти на вратата, но никой не отвори. И какво направи? Отиде и откъсна цветя, правейки чудни букети. Рози, нарциси, всичко, което му хареса. Когато беше готов с букетите, той подаде по една китка на всеки футболист за половинките на играчите и пусна банкнота от 10 паунда под вратата."
Тони Уудкок: "4:1 в първата среща, какво повече да кажа? При гостуването на Грасхопър направихме 1:1 и продължихме. Обаче не играхме добре в реванша. Това изобщо не се хареса на Браян Клъф, той беше бесен и ни забрани да излизаме вечерта след мача в Цюрих. Няколко момчета и аз нарушихме заповедта и се разходихме за малко и скришно, тъй като бяхме радостни от постигането на полуфинала. Вечерта обаче бяхме измъчвани от угризения на съвестта."
11 АПРИЛ/25 АПРИЛ 1979:
ПОЛУФИНАЛ СРЕЩУ КЬОЛН
Стюарт Астил: "В Нотингам валеше като из ведро, а Сити Граунд беше истинско блато. Кьолн поведе с 2:0 чрез попадения на ван Хоол и Дитер Мюлер. Гери Бъртълс и Иън Боуйър отново изравниха. Тогава се случи голът, за който Джон Робертсън и до днес разказва, всеки път като го срещна. Това беше единственият му гол с глава през цялата му професионална футболна кариера. За всеки случай поведохме в 62. минута. Обърнахме ги от 0:2 до 3:2. Японецът Ясухико Окудера успя да направи 3:3 само минута след като влезе в игра в 81. минута. И до днес ясно помня заглавията на пресата на следващия ден: "Japanese Sub Sinks Forest" (превод от английски: "Японска подводница потопи Форест"; Sub може да се използва освен като съкращение на Submarine (подводница), и като кратка форма на Substitute (резервен играч)).
Когато две седмици по-късно пристигнахме в Германия, всички домакини бяха убедени в успеха си с оглед на трите гола на "козлите" като гости. Пред Мюнгерсдорфер Щадион бяха вече залепени рекламни плакати: "Посетете финала за КЕШ Кьолн срещу Малмьо или Аустрия Виена в Мюнхен!" Записвания вече се приемаха.
Повечето експерти също прогнозираха срещу нас. Питър Тейлър беше този, който каза: "Не ни отписвайте още." Когато Иън Боуйър вкара за Нотингам и 1:0 в 65. минута, оставаше още твърде много време до края. Най-дългите 25 минути в моя живот! Един приятел не издържа на напрежението. Той напусна стадиона и излезе да се поразходи. Кьолн редеше атака след атака, а това му дойде в повече. Но нашата защита удържа. Лари Лойд и Кени Бърнс бяха фантастични, никой не можа да премине през тях. Не играеха мръсно, но бяха много твърди. А зад тях все пак беше и Питър Шилтън на вратата. Бях невероятно горд, когато най-после прозвуча последният съдийски сигнал, който узакони нашата победа с 1:0. Това беше брилянтността на Браян Клъф и Питър Тейлър, които направиха всичко това възможно, въпреки че Кьолн бяха напълно убедени, че именно те ще бъдат на финала. Това подценяване беше използвано. И то как! Форест е на финал! Нотингам Форест! Това сме ние!"
Тони Уудкок: ""Ах, тия за нищо не стават!", каза Клъф преди реванша в Кьолн - при 3:3 у дома в първия мач бяхме играли ужасно слабо. "Само им вижте вратаря, тоя Шумахер", обади се Тейлър, който сам е бил вратар едно време. "Една топка не може да хване. Само боксира, все едно иска да набие топката. Стреляйте от всякакви ситуации, момчета!" След това всички изпихме по чаша шампанско. Малко по късно се разходихме край Рейн, беше приятно. Преди началото на двубоя Клъф ни каза още: "На почивката ще е 0:0, а след това ще си направим гола и ще ги отстраним - ние ще сме на финала." И точно така стана. Клъф трябва да е бил ясновидец.
Преди да напуснем хотела си в Германия служителите ни казаха: "Заради вас изгубихме сума ти и пари. Бяхме заложили на Кьолн. По цял ден се мотаете из хотела, не тренирате, излизате по разходки - и накрая печелите мача!""
30 МАЙ 1979:
ФИНАЛ СРЕЩУ МАЛМЬО
Стюарт Астил: "Финалът на Олимпиящадион в Мюнхен се игра през една сряда. Ние отпътувахме още в понеделник и останахме до събота. Беше много топло, а слънцето печеше през цялото време, изкарахме една чудесна седмица. Видяхме Нойшванщайн, този снежнобял приказен замък. Пробвахме и всеки вид баварска бира, който видехме.
В деня на големия мач имаше около 20 000 фенове на Нотингам на Олимпийския стадион, а атмосферата беше като на нашите домакинства. Самата среща не беше кой знае колко интересна. Гледал съм и много по-интересни финали, ако трябва да съм честен. Но всичко това ми беше безразлично, защото спечелихме с гол на Тревър Френсиз малко преди почивката. Преживях всичко сякаш бях в транс, а пред очите ми се прожектираше някаква кинолента: Джон Робъртсън дриблира до крайната линия и му подаде топката. Тревър я вкара с глава. Контролирахме играта, но головите положения бяха рядкост. Клъф и Тейлър бяха напълно спокойни, както винаги, и не показаха никакви емоции.
И тогава дойде великият момент: съдията даде край на срещата! Не успях да осъзная всичко, докато нашият капитан Джон МекГавърн не вдигна трофея във въздуха. Едва тогава ми стана ясно: лудост, та това е купата на европейските шампиони! И това не е Реал МАдрид - това е нашият отбор! Не можех да повярвам! След мача дойдоха играчите - нашите момчета - пред публиката и ни показаха купата. Искахме само да празнуваме и го направихме с всички произтичащи от това последици. Първо на стадиона, а след това и в бирарията, която беше резервирана за нас. Спомням си, че се прибрах в хотелската си стая към 7 часа сутринта.
Поради нашата ваканция в Мюнхен пропуснахме големия парад и празненствата след завръщането на тима в Нотингам. В някаква степен съжалявам за това, но пък и времето, прекарано в Бавария си струваше. Браян Клъф не летя с отбора за Англия, а замина за ваканционната си вила на остров Крит, където прекара и дните преди финала. Това е той: Браян Клъф. Правеше това, което най-малко се очакваше от него."
Тони Уудкок: ""Приятен полет! Ще дойда чак във вторник", каза ни Браян Клъф преди пътуването за Мюнхен. "Още съм в Крит!" Това беше нормално. Човекът си правеше ваканцията. Бяхме развълнувани, но не и нервни. Обичахме играта - и бяхме на най-големия финал за клубния футбол. За съжаление беше мъгливо в Мюнхен, тъй като мъглата беше паднала от Алпите. Не ни се отдаде да направим някакво шоу на финалната среща, защото шведите се бяха окопали здраво. Бяхме подтиснати, че не се представяме на ниво. На почивката Клъф влезе в съблекалнята и ни каза: "Хайде сега. Просто победете! Тогава ще влезете в учебниците по футбол." И спечелихме! Партито след това и посрещането в Нотингам бяха незабравими. Клъф и Тейлър не присъстваха. Искахме да ги убедим, но те отсякоха: "Това принадлежи само на вас."
Още през лятото напуснах Нотингам и с мъка в сърцето заминах за Кьолн. През зимната пауза посетих старите си другари при един техен мач. Исках да седна в трубуните, но Браян Клъф ми каза: "Ела, седни при мен на пейката." Ах, как ми липсват. Браян Клъф и Питър Тейлър. Нашите треньори. И времето, когато лоялността все още играеше някаква роля. Приятелство. Като това, в Нотингам Форест."
Победата на финала срещу Малмьо:
Няма коментари:
Публикуване на коментар