Сандане е истинска наслада за окото. Малкото западнонорвежко градче лежи живописно на един фиорд, а в далечината се виждат заснежените върхове на планините. Човек трябва да пропътува 250 км, за да достигне до Берген, най-близкия голям град до Сандане. Лятото в Норвегия е кратко, а малкото топли дни трябва да се използват пълноценно.
Така стоят нещата и през 1994 г., когато президентът на местния футболен клуб СТАЛ решава да изненада футболистите на тима с нещо ново. Запланувана е приятелска среща с английски професионален отбор и то не с какъв да е, а с известен английски клуб. Все пак не става въпрос за Ливърпул или Манчестер Юнайтед, както би им се искало на норвежките футболни запалянковци, а за един тим, който пробива пътя си към славата с бойна брадва в ръка: "Лудата банда" от Уимбълдън.
От съблекалнята се дочува притеснен шепот: "Лудата банда" е дошла не само с Вини Джоунс, Джон Фешену и другите футболисти с печална известност, но и с една доста съмнителна репутация извън терена. Някои от норвежките футболисти имат касетата "Твърдите мъже на футбола" * в своята видео колекция, а във филма Вини Джоунс представя най-безкомпромисните играчи, мачкащи по терените със смъртоносните си влизания с двата крака крехки и чувствени нападателчета. Почти всички членове на СТАЛ са гледали финала за ФА Къп през 1988 г., когато аутсайдерът Уимбълдън сензационно побеждава фаворизирания Ливърпул, напук на всички предварителни прогнози. Кривата на напрежението продължава да се покачва, а словосъчетанието "приятелска среща" губи всякакво значение. Става ясно, че това ще е преживяване от един нов калибър, нямащо нищо общо с обичайните монотонни и лежерни летни футболни занимания. "Лудата банда" е позастаряла в сравнение със славните си години и е загубила част от физическата си скорост, но това прави лондончаните още по-опасни.
В деня на мача витаят слухове, че Вини Джоунс няма да играе, защото е прекарал предната вечер в градските кръчми и е изпуснал последното такси. Така му се е наложило да тича 20 км посред нощ до хотела на англичаните, намиращ се в съседно до Сандане градче. Малко преди началото на срещата Джоунс уморено се е излегнал на едно канапе в фоайето на стадиона. Норвежците се преобличат и бавно започват да се разгряват. Топлата искра на надеждата гори в тях, надеждата за безболезнено начало на новия сезон, начало без хематоми. От съблекалнята на Уимбълдън се чува тътенът на гето-рап музика, модерна за това време. Малко по-късно гостите шумно излизат през вратата. Цялата надежда на футболистите на СТАЛ се изпарява за части от секундата. Уимбълдън са водени от не кой да е, а лично от самия Вини Джоунс. Англичаните дори не загряват за срещата, а подредени в централния кръг гледат Вини Джоунс, който прекарва показалеца си покрай гърлото и изревава паролата на отбора, нямаща нужда от превод: "Let's fucking kill them!"
Отпред Фешену броди като самотен вълк
Ръководени от бойния вик на лидера си уимбълдънците отнасят норвежците без особен блясък, но с 4:0. В края на двубоя Вини Джоунс фаулира грубо край страничната линия млад норвежец, който пада тежко по гръб на тревата. Фаулираният футболист се обръща към съдията, искайки санкция за грубияна. Зад гърба си чува гласа на Джунс: "По-добре не се занимавай с това, момче, ако изобщо те е грижа за здравето ти!"
Зрителите, които се усъмняват, че денят ще завърши без контузии, малко по-късно са опровергани. Вечерта се организира банкет в Сандане. Още с влизането си в локала Вини Джоунс хвърля 1000 норвежки крони на бара, като оставя бармана с впечатлението, че незабавно смята да пропие цялата сума. Футболистът пуши цигара след цигара, а заедно със своите колеги упражнява изкуството на "мууншайнинга" от импровизирана сцена в заведението. Един местен "бунтовник", който не вписва голите мъжки задни части в своите естетически представи и протестира срещу това, "учтиво" е изведен от кръчмата от Вини Джоунс и треньора Джо Киниър, които го съпровождат зад съседната мандра и собственоръчно го наказват за проявената дързост.
"Лудата банда" е истинско проклятие за спокойното градче Сандане. На следващата сутрин английските футболисти, които са успели да спечелят благоразположението на местните дами, се събират от всички посоки на света край автобуса на отбора. Кратко след това чужденците изчезват толкова бързо, колкото й са се появили.
Атмосферата около гостуването на Уимбълдън в норвежката провинция не се отличава много от другите визити на отбора при срещите от английската първа дивизия през 1986 г. "Доновете" от лондонския квартал Уимбълдън попадат в английския елит като някакви футболни динозаври, все още практикуващи системата "кик енд ръш" **. Ако трябва да дадем пример с отбор, играещ по този начин с дълги топки до полуда, това ще бъде именно Уимбълдън от 80-те години. Често при изпълнение на център, топката се изпраща по най-бързия начин към вратаря, който от своя страна я рита с всичка сила в противниковата половина. Там дебне "самотният вълк" Джон "Феш" Фешену, който се явява единственото острие на тима. Запазена марка на нападателя са наполовина смъкнатите му чорапи, показващи предпазните му "кори". Предизвикателният му начин на обличане кара играещите срещу него защитници да стават още по-дръзки. Това съвсем не го смущава, а напротив - използвайки лакти, ритници и рамена, той използва всички възможни позволени и непозволени начини да се добере до топката и да я прати където трябва.
Към стила на игра спадат не само архаичните високи и дълги топки, но и нечувани дотогава начини за сплашване на противника. Феш, Вини & компания практикуват с огромен успех срещу противника някакъв спорт, който е по-близо до ръгбито и хокея на лед, отколкото до футбола. Мач срещу "лудата банда" може да се сравни като танго с булдозер. Журналистите подсмърчат, треньорите вдигат предупредително показалец, а съперниковите играчи проверяват още веднъж надеждността на "корите" си. Но всички те са единодушни относно приближаващата опасност. Бруталността на пройдохите от лондонския Юг дава резултат още през първия сезон в най-горното футболно ниво на страната и "лудата банда" завършва на престижното шесто място. Точно 9 години са нужни на "доновете", за да се изкачат до първа дивизия от нискоразредните групи. Най-голямото препятствие за Уимбълдън се оказва преминаването на четвърта лига в условията на яростна съпротива от останалите отбори. При следващите си промоции грубияните рядко получават симпатиите на противника, а това не става съвсем безпричинно. Когато "лудата банда" достига върха на английския футбол, тя хвърля всичките си сила да се задържи там. Уимбълдън през 40-те години на ХХ век е един от последните бастиони на аматьорския футбол на острова, а достигането до първа дивизия бележи края на едно ужасно дълго пътуване, а то сякаш не би достигнало целта си, ако от отбора не се беше формирала печално известната "луда банда" - един от най-любопитните футболни отбори на всички времена.
Загуба? Тогава ще вечеряте овчи копита и камилски мозък!
Псевдонимът е с препратки към психични отклонения. В средата на 30-те години такова определение получава развлекателна група от Лондон. Но "лудата банда" на комиците няма толкова общи неща с футболен клуб Уимбълдън, колкото хитовата театрална пиеса от 50-те "Рицари на лудостта". А такава лудост ползва и определени прийоми. Под спортните и нравствените наставления на Дейв "Хари" Басет отборът бавно се изкачва нагоре дивизия по дивизия. Басет сам играе в халфовата линия на аматьорската формация, завършила през 1975 г. наравно като гост на шампиона Лийдс Юнайтед от ФА Къп и загубила минимално преиграването. Шест години след това наставникът поема управлението на тима от стадион Плау Лейн. Басет не само е заклет поддръжник на праволинейните и високите подавания, но и осъзнава, че може да сглоби уникален отбор, игровият стил на който се базира изключително на взаимната побърканост на играчите, и владеещ изцяло страха на противника. Мениджърът получава подкрепата на клубния президент Сам Хемъм. Ако трябва да вярваме на английските футболни легенди, Хемъм първоначално всъщност желае да инвестира на Стамфорд Бридж. След като обаче не е взет насериозно от борда на директорите на Челси, той инструктира шофьора на наетото от него такси да подкара колата към квартал Уимбълдън. Ексцентричният строителен предприемач от ливански произход иска да уведоми света за своето съществуване, дори това да става по съмнителен начин чрез формирането на "лудата банда". Неговите стряскащи изказвания на полувремената на срещите разтърсва из основи съзнанието на слушателите. За всеки случай методите му на мотивация са повече от необичайни. Да започнем с това, че при победа неговият тим е засипван с пари, а в случай на загуба всички футболисти са вечеряли овчи копита и камилски мозък. Играчите, които разочароват президента с играта си, са изпращани за наказание на опера. След неуспешен опит в балетното поприще в Уимбълдън попада и едно от знаковите имена на клуба - Вини Джоунс. Хамъм за първи път използва и определението "лудата банда" относно своя отбор. През 1986 г. бизнесменът дава насоките за бъдещото развитие на отбора с думите: "Ние трябва да останем британски отбор тип "булдог", група за мокри поръчки. Трябва със всички сили и средства да браним постигнатото и да не се колебаем да сритаме някого отзад. Преди да изпаднем, ние ще оставим кървава диря от тук до Тимбукту!" Сам Хемъм и Уимбълдън - това всъщност можеше и да е една прекрасна връзка. Десетилетие по-късно Хемъм се превръща в най-мразения човек на света от феновете на Уимбълдън, когато продава стадиона на Плау Лейн за огромна сума пари и лишава клуба си и неговите запалянковци от дом.
Теренът на Уимбълдън не е особено удобен за своите футболисти. Дори и в най-добрите времена на отбора, не е много лесно да бъдеш част от "доновете" - нужна ти е дебела кожа и здрави кокали, за да издържиш на твърдата настилка и нечовешките тренировки на отбора. Към всичко това се добавят и не съвсем нежните удари от съотборниците по време на футболните занятия, които съвсем усложняват живота на новаците в "лудата банда". Приспособилите се към това младоци стават част от всеобщата ненормалност, а другите просто са изплювани от месомелачката. Новодошлите футболисти са поздравявани със запалване на дрехите. Шофьорът на клубния автобус твърди, че по време на пътуване е принуден да търпи книжните топки, с които е замерван от футболистите, а всички дружно експериментират колко дълго човешкият организъм може да издържа под вода с физиотерапевтът на Уимбълдън Дерек Френч, който веднъж е потопен в едно финландско горско езеро.
Никой друг, освен Вини Джоунс, не може да си изкара жълт картон само след 3 секунди игра
Важна част от психологичския натиск върху противника е собствения стадион Плау Лейн, искрено мразен от гостите на Уимбълдън. Той идеално се вписва в страховата концепция на своите домакини. Провинциалният му вид и чар е идеален за представянето на "лудата банда": в съблекалните няма отделни тоалетни, а общият санитарен възел е със счупена лампа и тоалетната хартия липсва. Провеждането на смислен тактически разбор е невъзможно поради оглушителната музика, идваща от стаята на домакините, а традиционният английски чай за противниците е подправен със сол, вместо със захар. В тунела преди мача нещата не стоят по-добре. Гостите са принудени да чакат продължително време, преди техните домакини да излязат със свирепи викове. Безвкусната банда изглежда идеалния ареал за същвствуването на Вини Джоунс. В края на 1986 г. "Секирата", както е известен Джоунс, се присъединява като аматьор към отбора. Думите "Джоунс" и "Уимбълдън" вървят ръка за ръка в края на 80-те години, въпреки че е по-уместно да се каже: "вървят като ритник и задни части". Непринудената физиономия на уличен разбойник плаши до смърт противниците на "Секирата". Появяването му в тунела преди двубоите е съпроводено с неминуемата му закана към съперника: "Ще ти откъсна главата и ще ти се изходя в гърлото." Ударът на Джоунс в слабините на Пол Гаскойн е запечатано от журналистите и представлява една от перлите на спортната фотография. При всичко това, никой не е очаквал от Вини да получи жълт картон само три секунди след началото на един мач на "доновете". След като той окачва обувките си на пирона, бившият футболист започва кариера в кино бизнеса. И, съгласете се, за голяма част от ролите му не е нужно нищо повече от това просто да бъде себе си.
Последните неверници в уимбълдънската ефективност са убедени на 14 май 1988 г., когато във финал за Купата на Англия на митичния стадион Уембли, пред около 100 000 зрители, се срещат рекордния английски шампион Ливърпул и скромния Уимбълдън. "Лудата банда" още преди обяд в деня на мача е поляла достигането си до финала в лондонска кръчма. "Червените" са най-силният английски отбор за времето си, който малко преди финала е спечелил английското първенство с комфортна преднина от 9 точки пред втория Манчестър Юнайтед. По пътя си към титлата "мърсисайдци" размазват съперниците за трофея Нотингам Форест с 5:0, а в ливърпулския тим играят футболисти като Джон Барнс, Питър Биърдсли и лидерът на отбора Стийв МекМеън. Последният иронично подхвърля на пресата преди решаващия мач: "Вини Джоунс ще види червения цвят. Но това ще е цветът на моята фланелка, докато преминавам покрай него!" Футболните анализатори са категорични, че сблъсъкът на деня ще е между Джоунс и МекМеън, а изходът от него ще предопредели до голяма степен и крайния резултат. Две минути след началото на финала МекМеън е блъснат от нещо, което в първия момент изглежда като засилен автобус. Вини Джоунс след мача искрено се учудва, че получава само жълт картон за нарушението си. Предупреждението е разбрано правилно и нито Ливърпул, нито МекМеън успяват да покажат на какво са способни до последния съдийски сигнал. След като е отменен редовен гол на "червените", техният футболист Биърдсли пропуска дузпа, а Санчес пази главата си при изпълнение на пряк свободен удар от Денис Уайз и така пада единствения гол в мача - 1:0 за Уимбълдън! "Лудата банда" тържествува, а футболният свят се държи за главата.
Това постижение остава кулминацията на едно откачено явление в световния футбол. Когато клубът фалира и се премества в квартал Милтън Кейнс, легендарните играчи от 80-те отдавна не играят в отбора. Днес футболен клуб Уимбълдън е история, а митът за "лудата банда" постепенно избледнява. Никой тим не успява да копира в пълна степен страховития имидж на суровите момчета от Южен Лондон, пък и след "европеизирането" на английската игра такова повторение е невъзможно. Уимбълдън е последният мохикан на легендарния първичен и безпардонен футбол, предаван от поколение на поколение по британските поля и улици, където ритат местните момчета. Но затова пък днешните водещи футболисти като Меси и Роналдо трябва да са благодарни на всеки даден им от Бога ден, че никога през живота си не са се изправяли срещу лондонските улични нехранимайковци, приемащи спорта като нищо друго освен война.
Бележки:
* "Твърдите мъже на футбола" (английски: Soccer's Hard Men) - Рядко един футболен филм може да предизвика толкова много скандали като пуснатия на пазара през 1992 г. "Твърдите ъже на футбола". Лентата, представена от Вини Джоунс, се превръща в библия на твърдия и безскруполен футбол от Англия. В нея могат да се видят кадри с Тони Френсиз, Греъм Сунес, Дон Реви, неповторимия Ноби Стайлс и много други. Футболната асоциация реагира като ужилена и глобява сурово водещата фигура Вини Джоунс с рекордно наказание от 20 000 паунда, но се проваля в опита си да изтегли филма от търговската мрежа. Още в първата година след издаването на касетата, разпространителят регистрира над 100 000 продадени копия.
** "Кик енд ръш" - събирателно название на предишния предпочитан тактически стил на игра на британските отбори. Топката се рита от собствената защита силно напред, често на случаен принцип и без ясна цел. След това противникът се поставя под интензивен натиск, целящ да го принуди да сбърка. Дриблирането с топката и финтовете са строго забранени, важни са физическата сила и бързината. Когато опонентът също практикува стила "кик енд ръш", това води до повишаване на игровото темпо. В миналото английският футбол е доста по-динамичен от техничния и по-лесен за тактическо контролиране континентален футбол.
Няма коментари:
Публикуване на коментар