"По това време Ливърпул беше най-силният отбор на Острова и представяше дългогодишната традиция на английския професионален футбол. Ние също бяхме отличниците на бундеслигата, но условията при нас не бяха чак толкова професионални. Каквото и да се говори, нашето уважение към противника беше огромно. Самият аз бях на едва 20 години и Бог ми е свидетел, че нямах кой знае какъв опит. Пазех персонално Роджър Хънт, който беше един истински британски джентълмен и никога не използваше мръсни трикове. Успях да го неутрализирам. В атака обаче имахме голям карък, пропуснахме няколко положения и като домакини направихме 0:0.
Малко преди реванша на 24 февруари бяхме в хотела ни на Ирландско море, когато внезапно и силно започна да вали сняг. Мачът се отложи. Това покачи вълнението у нас и бяхме радостни, когато най-после излязохме на Анфийлд Роуд на 17 март. Близостта на публиката до терена на стадиона на Ливърпул ни беше странна, защото на нашия Мюнгерсдорфер Щадион имаше лекоатлетическа писта и това усещане ни беше чуждо. Лично на мен тази близост действаше по-скоро напрягащо, отколкото мотивиращо. Помислих си: сега трябва да се борим с два противника - с отбора и с феновете му. Всички се борихме до последно, но истинският герой беше вратарят ни Антон Шумахер, който парира дузина неспасяеми удари. На него трябва да благодарим, че и вторият мач завърши без голове.
Ужасяващо пробождане в прасеца
Тогава при равенство в двете срещи не се играеха продължения, а УЕФА насрочи седмица по-късно преиграване в Ротердам. Третият двубой започна доста добре за нас. Но след около 20 минути игра влязох в единоборство с Гордън Милн и веднага почувствах ужасяващо пробождане в прасеца. Не можех да бягам повече и дори при вървене чувствах страхотна болка, така че трябваше да се прибера в съблекалнята. Официалните правила обаче не позволяваха да се извършват смени и затова ми биха обезболяваща инжекция, за да мога да продължа. За да е лекарят сигурен, че и кракът ми ще издържи, трябваше да направя няколко подскока. Диагнозата: всичко е наред! Медиците не успяха да разберат, че всъщност костта е счупена и до края на мача ще бъда един пълен фигурант на игрището. Така започнах второто полувреме, а отборът ни се държеше, въпреки че играеше с десет души и половина. Резултатът беше 2:1 за Ливърпул, а аз стоях до лявата крайна линия и поигравах от време на време. Скоро Ханес Льор вкара за 2:2, а аз самият имах два добри шанса да отбележа, но пропуснах за малко. Победата ни беше близо, но така и не успяхме да вкараме.
След равенство и в третия мач най-после се премина към продължения, а аз трябваше да стискам зъби още 30 минути. Чувството беше, че все едно са ме наръгали с нож в крака. Днес като гледам на снимки и в репортажи как съм се влачил тогава, все още чувствам болката. Но и усилията ми се оказаха напразни! В продълженията не падна гол, а белгийският рефер Скаут ни отмени напълно редовен гол, дело на Хайнц Хорних. Така след поредното равенство, победителят беше определен чрез хвърляне на монета. При първото хвърляне монетата се заби във влажната земя и се наложи да се хвърля още веднъж. Така Ливърпул спечели. Аз седях малко далеч от центъра на събитията и само видях, че червените започнаха да се радват. Загубихме мача, а аз си счупих крака. Беше много лошо. Но това не беше единствената трагична среща от моята кариера. На следващата година отново се срещнах с Роджър Хънт, но този път на финала за световно първенство през 1966 г. на Уембли..."
Плакат за третия мач в Ротердам.
Няма коментари:
Публикуване на коментар