Нелсон Родригес, бразилски журналист и новелист

Нелсон Родригес, бразилски журналист и новелист:

Във футбола най-големият слепец е този, който вижда само топката.
Показват се публикациите с етикет СП 1950. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет СП 1950. Показване на всички публикации

петък, 8 април 2011 г.

С цигари и каубойски шапки или Когато САЩ победи Англия

През 1950 г. Англия, родина на футболната игра, губи своя дебют на световно първенство срещу американската аматьорска формация с 0:1. Голмайстор в срещата, играна преди повече от 60 години, а хаитянинът Джо Гетдженс. Един студент и мияч на чинии, живял като емигрирант в САЩ.


Бразилски зрители изнасят Джо Гетдженс на ръце от стадиона в Бело Оризонте след сензационната победа на САЩ над Англия през 1950 г.

Той не можа да види нито своя гол, нито зашеметеното лице на английския вратар Бърт Уилямс. След удара си с глава Жозеф Гетдженс лежи с лице в тревата и може да чуе единствено радостните викове на 25 000-те зрители на Ещадио Индепенденсиа в Бело Оризонте.

Тече 37-та минута, до този момент САЩ така и не успява да застраши вратата на англичаните, а сега Уолтър Бар в изблик на отчаяние изпраща топката отдясно по диагонал в наказателното поле на Англия. Уилямс се хвърля напред, но Гетдженс е по-пъргав и сякаш полита във въздуха. Днес някои казват, че ухото му е отклонило топката във вратата, други твърдят, че Гетдженс прелита 4 метра и реализира попадението с тила си. Модерни митове.

Всъщност американците започват двубоя си с Англия с единствената надежда да не се изложат жестоко. "Може би ще успея да им попреча да вкарат повече от четири-пет гола", казва вратарят на САЩ Френк Борги преди началото. Пък и кой сериозен човек би вярвал в нещо различно? Нито един американски футболист не играе професионален футбол, хаитянинът Гетдженс е емигрирал в Ню Йорк малко преди старта на турнира за световната купа, за да следва счетоводство в университета Калъмбия. Паралелно с учението си той работи в един испански ресторант в Харлем като мияч на чинии. Номиниран е от американската футболна федерация поради възможността му да получи американско гражданство в обозримото бъдеще. Чак през ноември 1950 г. ФИФА е информирана по случая.


Тази снимка често се посочва като илюстрация на гола на Джо Гетдженс във вратата на Бърт Уилямс и Англия. Обаче, при внимателен поглед се вижда, че топката е от външната страна на мрежата, а Гетдженс не се хвърля с главата напред, както ясно си спомнят съиграчите му.

Една команда от учители, студенти и един шофьор на катафалка

Гетдженс е поканен да участва на световното първенство в Бразилия през 1950 г. само няколко дни преди заминаването за южноамериканската страна, тъй като няколко американски национални играчи отказват участие, защото не получават отпуск от работодателите си. Все пак в Америка европейският футбол е повече хоби след края на работния ден, отколкото начин на живот. Уолтър Бар всъщност е учител по физическо, а Борги - шофьор на катафалка. Другите работят като пощальони или като служители по гишета. Време, да се запознаят и да поиграят заедно, почти не остава.

Но затова пък са вечерите в Рио. В нощта преди срещата с изглеждащите изключително силни противници от Англия Ю Ес-момчетата гуляят по плажа Копакабана. "Бяхме поне в дванайсет бара", цитиран е Гетдженс в книгата на Джефри Дъглас "Мачът на техния живот". На стадиона те пристигат с каубойски шапки и подаващи се цигари от крайчеца на устата. Букмейкърите единодушно определят коефициента за тяхна победа - 1:500.


Националният американски отбор от 1950 г.: Заден ред, от ляво на дясно: Джек Лайънс, Джо Мека, Чарли Коломбо, Френк Борги, Хери Киоу, Уолтър Бар, Бил Джефри. Преден ред, от ляво на дясно: Френк Уолъс, Ед МекИлвени, Джино Париани, Джо Гетдженс, Джон "Клерки" Соуза, Ед Соуза.

„Един вратар с най-смелите и най-дръзките хвърляния”

А отначало всичко започва според очакванията. Бърт Уилямс си спомня по-късно: „Американците за целия мач пипнаха топката шест пъти. Шест! При един от тях бях неподготвен и не можах да ритна топката както трябва.” От другата страна статистиците отбелязват цели шест големи пропуска за гол на англичаните само след 12 минути игра. Обаче американският вратар Борги спасява всичко възможно – а когато закъснява, помагат дървените греди на вратата му. Британската единадесеторка, водена от треньора, станал световен шампион през 1966 г., Алф Рамзи след попадението затъва в собственото си стъписване. Това е първото световно първенство за „Трите лъва”, тъй като английската Футболна асоциация арогантно отказва участие в предходните турнири. Подобни аматьорски надпревари не струват и пукната пара за родината на модерния футбол.

Не само поради поражението, а най-вече заради високомерния си стил на игра, английският национален тим е залят с презрение от страна на пресата. Германското списание „Шпорт-Магацин” някакси премълчава събитията в броя си от 5 юли 1950 г., но в следващото си издание все пак решава да похвали победителите. Така там може да се прочете за „най-великия гол с глава за всички времена” или пък за „вратаря, владеещ изкуството на най-смелите и най-дръзките хвърляния”.

В Англия журналистите първоначално мислят, че е станала някаква грешка при телеграфните емисии на агенция Ройтер. Те съобщават крайния резултат като 10:1.

За вестниците в САЩ самотната сензация, представляваща изненадващ успех, е безразлична. Някои журналисти стерилно информират за победата въз основа на съобщенията на новинарските агенции, говорейки, че тя е била „щастлива” и „случайна”. Футболното каре на вестник „Ню Йорк Таймс” е изпълнено с грешки: за голмайстор е посочен Ед Соуза. Освен това репортерът на „Сейнт Луис Поуст” по време на срещата е на гости на приятел в Бело Оризонте, вместо да е на стадиона и да бъде в контакт с играчи и треньори – нещо, което днес би било истински журналистически скандал. Бедният човечец просто няма ни най-малко желание да пише статия за футболния спорт.

И така посрещането на победителите в родината им е всичко друго, но не и празнично. На летището не е постлан червен килим, няма празнуващи американци със знамена, нито пък ухилени политици, говорещи помпозно за славата на изненадващия триумф от Бело Оризонте. В Ню Йорк чака съпругата на Уолтър Бар. „Имаше и още някаква жена там”, казва Бар, но не я познавах. Пък и тя беше дошла, за да каже на мой съиграч, че много е закъснял.”


Джо Гетдженс - хаитянски емигрант и студент по икономика, работещ като мияч на чинии в Ню Йорк Сити, за да се издържа.

Джо Гетдженс става пресговорител на Колгейт

Победният гол отваря вратите на Европа пред някои американски футболисти. Ед МекИлвени отива в Манчестър Юнайтед, а Джоузеф Мека – в Расинг Уайт, третодивизионен белгийски клуб. Джо Гетдженс не е споходен от впечатляваща спортна кариера, както всъщност се получава с повечето му съотборници от 1950 г. След като героят от Бело Оризонте завършва образованието си и поставя диипломата си в рамка, той заминава за Франция и заиграва в Расинг Париж. Изиграва четири срещи. По-късно, в рамките на разменна сделка между клубовете, той е отстъпен на Троа. Следват още 15 двубоя и 2 невпечатляващи гола.

Настава време за завръщане в родината. И въпреки всичко в Хаити го очаква посрещането, което американският отбор е заслужавал да получи още през 1950 г. Хиляди хора са на летището, а Гетдженс е ескортиран през Порт-о-Пренс с автомобили и празнуващи фенове. По-късно той си намира работа като пресаташе на компанията Палмолив и Голгейт, а междувременно рита за хаитянския отбор Л’Етоал Хаитен. Последният му официален двубой е изигран през 1953 г. с фланелката на националния тим на Хаити. Тогава Гетдженс е на 28-годишна възраст.

В лапите на „Папа Док”

Десет години по-късно следите му се губят. Политическата дейност на семейството му предопределя съдбата на Гетдженс. Братята му Фред и Жан-Пиер открито симпатизират на хаитянската опозиция и участват при организирането на различни планове за правителствен преврат. Това идва в повече на дошлия на власт през 1957 г. диктатор Франсоа "Папа Док" Дювалие, който след неуспешния пуч от 1958 г. избива или прогонва от страната много свои политически противници.

По време на нова "вълна от чистки" в началото на юли 1964 г. членовете на семейство Гетдженс, останали в Хаити, са принудени да минат в нелегалност. Те напускат квартирата си на 7 юли 1964 г. в 6 часа сутринта. Единствен Джо Гетдженс, напълно дезаинтересуван от политика, не вижда никаква причина да се крие или да емигрира в чужбина. "Папа Док" не се интересува от спортисти, смята той.

На 7 юли 1964 г. в 10 часа сутринта Джо Гетдженс е изваден от жилището си с насочен в главата пистолет от ръководителя на хаитянската тайна полиция Тонтон Макуте и е натикан в собствения си автомобил. Няколко дни по-късно той е екзекутиран в килията си.

Архивни кадри от срешата:
http://www.youtube.com/watch?v=tYFl6oOad3E&feature=player_embedded

Невероятната история за отбора на Хаити, участвал на световното първенство в Западна Германия през 1974 г., можете да прочетете на:
http://manorlegend.blogspot.com/2010/06/blog-post_04.html

неделя, 7 февруари 2010 г.

"Ел Мараканасо"

Хуан А. Скиафино, наричан в Уругвай с краткото и любвеобилно "Пепе", се счита за един от най-добрите футболисти за всички времена на своята родина, станала световен шампион два пъти. На финалите от Световното първенство през 1950 г. в Бразилия той играе ролята на плеймейкър и голмайстор на своя отбор.

Хуан Алберто Скиафино (28 юли 1925 – 13 ноември 2002). Играл за Пенярол Монтевидео (227 мача, 88 гола), Милан (171 мача, 60 гола), Рома (39 мача, 3 гола), Уругвай (21 мача, 8 гола) и Италия (4 мача, 0 гола).

След като той вкарва цели четири попадения за победата с 8:0 в предварителната група срещу Боливия, на 16 юли 1950 г. идва големият ден за Скиафино. Със своите невероятни пъргавина и скорост "Пепе" вкарва един от най-известните голове във футболната история и дава началото на една удивителна сензация. От този ден уругвайските запалянковци го наричат "Ел Мараканасо" в чест на знаменития стадион Маракана в Рио де Жанейро, станал арена на едно истинско футболно чудо.

Изображение
"Ел Мараканасо" - такъв е прякорът на Хуан Алберто Скиафино, получен след знаменитата победа на Уругвай на стадион Маракана. Голът му за 1:1 отваря пътя към победата за "урусите".

Безмълвно изумление след шута на Скиафино

През вечерта на онзи отдавна отминал ден в бразилския милионен град Рио има всички предпоставки за мащабни тържества на домакините. Почти 200 000 зрители са претъпкали до невъзможност колосалния стадион Маракана и са готови да започнат тържествата по първата световна титла на "Селесао" след считаната за формалност победа срещу "урусите". Трибуните се разтърсват след откриването на резултата от Фриака през второто полувреме. 1:0 за Бразилия!

Но тогава от нищото изскача Скиафино, получава подаване от Алсидес Гигиа и в 66. минута с чудно красив удар изравнява головото съотношение, хвърляйки зрителите в нямо удивление. Само 5 минути по-късно самият Гигиа обръща мача със своето попадение и разплаква цяла една страна - Уругвай е световен шампион за втори път.

Почитаният като национален герой в Уругвай полузащитник Скиафино, чиито подавания са нещо изключително за времето си, започва професионалният си футболен път още на 18 години в родния клуб Пенярол. С този отбор той печели титлата на страната си шест пъти. Благодарение на погледа си върху играта, превъзходната си бързина и тежкия си удар, Скиафино е повикан в националния отбор, за когото дебютира на 20-годишна възраст срещу Аржентина.

Изображение
Националният отбор на Уругвай през 1950 г. в Бразилия. Скиафино е третият от дясно на ляво в долния ред.

1954 г.: Крайна спирка Унгария в Швейцария

Четири години след най-големия си триумф, Скиафино отново участва на световно първенство. През 1954 г. той извежда съотборниците си до полуфинал, загубен нещастно от фаворита Унгария с 2:4 след продължения.

Изображение
"Пепе" в акция. Скиафино преминава през 1954 г. в италианския Милан за рекордните 72 000 английски лири.

Рекордна трансферна сума за Скиафино

През същата година халфът сменя клубната си принадлежност за рекордната за света по онова време трансферна сума от 72 000 английски лири и преминава в италианския реномиран клуб Милан. С ломбардския отбор той печели три шампионски титли на Италия и през 1958 г. играе финал за КЕШ, загубен от Реал МАдрид с 2:3 след продължения. По-късно Милан го поставя в десетката за най-добрите футболисти в историята на отбора.

Скиафино, който е от италиански произход, изиграва четири квалификационни мача за "Скуадра адзура", но италианците не успяват да се класират за световното първенство в Швеция през 1958 г. След кратък престой в Рома "Пепе" спира с футбола през 1962 г.

През 1976 г. Скиафино се завръща като директор в Пенярол и по-късно става национален селекционер на Уругвай. Той умира на 77-годишна възраст през 2002 г. в родния си град Монтевидео.

Изображение
Скиафино, на снимката играещ срещу Роджър Бърн (ляво), побеждава заедно със своите съотборници Англия с 4:2 през 1954 г., но уругвайците губят полуфинала срещу Унгария.

Изображение
Скиафино е четвъртият футболист от дясно на ляво, преди срещата на Уругвай срещу Чехословакия (2:0) през 1954 г. в Берн.

Изображение
През 1958 г. Скиафино вкарва гол във финала за КЕШ срещу Реал Мадрид, но неговият Милан губи с 2:3 след продължения.

Изображение
На снимката Скиафино спасява положение в мача срещу Реал Мадрид във финала за КЕШ през 1958 г. в Брюксел.