Той се превръща от "малкия дебел Мюлер" в най-успешния голмайстор на световни първенства за дълго време. Неговият невероятен голов инстинкт запазва престижно място на Герд Мюлер в книгите за футболна история, а много от рекордите му и до днес остават недостижими. Той сам помага за най-голямото постижение във футболната си кариера като отбелязва решаващото попадение във финала за световно първенство през 1974 г. Това всъщност е неговия 14-ти гол на световни футболни финали.
Головете му го правят и до днес рекорден реализатор в историята на германския футбол. Герхард (Герд) Мюлер, роден през 1945 г. в баварския град Ньордлинген, става голмайстор на световното първенство през 1970 г. и с общо 14 попадения от два мондиала води вечната реализаторска класация пред Жюст Фонтен (13) и Пеле (12) до 2006 г., когато е изместен от бразилеца Роналдо, отбелязал 15 гола, но в цели 4 световни първенства. Мюлер вкарва невероятните 68 гола в 62 срещи на "бундестима" - една недостижима успеваемост! Към това се прибавят 365 гола в 427 мача в Първа Бундеслига, вероятно още един рекорд за вечността. Цели 7 пъти нападателят е коронован за топреализатор на германското първенство.
Герхард "Герд" Мюлер, роден на 3 ноември 1945 г. в град Ньордлинген.
Герд Мюлер идва през 1964 г. от родния си отбор Те Ес Фау Ньордлинген в Байерн Мюнхен с препоръката, че е отбелязал 180 гола за скромното тимче. По това време "баварците" не са познатия днес гранд, а се борят за класиране в първа дивизия. Треньорът на Байерн Златко Чайковски първоначално не се доверява особено на дипломирания тъкач и го оставя закотвен на пейката. Югославският наставник никак не е очарован от нестандартното телосложение на набития нападател и най-вече от късите му крака и дебелите му бедра.
Герд Мюлер празнува първия си гол в мача срещу Чехословакия през 1973 г., спечелен с 3:0. С ръце към небето - така феновете обичат "Бомбардира на нацията".
"Малкият дебел Мюлер"
Стига се до специалната препоръка на тогавашния президент на Байерн Вилхелм Нойдекер, за да може Мюлер да получи шанс за изява. И той го използва! Байерн се класира в бундеслигата през 1965 г., не на последно място, благодарение на головете на Мюлер. Чайковски вече гледа синовно на нападателя и се обръща към него с "малки дебели Мюлер".
Невероятният голов нюх на Мюлер проправя път към националния отбор през 1966 г., където селекционерът Хелмут Шьон го налага като основен играч, заедно с колегите му от Мюнхен Франц Бекенбауер и Зеп Майер, и го поставя в атаката в партньорство с Уве Зеелер. Преди да участва на световното първенство в Мексико през 1970 г., той вече два пъти е избиран за "футболист на годината в Германия" през 1967 и 1969 г. С десетте си попадения на Мондиал'70 той става не само голмайстор на първенството, но и има значителен принос за бронзовите медали на "бундестима". Още в предварителната група Мюлер нанизва седем от общо десетте германски гола - в първата среща негов гол предотвратява срамен резултат срещу дебютантите от Мароко (2:1), след това вкарва три пъти на България (5:2) и накрая таранът прави класически хет-трик с трите си гола за едно полувреме срещу Перу (3:1), за да изведе германците до първото място в своята група. В драматичния четвъртфинал от първенството срещу Англия Мюлер също е на ниво и вкарва решаващия последен гол в продълженията за 3:2, който изхвърля британците от надпреварата и взема реванш за изгубения финал 4 години по-рано.
Истински драматично протича полуфиналът срещу Италия. След като Шнелингер успява да изравни в последните минути на срещата пасива от 0:1, Мюлер бележи за 2:1 в 4. минута на продълженията. "Скуадра адзура" обръща мача още веднъж през второто продължение с попадения на Бургнич и Рива, обаче Мюлер засича центриране на Либуда за 3:3. Но съдбата се усмихва на италианците в последните минути на двубоя, наречен "мача на века". В 112. минута Джани Ривера отбелязва победния гол. В "малкия финал" на първенството германците побеждават Уругвай с 1:0, а Мюлер асистира за единствения гол на Волфганг Оверат.
Това е само един от стотиците негови голове, но пък е най-важният от тях. Във финала от СП 1974 Герд Мюлер бележи малко преди почивката за крайното 2:1 срещу Холандия.
"И изведнъв топката е в мрежата"
Домашното световно първенство през 1974 г. остава турнирът, в който Мюлер постига най-големия триумф в кариерата си. Той бележи "само" 4 гола, но победното му попадение за 2:1 във финала срещу Холандия го прави почти безсмъртен. Малко преди почивката между полувремената първоначално той не успява да нанесе хубав удар след подаване на Райнер Бонхоф, но в последствие отново се добира до топката, не се колебае дълго "и изведнъж топката е в мрежата." (думи на Мюлер)
Със спечелването на световната титла Мюлер прекратява кариерата си в националния отбор на своята страна. През 1979 г., вече на 33-годишна възраст, той е оставен на пейката от треньора на "Байерн" Пал Чернай и решава да се впусне в приключението "американски сокър", като подписва доста изгоден договор с клуба от Флорида Форт Лодърдейл Страйкърс. С него Мюлер достига до финал за първенството на САЩ през 1980 г., а повече за американския престой на германския таран можете да прочетете на http://manorlegend.blogspot.com/2010/01/blog-post_6678.html.
Мюлер: "Докат' го мислиш, вечий твърде късно."*
След края на кариерата си той се завръща през 1984 г. обратно в Мюнхен и попада в дълбока житейска криза, от която, за щастие, излиза в крайна сметка. От 90-те години до днес Мюлер принадлежи към треньорския щаб на своя Байерн Мюнхен. Едновремешният талант на мюнхенския отбор Паоло Гереро го определя като свой учител, който го е взел под крилото си в началото на кариерата му. Вероятно Мюлер е обучавал младия перуанец на нападателното изкуство със своите думи, белязани със силен баварски диалект: "Докат' го мислиш, вечий твърде късно."
Герд Мюлер, заедно с днешния президент на рекордния германски шампион Байерн Мюнхен Ули Хьонес, постига много спортни успехи. След края на кариерата на Мюлер, Хьонес го привлича в треньорския щаб на Байерн.
Петте най-хубави цитати за Герд Мюлер:
"Какво да го правя този щангист?" - Златко "Чик" Чайковски (бивш треньор на Байерн Мюнхен);
"Когато тръгнех с топката от задни позиции, виждах как краката му вече треперят." - "Кайзер" Франц Бекенбауер;
"Извън наказателното поле той е като агънце, а вътре в него се превръща в свиреп вълк." - Норберт Хоф (съперник от тима на Хамбург);
"Когато всички накрая губеха надежда, тогава изведнъж на преден план излизаше Герд." - Зеп Майер (вратарска легенда);
"Той не може да бъде сравняван с никой друг играч. Никой! Нито дори с Пеле." - Бернд Хьолценбайн (съиграч в националния отбор през 1974 г.)
През своята кариера Герд Мюлер е затрупан от награди. През 1969 г. централният нападател получава приза за най-добър реализатор в първенството и същевременно е определен за "футболист на годината в Германия".
Успехи и отличия на Герд Мюлер:
Световен шампион: 1974 г.;
Европейски шампион: 1972 г.;
Носител на Междуконтиненталната купа: 1976 г.;
Носител на КЕШ: 1974, 1975 и 1976 г.;
Носител на КНК: 1967 г.;
Шампион на Германия: 1969, 1972, 1973 и 1974 г.;
Носител на Купата на Германия: 1966, 1967, 1969 и 1971 г.;
Носител на Ордена за заслуги на Федерална република Германия: 1977 г.;
Включен е в списъка на 100-те най добри футболисти в историята по случай 100-годишнината на ФИФА;
Носител на "Златната топка": 1970 г.;
Футболист на годината в Западна Германия: 1967 и 1969 г.;
Голмайстор на СП: 1970 г. (10 гола);
Голмайстор на ЕП: 1972 г. ( 4 гола);
Носител на "Златната обувка": 1970 и 1972 г.;
Голмайстор на Първа Бундеслига: 1967, 1969, 1970, 1972, 1973, 1974 и 1978 г.;
Голмайстор в турнира за КЕШ: 1973, 1974, 1975 и 1977 г.
* Опит на автора да изобрази баварския диалект на Мюлер в българския му еквивалент. Извинявам се ако не се е получило сполучливо.
Герд Мюлер засича топката в мрежата на италианците за 3:3 в 109. минута. Нападателят се разписва два пъти срещу Италия на СП 1970, но накрая "адзурите" печелят след продължения с 4:3 и отстраняват германците.
Превъзходната техника на шутиране и точното пласиране са в основата на високата резултатност на Мюлер. На снимката той бележи победното попадение в мача с Албания през 1971 г. (1:0).
В турнирите Мюлер носи екипа с номер 13, а на снимката голмайсторът е поздравяван от Зеелер, Либуда и Оверат след третия си гол срещу България на СП 1970 (5:2).
Топ-реализаторът се хвърля жертвоготовно в много единоборства през кариерата си и плаща висока цена за ефективността си пред вратата. На снимката Герд Мюлер лежи контузен на тревата по време на победата с 2:1 срещу Испания през 1973 г.
На 3 юли 1974 г. Герд Мюлер бележи за победата с 1:0 над Полша на франкфуртския Валдщадион и повежда "бундестима" към финала на СП 1974.
Без съмнение Герд Мюлер е убийствено ефективен с топка в краката, но също и във въздуха създава доста опасности за противниковите вратари. На снимката е показана сцена от полуфиналната победа с 2:1 срещу Белгия от ЕП 1972.
Винаги когато Герд Мюлер е в противниковото наказателно поле, за защитата на съперника той представлява огромна опасност. Във финала за ЕП 1972 голаджията вкарва две попадения на СССР, а германците триумфират с 3:0.
Попадението за 3:1 от победата с 5:2 от СП 1970 срещу България. Герд Мюлер демонстрира железни нерви и от бялата точка. В двубоя с българите той бележи още два пъти от игрови ситуации.
Нелсон Родригес, бразилски журналист и новелист
Нелсон Родригес, бразилски журналист и новелист:
Във футбола най-големият слепец е този, който вижда само топката.
Във футбола най-големият слепец е този, който вижда само топката.
събота, 13 март 2010 г.
четвъртък, 11 март 2010 г.
Радостта на народа
Той винаги е гледал на нещата под ъгъл. Заради двата си криви крака, единият от които е с 6 см по-къс от другия, изглежда всеки момент ще загуби равновесие. Обаче Мануел Франсиску душ Сантуш никога не пада или ако го прави, то е след многобройните ритници на противниковите защитници.
Той получава много прякори през своя живот, но всички го помнят като Гаринча, малката птичка, с която е сравняван поради лекотата, с която играе. Понеже при раждането си краката му са Х- и О-образни, някои го наричат "Ангела с кривите крака". Когато става известен запалянковците са единодушни - той е "Алегрия де пово", "радостта на народа". Писателят Нелсон Родригес го нарича в своите хроники "Чарли Чаплин на футбола".
И изглежда точно така, когато човек види на старите ленти танцуващия дервиш с топката. Това е чистата радост, забавният трик, с който някой става смешен, а публиката се превива от смях. В повечето случаи трикът е един и същ: той се накланя, веднъж, два пъти, върти тялото си, скача напред-назад, изчаква и изведнъж разминава противника. Понякога той спира, за да изчака защитника да го догони, само за да прекара топката отново през краката му.
Гаринча беше "маландро" - един калпазанин, един мошеник на терена - фигура, която днес също може да се открие в бразилския футбол. В лицето на хора като Едмундо и Ромарио - тези "маландрос" доскоро радваха хората по трибуните. Но в тази категория попадат и симпатични типове като Жозимар, десният бранител, който на световното първенство през 1986 г. изскочи от нищото и вкара два фантастични гола почти от ъгловото флагче, а след това отново изчезна от светлините на футболната сцена и намери своя край в блатото на дрогата. В днешния отбор на "селесао" малкият Робиньо напомня за този вид играчи.
Най-известният от всички тях обаче е Гаринча, двукратен световен шампион с Бразилия от 1958 и 1962 г., дясно крило на Ботафого от Рио, един "маландро" и "мулеренго" ("герой сред жените") от малкото градче Пау Гранде. В Бразилия се говори, че Пеле се цени, но "Мане" Гаринча се почита и обожествява. "И аз съм сигурен, че Гаринча днес би играл десет пъти по-добре", казва биографът Руй Кастро. "Докато Гаринча се състезаваше, все още нямаше жълти картони и той беше постоянно ритан и фаулиран, без това да бъде санкционирано по някакъв начин."
Но това си остава само едно предположение, при това безсмислено. Кой знае как Гаринча би се държал днес в сгъстените халфови линии на съвременния футбол и в светлините на безбройните медии. Той беше дете на своето време. Когато звездата му изгрява по време на Мондиал'58 в Швеция, първо зрителите по стадионите забелязват, че един необикновен футболист прави своя дебют. Такова нещо до онова време не е виждано - такива трикове, финтовете, тези така първични и почти наивни радости от играта. Той интуитивно измисля и развива такива трикове, каквито другите футболисти трябва да изучават и тренират с години.
"Селесао" обединява народа
Световната титла от 1958 г., която облекчава болезнената травма от загубеното домашно първенство през 1950 г., прави Гаринча идентификационна фигура на нацията буквално за една нощ. Зад него застават хората от една страна, която преминава от една политическа криза в друга, която със собствени сили се е освободила от колониална зависимост и е разкъсвана от комплекси за малоценност. "Селесао" обединява народа. Писателят Родригес, който сам е привърженик на военната диктатура, пише: "Това е чудото, което постигна футболът. Всяка победа компенсира бразилците за стари и никога непреодолени разочарования." А Гаринча през тези години е гарант за големи триумфи. Двамата с Пеле повеждат бразилската единадесеторка, а през 1962 г. кривокракият играч сам вдъхновява "кариоките" за защита на купата. Той е в зенита на славата си.
Неговата изключителна игра не се изчерпва само с финтове и голове. Според Родригес Гаринча е прототипът на бразилците: "Той имаше онзи обезоръжаващ чар на едно дете, което стреля с прашка по оградата и в своята безгранична приветливост поздравява дори кучетата в двора. Всички ние сме жертви на своите разбирания. Гаринча обаче никога не е трябвало да се замисля. Гаринча не мисли. При него всичко е инстинктивно."
Гаринча е почитан, въпреки че житейските му трудности стават достояние на обществеността. Той рано още започва да пие, също и за да може да понася болките на кривите си крака. Той е замесен в множество автомобилни катастрофи и дори парите му не го измъкват от неприятностите. Затова не е учудващо, че портретът на Гаринча в обществото е на гениален футболист, но с объркана душевност. Биографията на футболиста ни помага да съживим неговия образ на едва ли не глуповатия Гаринча. Биографът Кастро определя Гаринча като паднал в жертва на алкохола, но въпреки това чувствителен човек, който намира истинско щастие само в провинцията сред природата. Той описва с какви обществени предразсъдъци е трябвало да се бори Гаринча, когато през 1966 г. се разделя с жена си и шестте си деца и заживява със скандалната певица Елза Соареш - красива мулатка, родена в бедните квартали на Рио. В дълбококатолическата страна тази постъпка крещящо противоречи на добрия християнски тон. Буржоазната Бразилия повдига скандализирано вежди.
Хората от улицата не изоставят своя идол. Те изпадат в дълбока депресия, когато през 1966 г. Гаринча обявява отказването си от националния отбор. "Ние се научихме да се смеем. През това време ние живеехме безгрижно и спокойно. Без неговия динамичен, акробатичен и чревоугоднически футбол ние оставаме 80 милиона сираци", описва събитията Родригес. Но Гаринча успява да се завърне още веднъж и до 1972 г. играе за Атлетико Жуниор, Фламенго и Олария. И когато той "изпя лебедовата си песен пред трибуните на Маракана самотен и изпълващ, запалянковците хвърлят толкова много банкноти във въздуха, че замалко не предизвикват инфлация в държавата. А ние, бразилците, се чувствахме почти всемогъщи."
През 1973 г. той слага край на кариерата си с прощален мач на Маракана. И скоро потъва в забвение. Мизерната му пенсия не стига за нищо. Когато той умира от алкохолно отравяне на 20 януари 1983 г. само на 49 години, в джоба му няма нито стотинка, а 14-те му деца и футболната публика отново си спомнят за някогашния си идол. Пътят на Гаринча до гроба е извървян от хиляди тъжни фенове.
И изобщо не е съвпадение, че смъртта на Гаринча съвпада с края на едно футболно изкуство, което изумява масите в края на 50-те и през 60-те години. Година преди кончината на знаменития футболист, на световното първенство в Испания през 1982 г., новият отбор на Бразилия, изграден около Зико, Сократес и Фалкао, губи от хитрите италианци и отпада от турнира. "Красива смърт", казват за това в Бразилия. Започват нови времена.
"Тук почива в мир този, който правеше народа щастлив" пише на надгробния камък на Мануел Франсиску душ Сантуш, наречен Гаринча, умрял преди 27 години в Рио де Жанейро.
Той получава много прякори през своя живот, но всички го помнят като Гаринча, малката птичка, с която е сравняван поради лекотата, с която играе. Понеже при раждането си краката му са Х- и О-образни, някои го наричат "Ангела с кривите крака". Когато става известен запалянковците са единодушни - той е "Алегрия де пово", "радостта на народа". Писателят Нелсон Родригес го нарича в своите хроники "Чарли Чаплин на футбола".
И изглежда точно така, когато човек види на старите ленти танцуващия дервиш с топката. Това е чистата радост, забавният трик, с който някой става смешен, а публиката се превива от смях. В повечето случаи трикът е един и същ: той се накланя, веднъж, два пъти, върти тялото си, скача напред-назад, изчаква и изведнъж разминава противника. Понякога той спира, за да изчака защитника да го догони, само за да прекара топката отново през краката му.
Гаринча беше "маландро" - един калпазанин, един мошеник на терена - фигура, която днес също може да се открие в бразилския футбол. В лицето на хора като Едмундо и Ромарио - тези "маландрос" доскоро радваха хората по трибуните. Но в тази категория попадат и симпатични типове като Жозимар, десният бранител, който на световното първенство през 1986 г. изскочи от нищото и вкара два фантастични гола почти от ъгловото флагче, а след това отново изчезна от светлините на футболната сцена и намери своя край в блатото на дрогата. В днешния отбор на "селесао" малкият Робиньо напомня за този вид играчи.
Най-известният от всички тях обаче е Гаринча, двукратен световен шампион с Бразилия от 1958 и 1962 г., дясно крило на Ботафого от Рио, един "маландро" и "мулеренго" ("герой сред жените") от малкото градче Пау Гранде. В Бразилия се говори, че Пеле се цени, но "Мане" Гаринча се почита и обожествява. "И аз съм сигурен, че Гаринча днес би играл десет пъти по-добре", казва биографът Руй Кастро. "Докато Гаринча се състезаваше, все още нямаше жълти картони и той беше постоянно ритан и фаулиран, без това да бъде санкционирано по някакъв начин."
Но това си остава само едно предположение, при това безсмислено. Кой знае как Гаринча би се държал днес в сгъстените халфови линии на съвременния футбол и в светлините на безбройните медии. Той беше дете на своето време. Когато звездата му изгрява по време на Мондиал'58 в Швеция, първо зрителите по стадионите забелязват, че един необикновен футболист прави своя дебют. Такова нещо до онова време не е виждано - такива трикове, финтовете, тези така първични и почти наивни радости от играта. Той интуитивно измисля и развива такива трикове, каквито другите футболисти трябва да изучават и тренират с години.
"Селесао" обединява народа
Световната титла от 1958 г., която облекчава болезнената травма от загубеното домашно първенство през 1950 г., прави Гаринча идентификационна фигура на нацията буквално за една нощ. Зад него застават хората от една страна, която преминава от една политическа криза в друга, която със собствени сили се е освободила от колониална зависимост и е разкъсвана от комплекси за малоценност. "Селесао" обединява народа. Писателят Родригес, който сам е привърженик на военната диктатура, пише: "Това е чудото, което постигна футболът. Всяка победа компенсира бразилците за стари и никога непреодолени разочарования." А Гаринча през тези години е гарант за големи триумфи. Двамата с Пеле повеждат бразилската единадесеторка, а през 1962 г. кривокракият играч сам вдъхновява "кариоките" за защита на купата. Той е в зенита на славата си.
Неговата изключителна игра не се изчерпва само с финтове и голове. Според Родригес Гаринча е прототипът на бразилците: "Той имаше онзи обезоръжаващ чар на едно дете, което стреля с прашка по оградата и в своята безгранична приветливост поздравява дори кучетата в двора. Всички ние сме жертви на своите разбирания. Гаринча обаче никога не е трябвало да се замисля. Гаринча не мисли. При него всичко е инстинктивно."
Гаринча е почитан, въпреки че житейските му трудности стават достояние на обществеността. Той рано още започва да пие, също и за да може да понася болките на кривите си крака. Той е замесен в множество автомобилни катастрофи и дори парите му не го измъкват от неприятностите. Затова не е учудващо, че портретът на Гаринча в обществото е на гениален футболист, но с объркана душевност. Биографията на футболиста ни помага да съживим неговия образ на едва ли не глуповатия Гаринча. Биографът Кастро определя Гаринча като паднал в жертва на алкохола, но въпреки това чувствителен човек, който намира истинско щастие само в провинцията сред природата. Той описва с какви обществени предразсъдъци е трябвало да се бори Гаринча, когато през 1966 г. се разделя с жена си и шестте си деца и заживява със скандалната певица Елза Соареш - красива мулатка, родена в бедните квартали на Рио. В дълбококатолическата страна тази постъпка крещящо противоречи на добрия християнски тон. Буржоазната Бразилия повдига скандализирано вежди.
Хората от улицата не изоставят своя идол. Те изпадат в дълбока депресия, когато през 1966 г. Гаринча обявява отказването си от националния отбор. "Ние се научихме да се смеем. През това време ние живеехме безгрижно и спокойно. Без неговия динамичен, акробатичен и чревоугоднически футбол ние оставаме 80 милиона сираци", описва събитията Родригес. Но Гаринча успява да се завърне още веднъж и до 1972 г. играе за Атлетико Жуниор, Фламенго и Олария. И когато той "изпя лебедовата си песен пред трибуните на Маракана самотен и изпълващ, запалянковците хвърлят толкова много банкноти във въздуха, че замалко не предизвикват инфлация в държавата. А ние, бразилците, се чувствахме почти всемогъщи."
През 1973 г. той слага край на кариерата си с прощален мач на Маракана. И скоро потъва в забвение. Мизерната му пенсия не стига за нищо. Когато той умира от алкохолно отравяне на 20 януари 1983 г. само на 49 години, в джоба му няма нито стотинка, а 14-те му деца и футболната публика отново си спомнят за някогашния си идол. Пътят на Гаринча до гроба е извървян от хиляди тъжни фенове.
И изобщо не е съвпадение, че смъртта на Гаринча съвпада с края на едно футболно изкуство, което изумява масите в края на 50-те и през 60-те години. Година преди кончината на знаменития футболист, на световното първенство в Испания през 1982 г., новият отбор на Бразилия, изграден около Зико, Сократес и Фалкао, губи от хитрите италианци и отпада от турнира. "Красива смърт", казват за това в Бразилия. Започват нови времена.
"Тук почива в мир този, който правеше народа щастлив" пише на надгробния камък на Мануел Франсиску душ Сантуш, наречен Гаринча, умрял преди 27 години в Рио де Жанейро.
"Белия Пеле"
Барселона, 5 юли 1982 г.: Зико и Бразилия играят срещу Италия. При резултат 2:2 "селесао" е само на минути от класирането на полуфинала от световното първенство в Испания. Обаче тогава, както често се случва във футбола, само след момент небесното блаженство е заменено от смъртна болка.
Бразилците, смятани за топфаворити в турнира, се провалят и отпадат във вторите групи на Мондиал'82. Голмайсторът на първенството Паоло Роси вкарва решаващия гол за 3:2 в 74. минута и разчиства пътя към титлата за Италия. До този момент спокойно може да се каже, че това е световният шампионат на Зико, наричан "Белия Пеле" поради превъзходната си техника. Роден на 3 март 1953 г. в Рио де Жанейро, плеймейкърът заминава за Испания в зенита на футболната си кариера, където дърпа конците на бразилския тим и сам отбелязва 3 попадения, демонстрирайки изключително атрактивна игра.
Във вторите турнирни групи бразилците отново показват футболното си изкуство на очарованите футболни запалянковци по света, не без помощта на играча с номер 10. Зико ("Слабия") повежда една от най-силните бразилски селекции за всички времена напред в резултата срещу действащия световен шампион Аржентина с четвъртия си гол през лятото на 1982 г. Крайният резултат е 3:1 за "кариоките". Всичко изглежда готово, за да може десетката да наследи легендарния Пеле в сърцата на бразилските фенове. И тогава идва загубата от Италия.
Плеймейкърът Зико заминава за СП 1982 в Испания с надежди за световната титла. Неговата невероятна техника, опасните му свободни удари и головете му са предпоставките, които правят 29-годишния тогава футболист суперзвезда. Въпреки трите му попадения в първия кръг, Бразилия се проваля срещу Италия.
Три участия на световни първенства, но без спечелена титла
Така днес Зико е единствената бразилска световна звезда на футбола, която не успява да завърши нито едно от трите си участия на световни финали (1978, 1982 и 1986) със световната титла. След отпадането на "селесао" в четвъртфиналите на Мондиал'86 в Мексико от Франция (3:4 сл. дузпи) Зико, който всъщност се казва Артур Антунеш Коимбра, приключва кариерата си в националния отбор, започнала през 1976 г. и включваща 89 срещи със златистия екип. Гениалният техничар ще остане незабравим с 66-те си гола за Бразилия. (Репортаж от четвъртфинала с Франция можете да прочетете на http://manorlegend.blogspot.com/2010/02/blog-post_02.html)
В първия двубой на СП 1978 в Аржентина Зико вкарва гол с глава за Бразилия. Шведският вратар Рони Хелстрьом, който от 1974 до 1984 г. записва 266 мача в Първа Бундеслига за Кайзерслаутерн, няма шанс да спаси. В крайна сметка "селесао" трябва да се задоволи с ремито.
Зико: 8 пъти голмайстор за 9 години
Зико започва професионалната си клубна кариера през 1973 г. във Фламенго от родния си град Рио. Голаджията - от 1974 г. той печели 8 приза за голмайстор на бразилското първенство за 9 години - печели с тима си 5 национални титли, както и Копа Либертадорес и Междуконтиненталната купа. Три пъти е отличен за "футболист на годината за Южна Америка" (1977, 1981 и 1982 г.), а през 1983 г. той е играч номер едно на света. След 2-годишен престой в италианския клуб Удинезе, Зико заминава през 1990 г. за Япония и тамошната Джей-лига, където приключва активната си футболна кариера през 1994 г. на 41-годишна възраст като играещ треньор на Кашима Антлърс.
През 1981 г. Зико печели Междуконтиненталната купа с Фламенго срещу европейците Ливърпул. Бразилците печелят с 3:0, а на снимката Зико се бори за топката с няколко играчи, включително Греъм Сунес (вторият от дясно).
След това бразилецът за дълго време сяда на треньорската пейка на Кашима и води отбора в японското първенство. След световното първенство в Япония и Южна Корея през 2002 г. той подписва договор като национален селекционер на японците през юли 2002 г. и извежда азиатците до участие на Мондиал'2006 в Германия.
Може би един ден Артур Антунеш Коимбра, който от 2006 г. се занимава само с клубен футбол и тренира балканските грандове Фенербахче и Олимпиакос, както и руския ЦСКА Москва, отново ще поеме национален отбор и ще изпълни мечтата си - да стане световен шампион по футбол!
При подготовката си за СП 1982 Бразилия изиграва контрола с Германия, водена от треньора Юп Дервал, в Щутгарт. "Селесао" печели на тогавашния Некарщадион с 2:1, а на снимката Зико преодолява защитника Вилфрид Ханес.
В първия мач на първенството срещу СССР бразилците печелят с 2:1. На снимката Зико елегантно преодолява съветския бранител Александър Чивадзе.
В последната среща от предварителната група Бразилия не среща проблеми с Нова Зеландия и побеждава с 4:0. Резултатът е открит от Зико с попадение с атрактивна задна ножица. "Селесао" печели и трите си мача от групата. Следва 3:1 над Аржентина и горчивото поражение от Италия.
След първия кръг на турнира бразислките футболисти получават разрешение да бъдат посетени от семействата си. Фамилията на Зико не е никак малка и на халфа му отнема известно време докато обърне внимание на всичките си роднини.
Сократес и Зико се радват на бразилски гол срещу Италия. Накрая южноамериканците губят невероятно драматичния мач с 2:3. В последствие "скуадра адзура" печели титлата след 3:1 над Западна Германия на финала.
На СП 1986 в Мексико Зико влиза като смяна в мача срещу Северна Ирландия, завършил 3:0 за южноамериканците. Бразилия отпада в четвъртфиналите на турнира след изпълнения на дузпи срещу Франция.
По време на приятелска среща през 1984 г. (0:0) аржентинецът Диего Марадона и бразилецът Зико позират пред фотографите. Двамата полузащитници се считат за едни от най-добрите футболистни на 80-те години.
През 2000 г. Зико е приет в "Шампионската зала на ФИФА". Бразилецът е петкратен шампион на Бразилия с Фламенго, носител на Копа Либертадорес и Междуконтиненталната купа, трикратен футболист на годината в Южна Америка, както и футболист на света през 1983 г. Най-доброто му постижение с националния отбор обаче е третото място през 1978 г. в Аржентина.
През 2002 г. Зико е назначен за национален селекционер на Япония. На снимката той се радва от подписването на договора, заедно с президента на японската федерация Сабуро Кавабучи.
През 1998 г. Зико е асистент на бразилския национален селекционер Марио Загало (вляво). Двамата успяват да изведат "селесао" до финала, но там губят от домакина Франция с 0:3.
Бразилците, смятани за топфаворити в турнира, се провалят и отпадат във вторите групи на Мондиал'82. Голмайсторът на първенството Паоло Роси вкарва решаващия гол за 3:2 в 74. минута и разчиства пътя към титлата за Италия. До този момент спокойно може да се каже, че това е световният шампионат на Зико, наричан "Белия Пеле" поради превъзходната си техника. Роден на 3 март 1953 г. в Рио де Жанейро, плеймейкърът заминава за Испания в зенита на футболната си кариера, където дърпа конците на бразилския тим и сам отбелязва 3 попадения, демонстрирайки изключително атрактивна игра.
Във вторите турнирни групи бразилците отново показват футболното си изкуство на очарованите футболни запалянковци по света, не без помощта на играча с номер 10. Зико ("Слабия") повежда една от най-силните бразилски селекции за всички времена напред в резултата срещу действащия световен шампион Аржентина с четвъртия си гол през лятото на 1982 г. Крайният резултат е 3:1 за "кариоките". Всичко изглежда готово, за да може десетката да наследи легендарния Пеле в сърцата на бразилските фенове. И тогава идва загубата от Италия.
Плеймейкърът Зико заминава за СП 1982 в Испания с надежди за световната титла. Неговата невероятна техника, опасните му свободни удари и головете му са предпоставките, които правят 29-годишния тогава футболист суперзвезда. Въпреки трите му попадения в първия кръг, Бразилия се проваля срещу Италия.
Три участия на световни първенства, но без спечелена титла
Така днес Зико е единствената бразилска световна звезда на футбола, която не успява да завърши нито едно от трите си участия на световни финали (1978, 1982 и 1986) със световната титла. След отпадането на "селесао" в четвъртфиналите на Мондиал'86 в Мексико от Франция (3:4 сл. дузпи) Зико, който всъщност се казва Артур Антунеш Коимбра, приключва кариерата си в националния отбор, започнала през 1976 г. и включваща 89 срещи със златистия екип. Гениалният техничар ще остане незабравим с 66-те си гола за Бразилия. (Репортаж от четвъртфинала с Франция можете да прочетете на http://manorlegend.blogspot.com/2010/02/blog-post_02.html)
В първия двубой на СП 1978 в Аржентина Зико вкарва гол с глава за Бразилия. Шведският вратар Рони Хелстрьом, който от 1974 до 1984 г. записва 266 мача в Първа Бундеслига за Кайзерслаутерн, няма шанс да спаси. В крайна сметка "селесао" трябва да се задоволи с ремито.
Зико: 8 пъти голмайстор за 9 години
Зико започва професионалната си клубна кариера през 1973 г. във Фламенго от родния си град Рио. Голаджията - от 1974 г. той печели 8 приза за голмайстор на бразилското първенство за 9 години - печели с тима си 5 национални титли, както и Копа Либертадорес и Междуконтиненталната купа. Три пъти е отличен за "футболист на годината за Южна Америка" (1977, 1981 и 1982 г.), а през 1983 г. той е играч номер едно на света. След 2-годишен престой в италианския клуб Удинезе, Зико заминава през 1990 г. за Япония и тамошната Джей-лига, където приключва активната си футболна кариера през 1994 г. на 41-годишна възраст като играещ треньор на Кашима Антлърс.
През 1981 г. Зико печели Междуконтиненталната купа с Фламенго срещу европейците Ливърпул. Бразилците печелят с 3:0, а на снимката Зико се бори за топката с няколко играчи, включително Греъм Сунес (вторият от дясно).
След това бразилецът за дълго време сяда на треньорската пейка на Кашима и води отбора в японското първенство. След световното първенство в Япония и Южна Корея през 2002 г. той подписва договор като национален селекционер на японците през юли 2002 г. и извежда азиатците до участие на Мондиал'2006 в Германия.
Може би един ден Артур Антунеш Коимбра, който от 2006 г. се занимава само с клубен футбол и тренира балканските грандове Фенербахче и Олимпиакос, както и руския ЦСКА Москва, отново ще поеме национален отбор и ще изпълни мечтата си - да стане световен шампион по футбол!
При подготовката си за СП 1982 Бразилия изиграва контрола с Германия, водена от треньора Юп Дервал, в Щутгарт. "Селесао" печели на тогавашния Некарщадион с 2:1, а на снимката Зико преодолява защитника Вилфрид Ханес.
В първия мач на първенството срещу СССР бразилците печелят с 2:1. На снимката Зико елегантно преодолява съветския бранител Александър Чивадзе.
В последната среща от предварителната група Бразилия не среща проблеми с Нова Зеландия и побеждава с 4:0. Резултатът е открит от Зико с попадение с атрактивна задна ножица. "Селесао" печели и трите си мача от групата. Следва 3:1 над Аржентина и горчивото поражение от Италия.
След първия кръг на турнира бразислките футболисти получават разрешение да бъдат посетени от семействата си. Фамилията на Зико не е никак малка и на халфа му отнема известно време докато обърне внимание на всичките си роднини.
Сократес и Зико се радват на бразилски гол срещу Италия. Накрая южноамериканците губят невероятно драматичния мач с 2:3. В последствие "скуадра адзура" печели титлата след 3:1 над Западна Германия на финала.
На СП 1986 в Мексико Зико влиза като смяна в мача срещу Северна Ирландия, завършил 3:0 за южноамериканците. Бразилия отпада в четвъртфиналите на турнира след изпълнения на дузпи срещу Франция.
По време на приятелска среща през 1984 г. (0:0) аржентинецът Диего Марадона и бразилецът Зико позират пред фотографите. Двамата полузащитници се считат за едни от най-добрите футболистни на 80-те години.
През 2000 г. Зико е приет в "Шампионската зала на ФИФА". Бразилецът е петкратен шампион на Бразилия с Фламенго, носител на Копа Либертадорес и Междуконтиненталната купа, трикратен футболист на годината в Южна Америка, както и футболист на света през 1983 г. Най-доброто му постижение с националния отбор обаче е третото място през 1978 г. в Аржентина.
През 2002 г. Зико е назначен за национален селекционер на Япония. На снимката той се радва от подписването на договора, заедно с президента на японската федерация Сабуро Кавабучи.
През 1998 г. Зико е асистент на бразилския национален селекционер Марио Загало (вляво). Двамата успяват да изведат "селесао" до финала, но там губят от домакина Франция с 0:3.
понеделник, 8 март 2010 г.
10 метра изоставане
Световен финал през 1986, Германия срещу Аржентина: при резултат 2:2 Марадона прави смъртоносен пас към Хорхе Буручага. Само Ханс-Петер Бригел може да предотврати най-лошото. Тук той си спомня за легендарното надбягване.
"Е, да, сигурно е игран и по-добър футбол, отколкото нашия в Мексико. Но отборът ни беше толкова силен, че спокойно можехме да станем световен шампион. След победа с 2:0 срещу Франция ние се класирахме на финала, побеждавайки действащия европейски шампион.
Там срещнахме аржентинците, а шансовете, по мое мнение, бяха "фифти-фифти". Казвам ви: беше ми мечта да изляза на стадион Ацтека! Отвън той изглежда твърде малък, но всъщност е вкопан в земята 30 метра и побира 100 000 крещящи зрители. Условията за игра бяха екстремни, защото поради вечерното излъчване за Европа, трябваше да започнем точно в 12 часа на обяд мексиканско време. На тревата беше 50 градуса по Целзий, а телата ни не хвърляха никаква сянка!
Аз самият играех още от мачовете в предварителната група с разкъсан мускул на крака. Това днес е немислимо! Отначало започнах като ляв защитник, но аржентинците поведоха с 2:0 след голове на Браун и Валдано и Франц Бекенбауер ме прати малко по-напред, за да внимавам за Валдано. Аржентинците бяха изтощени, още по-изтощени от нас. Можете да си представите колко натоварващо беше това на нечовешката жега! Беше изключително трудно тя да се преодолее.
Изведнъж Кале Румениге и Руди Фьолер изравниха резултата, а ние хвърлихме всичко в атака и ги натикахме в половината им, играейки на ръба на засадата. Тази тактика беше обаче грешна, трябваше да чакаме продълженията - там аржентинците щяха да припаднат от умора. Но ние искахме на всяка цена да решим всичко, а победата беше толкова близо!
"Ще го настигнеш, ще го настигнеш, ще го настигнеш!"
Тогава Марадона получи топката и пусна отличен пас за Буручага. Ако Карл-Хайнц Фьорстер и аз бяхме направили само още една крачка напред, тогава Буручага щеше да попадне в засада! Но сега той не беше и сам се затича срещу вратата. Аз бях напълно стъписан, а той имаше само още 35 метра пред себе си! Втурнах се след него, но първоначално бях все пак малко встрани и имах 10 метра изоставане. Бях дошъл във футбола от леката атлетика, десетобой, можех добре да спринтирам и направо "изядох" дистанцията. Бях се втренчил в топката и си мислех: "Ще го настигнеш, ще го настигнеш, ще го настигнеш!" Тичах като луд след него, но имаше още толкова много разстояние! На границата на наказателното поле той все още имаше метър преднина - твърде много, за да мога да го фаулирам. "Тони, излез", помислих си, но тогава вече Буручага ритна топката съвсем отпуснато и немощно под плонжа на Шумахер. "Това не може да е истина", мина ми през главата, когато видях топката да се търкаля във вратата.
Стоях зад вратата и не знаех какво се случва, толкова празна чувствах главата си. Това беше фатален удар, а ние бяхме на земята. Оставащите пет минути изтекоха доста бързо и изведнъж всичко беше изгубено, просто изгубено. Анди Бреме каза в съблекалнята: "С удоволствие бих умрял." Аз не бях чак толкова краен, въпреки че това беше последният ми мач за националния отбор. Обаче виех от яд като затворено куче.
В съблекалнята всички се съгласихме, че сме играли добре, дори бундесканцлерът Кол го потвърди. По-късно, за допингпробата, отново се срещнах с Марадона. Трябваше да пием безалкохолна бира. Но той се страхуваше, че някой му е сложил някакво вещество в пиенето. Така че ме попита, дали първо аз не искам да пия. Нямах нищо против.
Междувременно все още си мислех за надбягването. Защо дистанцията не беше 5 метра! Тогава със сигурност щях да догоня Буручага. Но бяха 10 метра - и ние станахме вицешампиони."
Кратка статистика:
ФИНАЛ НА СВЕТОВНОТО ПЪРВЕНСТВО ПО ФУТБОЛ МЕКСИКО'86:
АРЖЕНТИНА - ЗАПАДНА ГЕРМАНИЯ 3:2 (1:0)
Аржентина: Нери Пумпидо, Серхио Батиста, Хосе Браун, Хорхе Буручага (90. Марсело Тробиани), Хосе Кусиуфо, Диего Марадона, Хорхе Валдано, Ектор Енрике, Рикардо Хиусти, Хулио Олартикоечея, Оскар Руджери. Треньор: Карлос Билардо.
Западна Германия: Харалд Шумахер, Ханс-Петер Бригел, Андреас Бреме, Карл-Хайнц Фьорстер, Норберт Едер, Лотар Матеус, Феликс Магат (62. Дитер Хьонес), Карл-Хайнц Румениге, Томас Бертолд, Дитмар Якобс, Клаус Алофс (46. Руди Фьолер). Треньор: Франц Бекенбауер.
Голове: 1:0 Браун (23.), 2:0 Валдано (55.), 2:1 Румениге (74.), 2:2 Фьолер (80.), 3:2 Буручага (83.)
Съдия: Ромуалдо Арпи Фильо (Бразилия)
Зрители: 114 600
Стадион: стадион Ацтека, Мексико Сити
Дата: 29 юни 1986 г.
"Е, да, сигурно е игран и по-добър футбол, отколкото нашия в Мексико. Но отборът ни беше толкова силен, че спокойно можехме да станем световен шампион. След победа с 2:0 срещу Франция ние се класирахме на финала, побеждавайки действащия европейски шампион.
Там срещнахме аржентинците, а шансовете, по мое мнение, бяха "фифти-фифти". Казвам ви: беше ми мечта да изляза на стадион Ацтека! Отвън той изглежда твърде малък, но всъщност е вкопан в земята 30 метра и побира 100 000 крещящи зрители. Условията за игра бяха екстремни, защото поради вечерното излъчване за Европа, трябваше да започнем точно в 12 часа на обяд мексиканско време. На тревата беше 50 градуса по Целзий, а телата ни не хвърляха никаква сянка!
Аз самият играех още от мачовете в предварителната група с разкъсан мускул на крака. Това днес е немислимо! Отначало започнах като ляв защитник, но аржентинците поведоха с 2:0 след голове на Браун и Валдано и Франц Бекенбауер ме прати малко по-напред, за да внимавам за Валдано. Аржентинците бяха изтощени, още по-изтощени от нас. Можете да си представите колко натоварващо беше това на нечовешката жега! Беше изключително трудно тя да се преодолее.
Изведнъж Кале Румениге и Руди Фьолер изравниха резултата, а ние хвърлихме всичко в атака и ги натикахме в половината им, играейки на ръба на засадата. Тази тактика беше обаче грешна, трябваше да чакаме продълженията - там аржентинците щяха да припаднат от умора. Но ние искахме на всяка цена да решим всичко, а победата беше толкова близо!
"Ще го настигнеш, ще го настигнеш, ще го настигнеш!"
Тогава Марадона получи топката и пусна отличен пас за Буручага. Ако Карл-Хайнц Фьорстер и аз бяхме направили само още една крачка напред, тогава Буручага щеше да попадне в засада! Но сега той не беше и сам се затича срещу вратата. Аз бях напълно стъписан, а той имаше само още 35 метра пред себе си! Втурнах се след него, но първоначално бях все пак малко встрани и имах 10 метра изоставане. Бях дошъл във футбола от леката атлетика, десетобой, можех добре да спринтирам и направо "изядох" дистанцията. Бях се втренчил в топката и си мислех: "Ще го настигнеш, ще го настигнеш, ще го настигнеш!" Тичах като луд след него, но имаше още толкова много разстояние! На границата на наказателното поле той все още имаше метър преднина - твърде много, за да мога да го фаулирам. "Тони, излез", помислих си, но тогава вече Буручага ритна топката съвсем отпуснато и немощно под плонжа на Шумахер. "Това не може да е истина", мина ми през главата, когато видях топката да се търкаля във вратата.
Стоях зад вратата и не знаех какво се случва, толкова празна чувствах главата си. Това беше фатален удар, а ние бяхме на земята. Оставащите пет минути изтекоха доста бързо и изведнъж всичко беше изгубено, просто изгубено. Анди Бреме каза в съблекалнята: "С удоволствие бих умрял." Аз не бях чак толкова краен, въпреки че това беше последният ми мач за националния отбор. Обаче виех от яд като затворено куче.
В съблекалнята всички се съгласихме, че сме играли добре, дори бундесканцлерът Кол го потвърди. По-късно, за допингпробата, отново се срещнах с Марадона. Трябваше да пием безалкохолна бира. Но той се страхуваше, че някой му е сложил някакво вещество в пиенето. Така че ме попита, дали първо аз не искам да пия. Нямах нищо против.
Междувременно все още си мислех за надбягването. Защо дистанцията не беше 5 метра! Тогава със сигурност щях да догоня Буручага. Но бяха 10 метра - и ние станахме вицешампиони."
Кратка статистика:
ФИНАЛ НА СВЕТОВНОТО ПЪРВЕНСТВО ПО ФУТБОЛ МЕКСИКО'86:
АРЖЕНТИНА - ЗАПАДНА ГЕРМАНИЯ 3:2 (1:0)
Аржентина: Нери Пумпидо, Серхио Батиста, Хосе Браун, Хорхе Буручага (90. Марсело Тробиани), Хосе Кусиуфо, Диего Марадона, Хорхе Валдано, Ектор Енрике, Рикардо Хиусти, Хулио Олартикоечея, Оскар Руджери. Треньор: Карлос Билардо.
Западна Германия: Харалд Шумахер, Ханс-Петер Бригел, Андреас Бреме, Карл-Хайнц Фьорстер, Норберт Едер, Лотар Матеус, Феликс Магат (62. Дитер Хьонес), Карл-Хайнц Румениге, Томас Бертолд, Дитмар Якобс, Клаус Алофс (46. Руди Фьолер). Треньор: Франц Бекенбауер.
Голове: 1:0 Браун (23.), 2:0 Валдано (55.), 2:1 Румениге (74.), 2:2 Фьолер (80.), 3:2 Буручага (83.)
Съдия: Ромуалдо Арпи Фильо (Бразилия)
Зрители: 114 600
Стадион: стадион Ацтека, Мексико Сити
Дата: 29 юни 1986 г.
Етикети:
Аржентина,
Ацтека,
Германия,
СП 1986,
Ханс-Петер Бригел
неделя, 7 март 2010 г.
За някои футболът е война
Често по време на тренировка се случва, увлечени от играта, да се сбият футболисти. За последно така стана с Ариен Робен и Филип Лам. Но футболните сбивания са "изобретени" от други хора. Те записват имената си в дългия списък на напълно безсмисленото насилие, развалящо удоволствието от популярния спорт.
1.
Поетичен цитат: "Футболът - това е като войната. Има стратегии и атаки. А понякога някой умира." Думи на бившия национален селекционер на Хърватия Мирослав Блажевич.
Наставникът Мирослав Блажевич, класирал хърватите на трето място в света през 1998 г.
2.
Вратарят-световен шампион Фабиен Бартез приключва ударно своята кариера. След среща на своя Нант Бартез иска да си тръгне възможно най-бързо от стадиона, но няколко привърженици наобикалят колата му. Следват ритници по возилото и обиди. Батрез излиза от колата си и започва зрелищно сбиване с нападателите.
3.
Пауло Ди Канио спечелва сърцата на фашистките фенове на римския Лацио, когато татуира на бицепса си прякора на Мусолини "Дуче", а след това отпразнува гола си срещу градския съперник Рома с изпъната напред дясна ръка. Но не всички запалянковци са възхитени от Ди Канио. По време на една разходка по римските улици, футболистът е набит от известния фашист Паоло Синьорели с думите: "Ти не си ни приятел повече, ние сме истинските фашисти!"
Ди Канио не подозира какво го очаква скоро.
4.
По принцип датчаните са доста мили и приятни хора. Затова Стиг Тьофтинг трябва наистина да е бил извън кожата си, защото напълно забравя характерния за народа си нрав. През юли 2002 г. плешивият халф се натъква на празненство в копенхагенския ресторант "Кетчуп" и отправя молба към един от келнерите шумът да бъде редуциран до поносимо ниво чрез удар с глава. В последвалото преследване край маси и столове Тьофтинг удря портиера на заведението в лицето, а 100 метра след това друг посетител също го отнася.
"Добродушният" Стиг Тьофтинг в акция.
5.
Треньорът на Хайдук Сплит Лука Бонай се изказва прекалено солидарно с футболистите си през март 2006 г. След равенство с един от опашкарите в хърватското първенство той смело заявява: "Който иска да напада играчите ми, трябва да започне първо с мен." Двама души с метални лостове и бухалки обаче приемат твърде буквално думите на наставника и нападат къщата му. Бонай излиза от ситуацията с леко сътресение на мозъка.
6.
Станислав Берников обаче не вярва толкова в професионализма на играчите си. Един ден треньорът на руския третодивизионен Металург Липецк е толкова ядосан от представянето на отбора си, че изпраща професионални биячи срещу капитана Моротко, вратаря Сямрин и нападателя Жюковский. Футболистите са откарани в болница, а по време на следващите мачове на Металург, край страничната линия до треньора стои представител на подземния свят с изваден пистолет за охрана.
7.
Принципно жълтите картони имат за цел да предупреждават играчите при неспортсменски постъпки и да държат играта в нормални граници. Но в случая на румънеца Виорел Ганя нещата не стоят така. Вече видял жълтия цвят, Ганя удря в стомаха противников играч пред страничния рефер. Червен картон. В момента на ярост Ганя хваща асистент-съдията за гърлото и е изведен от игрището от четирима въоръжени полицаи.
Виорел Ганя "учтиво" протестира решението на тъчрефера.
8.
Вътрешноотборен юмручен бой си спретват играчите на Нюкасъл Юнайтед Киърън Дайър и Лий Боуйър. В срещата с Астън Вила Дайър внезапно е нападнат от Боуйър. Англичаните си разменят няколко удари, докато съиграчи и съперници успяват да ги разтърват.
9.
Извън игрището Лий Боуйър също е доста раздразнителен. През януари 2000 г. той, заедно със съотборника си в Лийдс Юнайтед Джонатан Уудгейт, се сбива в дискотека "Маджестик" със студенти от пакистански произход. Отвратителната сцена обаче е надмината по нахалство само от изказванията на адвокатите на играчите: студентите са провокирали ситуацията, за да могат да я продадат на булевардната преса.
10.
Другарски съд след удар с глава: през януари 2008 г. Арсенал е смачкан от градския съперник Тотнъм с 1:5. Емануел Адебайор дълго време седи на пейката по време на мача във видимо лошо настроение. По време на изпълнение на ъглов удар Адебайор и неговият съиграч Никлас Бендтнер застават един до друг. Главата на Адебайор удря Бендтнер и причинява кървене от носа на датчанина. Спонтанно наказание? Бендтнер поставя основите на поражението с нещастния си автогол за 0:2.
Адебайор раздава правосъдие.
11.
Франсиско Копадо също може да се "похвали" с дискотечни подвизи. Полузащитникът чупи ръката си по време на сбиване в нощен клуб, който минава под музикално оформление. Обстоятелствата около тази по-скоро срамна контузия са представени на треньора Лоренц-Гюнтер Кьостнер евфемистично. Истината обаче излиза наяве и Копадо е изваден от състава на Унтерхахинг.
12.
Андреас Засен рядко се опитва да скрие привързаността си към алкохола. След като полицията иска да отнеме шофьорската му книжка след каране в нетрезво състояние (за протокола 1,9 промила алкохол), Засен отвръща развеселен: "Не става, нямам такава." Друг път пък Засен решава да се прибере вкъщи след нощен запой с такси. Той свойски се обръща към турчина зад волана с всенародното: "Карай бързо, Али!" Между другото шофьорът на таксито не се казва Али и не намира думите на футболиста за особено забавни. Засен губи желание за разговори и преминава в действия - с удар в лицето на таксиджията.
Андреас Засен (тук с екипа на Хамбург) е популярен с пиянските си изцепки извън терена.
13.
Алкохолните промили в кръвта на Франц Хазил, легендарен австрийски нападател, са още по-високи, когато той се качва в такси след някакво празненство, но солидно почерпеният футболист не е в състояние да си спомни точния си адрес. След доста обикаляне и търсене на жилището на Хазил, мястото най-после е намерено и апаратът на таксиметровия шофьор показва сумата от 83 шилинга. Хазил отказва да плати, хваща шофьора за косата и го удря с глава. По-късно той изненадващо е оправдан от съда. Все пак нападателят плаща сметката плюс допълнителна глоба от 17 шилинга.
14.
През февруари 2008 г. австрийският национал Джем Атан е обвинен, че е уринирал в един виенски локал. Когато възмутен служител на заведението иска обяснение на футболиста, той е набит безцеремонно от Атан. Дни след това играчът се прави на ударен и в момент на крайна нужда намира съмишленик. Мартин Пухер, добродушният президент на неговия клуб Матерсбург, повярва на Атан, но допуска, че боеспособният футболист е човек, на когото "кръвта бързо кипва".
15.
Когато легендарният нападател на Хановер 96 Дитер Шацшнайдер се прибира към къщи след мач на своя отбор, един работник от строеж в квартала му се провиква от своя кран: "Шацшнайдер, задник такъв!" Хановерският футболист преценява, че не може да остави нещата така, покатерва се на крана и провежда кратък процес. По-късно той си спомня: "Имаше само два удара, след това нещата бяха изяснени."
Днес Дитер Шацшнайдер е добродушен чичко, който с неудоволствие си спомня за някои от предишните си "подвизи".
16.
Също толкова безкомпромисно действа играчът на Кайзерслаутерн Клаус Топмьолер на 9 март 1976 г. С десен прав той просва на тревата футболиста на Кьолн Юрген Гловац и застава като Мохамед Али над лежащия на ринга Сони Листън. Кьолнският вратар се опитва да потуши огнените страсти - това е известният "дипломат" Тони Шумахер. Шест години след това Шумахер ще избие два зъба и ще счупи няколко кости на французина Партик Батистон и накрая кратко ще изръмжи: "Не се тревожете, ще му поема разноските по лечението."
Тони Шумахер спира Патрик Батистон на стадион "Рамон-Санчес Писхуан" в Севиля.
17.
В началото на 1998 г. приятелката на футболиста Стен Колимор, телвеизионната водеща Улрика Джонсън, празнува заедно с 500 шотландци класирането на "гайдарите" на световното първенство във Франция през същата година. Нейното име звучи от десетки мъжки гърла. Колимор, дошъл по-късно, й заповядва веднага да се прибира вкъщи. Джонсън отказва. Той я хваща за косата през бара и започва да я налага по лицето, докато тя не пада на земята. Близкостоящ фен успява да спре саморазправата - чрез удар с глава в лицето на Колимор.
18.
Човек ходи на караоке партита в тесен приятелски кръг. Така няколко футболисти на Ливърпул отиват заедно да се забавляват преди осминафинал за Шампионската лига срещу Барселона. По някое време микрофона хваща норвежецът Джон Арне Рийзе, чиито отчайващи певчески умения са посрещнати с бурен подигравателен смях от Крей Белъми. Отговорът на дълбоко засегнатия Рийзе: шамар срещу "непослушния" Белъми.
19.
Но за Белъми нещата не са приключили: въоръжен със стик за голф, той последва Рийзе в квартирата на Ливърпул и започва да го малтретира с желязото по крака. За това уелсецът се извинява по нестандартен начин. В мача с Барселона той празнува гола си за 1:0 с жестове, напомнящи на удар от голфа. След това той асистира за попадението за 2:1 - голмайстор: естествено Джон Арне Рийзе. В Ливърпул отново всички се обичат. Единствено английските букмейкъри са ядосани. Те са предложили залагания за радост след гол на Белъми, свързана с голфа. Коефициент 100:1.
Голфов удар в изпълнение на Белъми.
20.
Дънкан Фъргюсън е рекордьор в категорията "Най-много изгонвания в историята на Висшата лига". Фъргюсън раздава голове с глава със същата честота като ударите в слабините на съперниците. Пол Шарнър сигурно и до днес взема хапчета срещу гастрит. Двама крадци явно не са били наясно с "уменията" на нападателя, защото през 2001 г. влизат в къщата му с взлом. Фергюсън обаче си е вкъщи - той пребива един от тях и го праща в болница. Другият ужасен избягва.
"Биг Дънк" е клубна легенда на ливърпулския Евертън.
21.
Когато нисичкият Лизаразу удря шамар на своя капитан в Байерн Мюнхен Лотар Матеус, това де факто е по-скоро перване, отколкото някакъв сериозен удар, но постъпката на французина има много по-силен психологически ефект. Той сваля една икона от стената. Матеус до края отрича, че малкият баск го е засегнал, но последиците от разправията са добре известни: Лизаразу плаща 10 000 евро глоба, а Матеус бяга в Ню Йорк.
Матеус и Лизаразу имат нещо да делят под погледа на Сами Куфур.
22.
В Южна Америка ултрасите организират масови мелета с до 30 участници. През юни 2007 г., по време на мача между аржентинските Нуева Чикаго и Тигре, се стига до масово сбиване между фенгрупировки. Когато един привърженик на Тигре е ударен смъртоносно с камък по главата, феновете са толкова превъзбудени, че влизат на игрището и разкъсват екипите на футболистите. Играчите скоропостижно се прибират в съблекалнит по бельо.
23.
След среща между Гаякил и Кито футболистите се сбиват, сякаш става дума за предварително уговорен хулигански бой. Едва влязъл в ръкопашната схватка, играчът на Гаякил Леонардо Соледиспа вече лежи на земята. Последиците: многобройни контузии, 11 червени картони и простичкото обяснение на еквадорския национален футболист Делгадо: "Ситуацията ескалира, защото противниковите футболисти винаги се опитваха да ме ритат в контузеното коляно." Аха, ясно...
24.
Преди време Уест Хем Юнайтед изглежда като сборище на биячи от различен калибър. През сезон 2007/08 там се събират Крейг Балами (Боби Робсън: "Човек, който дори като е сам в стая ще започне сбиване"), Антон Фърдинанд (сбива се в нощен локал през 2006 г., защото някой искал да му открадне часовника), както и вече споменатите Киърън Дайър и Лий Боуйър.
25.
Насилието не е решение. Учудващото откритие на Уейн Рууни. След конфликтния четвъртфинал от световното първенство през 2006 г. той заплашва: "Когато видя Кристияно Роналдо следващия път, ще му счупя два крайника." Рууни, син на боксьор, не би трябвало да чака дълго за реванш, тъй като и двамата футболисти все пак са играели в един и същи клубен отбор. Роналдо сериозно е обмислял бягство в Испания, но времето лекува. Малко преди началото на сезона Рууни великодушно прощава на своя колега в Манчестър Юнайтед.
Уейн Рууни и Кристиано Роналдо не винаги са били в добри отношения.
1.
Поетичен цитат: "Футболът - това е като войната. Има стратегии и атаки. А понякога някой умира." Думи на бившия национален селекционер на Хърватия Мирослав Блажевич.
Наставникът Мирослав Блажевич, класирал хърватите на трето място в света през 1998 г.
2.
Вратарят-световен шампион Фабиен Бартез приключва ударно своята кариера. След среща на своя Нант Бартез иска да си тръгне възможно най-бързо от стадиона, но няколко привърженици наобикалят колата му. Следват ритници по возилото и обиди. Батрез излиза от колата си и започва зрелищно сбиване с нападателите.
3.
Пауло Ди Канио спечелва сърцата на фашистките фенове на римския Лацио, когато татуира на бицепса си прякора на Мусолини "Дуче", а след това отпразнува гола си срещу градския съперник Рома с изпъната напред дясна ръка. Но не всички запалянковци са възхитени от Ди Канио. По време на една разходка по римските улици, футболистът е набит от известния фашист Паоло Синьорели с думите: "Ти не си ни приятел повече, ние сме истинските фашисти!"
Ди Канио не подозира какво го очаква скоро.
4.
По принцип датчаните са доста мили и приятни хора. Затова Стиг Тьофтинг трябва наистина да е бил извън кожата си, защото напълно забравя характерния за народа си нрав. През юли 2002 г. плешивият халф се натъква на празненство в копенхагенския ресторант "Кетчуп" и отправя молба към един от келнерите шумът да бъде редуциран до поносимо ниво чрез удар с глава. В последвалото преследване край маси и столове Тьофтинг удря портиера на заведението в лицето, а 100 метра след това друг посетител също го отнася.
"Добродушният" Стиг Тьофтинг в акция.
5.
Треньорът на Хайдук Сплит Лука Бонай се изказва прекалено солидарно с футболистите си през март 2006 г. След равенство с един от опашкарите в хърватското първенство той смело заявява: "Който иска да напада играчите ми, трябва да започне първо с мен." Двама души с метални лостове и бухалки обаче приемат твърде буквално думите на наставника и нападат къщата му. Бонай излиза от ситуацията с леко сътресение на мозъка.
6.
Станислав Берников обаче не вярва толкова в професионализма на играчите си. Един ден треньорът на руския третодивизионен Металург Липецк е толкова ядосан от представянето на отбора си, че изпраща професионални биячи срещу капитана Моротко, вратаря Сямрин и нападателя Жюковский. Футболистите са откарани в болница, а по време на следващите мачове на Металург, край страничната линия до треньора стои представител на подземния свят с изваден пистолет за охрана.
7.
Принципно жълтите картони имат за цел да предупреждават играчите при неспортсменски постъпки и да държат играта в нормални граници. Но в случая на румънеца Виорел Ганя нещата не стоят така. Вече видял жълтия цвят, Ганя удря в стомаха противников играч пред страничния рефер. Червен картон. В момента на ярост Ганя хваща асистент-съдията за гърлото и е изведен от игрището от четирима въоръжени полицаи.
Виорел Ганя "учтиво" протестира решението на тъчрефера.
8.
Вътрешноотборен юмручен бой си спретват играчите на Нюкасъл Юнайтед Киърън Дайър и Лий Боуйър. В срещата с Астън Вила Дайър внезапно е нападнат от Боуйър. Англичаните си разменят няколко удари, докато съиграчи и съперници успяват да ги разтърват.
9.
Извън игрището Лий Боуйър също е доста раздразнителен. През януари 2000 г. той, заедно със съотборника си в Лийдс Юнайтед Джонатан Уудгейт, се сбива в дискотека "Маджестик" със студенти от пакистански произход. Отвратителната сцена обаче е надмината по нахалство само от изказванията на адвокатите на играчите: студентите са провокирали ситуацията, за да могат да я продадат на булевардната преса.
10.
Другарски съд след удар с глава: през януари 2008 г. Арсенал е смачкан от градския съперник Тотнъм с 1:5. Емануел Адебайор дълго време седи на пейката по време на мача във видимо лошо настроение. По време на изпълнение на ъглов удар Адебайор и неговият съиграч Никлас Бендтнер застават един до друг. Главата на Адебайор удря Бендтнер и причинява кървене от носа на датчанина. Спонтанно наказание? Бендтнер поставя основите на поражението с нещастния си автогол за 0:2.
Адебайор раздава правосъдие.
11.
Франсиско Копадо също може да се "похвали" с дискотечни подвизи. Полузащитникът чупи ръката си по време на сбиване в нощен клуб, който минава под музикално оформление. Обстоятелствата около тази по-скоро срамна контузия са представени на треньора Лоренц-Гюнтер Кьостнер евфемистично. Истината обаче излиза наяве и Копадо е изваден от състава на Унтерхахинг.
12.
Андреас Засен рядко се опитва да скрие привързаността си към алкохола. След като полицията иска да отнеме шофьорската му книжка след каране в нетрезво състояние (за протокола 1,9 промила алкохол), Засен отвръща развеселен: "Не става, нямам такава." Друг път пък Засен решава да се прибере вкъщи след нощен запой с такси. Той свойски се обръща към турчина зад волана с всенародното: "Карай бързо, Али!" Между другото шофьорът на таксито не се казва Али и не намира думите на футболиста за особено забавни. Засен губи желание за разговори и преминава в действия - с удар в лицето на таксиджията.
Андреас Засен (тук с екипа на Хамбург) е популярен с пиянските си изцепки извън терена.
13.
Алкохолните промили в кръвта на Франц Хазил, легендарен австрийски нападател, са още по-високи, когато той се качва в такси след някакво празненство, но солидно почерпеният футболист не е в състояние да си спомни точния си адрес. След доста обикаляне и търсене на жилището на Хазил, мястото най-после е намерено и апаратът на таксиметровия шофьор показва сумата от 83 шилинга. Хазил отказва да плати, хваща шофьора за косата и го удря с глава. По-късно той изненадващо е оправдан от съда. Все пак нападателят плаща сметката плюс допълнителна глоба от 17 шилинга.
14.
През февруари 2008 г. австрийският национал Джем Атан е обвинен, че е уринирал в един виенски локал. Когато възмутен служител на заведението иска обяснение на футболиста, той е набит безцеремонно от Атан. Дни след това играчът се прави на ударен и в момент на крайна нужда намира съмишленик. Мартин Пухер, добродушният президент на неговия клуб Матерсбург, повярва на Атан, но допуска, че боеспособният футболист е човек, на когото "кръвта бързо кипва".
15.
Когато легендарният нападател на Хановер 96 Дитер Шацшнайдер се прибира към къщи след мач на своя отбор, един работник от строеж в квартала му се провиква от своя кран: "Шацшнайдер, задник такъв!" Хановерският футболист преценява, че не може да остави нещата така, покатерва се на крана и провежда кратък процес. По-късно той си спомня: "Имаше само два удара, след това нещата бяха изяснени."
Днес Дитер Шацшнайдер е добродушен чичко, който с неудоволствие си спомня за някои от предишните си "подвизи".
16.
Също толкова безкомпромисно действа играчът на Кайзерслаутерн Клаус Топмьолер на 9 март 1976 г. С десен прав той просва на тревата футболиста на Кьолн Юрген Гловац и застава като Мохамед Али над лежащия на ринга Сони Листън. Кьолнският вратар се опитва да потуши огнените страсти - това е известният "дипломат" Тони Шумахер. Шест години след това Шумахер ще избие два зъба и ще счупи няколко кости на французина Партик Батистон и накрая кратко ще изръмжи: "Не се тревожете, ще му поема разноските по лечението."
Тони Шумахер спира Патрик Батистон на стадион "Рамон-Санчес Писхуан" в Севиля.
17.
В началото на 1998 г. приятелката на футболиста Стен Колимор, телвеизионната водеща Улрика Джонсън, празнува заедно с 500 шотландци класирането на "гайдарите" на световното първенство във Франция през същата година. Нейното име звучи от десетки мъжки гърла. Колимор, дошъл по-късно, й заповядва веднага да се прибира вкъщи. Джонсън отказва. Той я хваща за косата през бара и започва да я налага по лицето, докато тя не пада на земята. Близкостоящ фен успява да спре саморазправата - чрез удар с глава в лицето на Колимор.
18.
Човек ходи на караоке партита в тесен приятелски кръг. Така няколко футболисти на Ливърпул отиват заедно да се забавляват преди осминафинал за Шампионската лига срещу Барселона. По някое време микрофона хваща норвежецът Джон Арне Рийзе, чиито отчайващи певчески умения са посрещнати с бурен подигравателен смях от Крей Белъми. Отговорът на дълбоко засегнатия Рийзе: шамар срещу "непослушния" Белъми.
19.
Но за Белъми нещата не са приключили: въоръжен със стик за голф, той последва Рийзе в квартирата на Ливърпул и започва да го малтретира с желязото по крака. За това уелсецът се извинява по нестандартен начин. В мача с Барселона той празнува гола си за 1:0 с жестове, напомнящи на удар от голфа. След това той асистира за попадението за 2:1 - голмайстор: естествено Джон Арне Рийзе. В Ливърпул отново всички се обичат. Единствено английските букмейкъри са ядосани. Те са предложили залагания за радост след гол на Белъми, свързана с голфа. Коефициент 100:1.
Голфов удар в изпълнение на Белъми.
20.
Дънкан Фъргюсън е рекордьор в категорията "Най-много изгонвания в историята на Висшата лига". Фъргюсън раздава голове с глава със същата честота като ударите в слабините на съперниците. Пол Шарнър сигурно и до днес взема хапчета срещу гастрит. Двама крадци явно не са били наясно с "уменията" на нападателя, защото през 2001 г. влизат в къщата му с взлом. Фергюсън обаче си е вкъщи - той пребива един от тях и го праща в болница. Другият ужасен избягва.
"Биг Дънк" е клубна легенда на ливърпулския Евертън.
21.
Когато нисичкият Лизаразу удря шамар на своя капитан в Байерн Мюнхен Лотар Матеус, това де факто е по-скоро перване, отколкото някакъв сериозен удар, но постъпката на французина има много по-силен психологически ефект. Той сваля една икона от стената. Матеус до края отрича, че малкият баск го е засегнал, но последиците от разправията са добре известни: Лизаразу плаща 10 000 евро глоба, а Матеус бяга в Ню Йорк.
Матеус и Лизаразу имат нещо да делят под погледа на Сами Куфур.
22.
В Южна Америка ултрасите организират масови мелета с до 30 участници. През юни 2007 г., по време на мача между аржентинските Нуева Чикаго и Тигре, се стига до масово сбиване между фенгрупировки. Когато един привърженик на Тигре е ударен смъртоносно с камък по главата, феновете са толкова превъзбудени, че влизат на игрището и разкъсват екипите на футболистите. Играчите скоропостижно се прибират в съблекалнит по бельо.
23.
След среща между Гаякил и Кито футболистите се сбиват, сякаш става дума за предварително уговорен хулигански бой. Едва влязъл в ръкопашната схватка, играчът на Гаякил Леонардо Соледиспа вече лежи на земята. Последиците: многобройни контузии, 11 червени картони и простичкото обяснение на еквадорския национален футболист Делгадо: "Ситуацията ескалира, защото противниковите футболисти винаги се опитваха да ме ритат в контузеното коляно." Аха, ясно...
24.
Преди време Уест Хем Юнайтед изглежда като сборище на биячи от различен калибър. През сезон 2007/08 там се събират Крейг Балами (Боби Робсън: "Човек, който дори като е сам в стая ще започне сбиване"), Антон Фърдинанд (сбива се в нощен локал през 2006 г., защото някой искал да му открадне часовника), както и вече споменатите Киърън Дайър и Лий Боуйър.
25.
Насилието не е решение. Учудващото откритие на Уейн Рууни. След конфликтния четвъртфинал от световното първенство през 2006 г. той заплашва: "Когато видя Кристияно Роналдо следващия път, ще му счупя два крайника." Рууни, син на боксьор, не би трябвало да чака дълго за реванш, тъй като и двамата футболисти все пак са играели в един и същи клубен отбор. Роналдо сериозно е обмислял бягство в Испания, но времето лекува. Малко преди началото на сезона Рууни великодушно прощава на своя колега в Манчестър Юнайтед.
Уейн Рууни и Кристиано Роналдо не винаги са били в добри отношения.
събота, 6 март 2010 г.
"Трябваше да изляза"
29 април 1978 г.: Борусия Мьонхенгладбах задължително трябва да победи Борусия Дортмунд с изразителен резултат, за да може да стане шампион на Германия. Вратарят на дортмундците Петер Ендрулат се опитва да предотврати това - и драматично се проваля.
"През целия сезон бяхме в центъра на борбата за оставане в дивизията. Първият си мач като титуляр обаче записах чак в 29. кръг срещу Айнтрахт Брауншвайг, защото първият вратар Хорст Бертрам се контузи. След това аз играх с номер 1 до края на сезона във всеки двубой - по-лошо за мен не можеше да стане. В предпоследната среща, с мен на вратата, на теория запазихме мястото си в Първа Бундеслига. Така стана възможно да играем последния си мач спокойни и без психологически натиск. Естествено, беше ни ясно, че Гладбах ще се опита да използва и минималната възможност да спечели борбата си за титлата с Кьолн. Но чак такива смазващи атаки не очаквахме.
Направих загрявката си за мача както обикновено. Нашите фенове бяха доволни и се радваха, че ще играем в елита и през следващата година. Юп Хайнкес откри резултата още в първата минута - и бедствието започна. След това нямаше как да запомня вече кой вкара гол и как го прави. Виждах само топки, бити от 8 метра разстояние и прелитащи край мен. Те винаги попадаха в ъглите на вратата така, че нямаше как да реагирам. Когато успявах да спася един удар, противников играч вкарваше топката в мрежата при следващия. Странно: всъщност пазих добре и въпреки това до почивката получих шест гола.
"Сега ще направиш няколко добри спасявания"
Речта на Ото Рехагел в съблекалнята беше кратка. Пък и какво толкова можеше да каже той? Думите му, разбира се, бяха, че трябва да се срамуваме от себе си и че не бива да се отпускаме така. Но не повиши тон и не се държа много назидателно. Накрая ме попита дали искам да продължа да пазя. Трябваше да кажа, че не искам да продължа да играя. Но аз си мислех: "Досега получи шест парцала, едва ли ще получиш още шест до края. Сега ще направиш няколко добри спасявания и всичко ще е наред." Не исках с лека ръка да пропилея спечеленото си титулярно място. За съжаление, направих грешното решение. Днес съм убеден: трябваше да изляза от игра. Тогава Хорст Бертрам щеше да касира шестте гола през втората част. Сигурен съм в това. Повечето хора забравят, че в онзи мач аз спасих почти всичко, което можеше да се спаси. Мисля, че при десетия гол можеше да изляза и да хвана центрирането. Но при 10:0 известна роля вече играеше и увеличаващото се разочарование в тима ни. По някаква причина само аз бях концентриран в играта.
Не вземах насериозно викове на феновете за уговорка. Когато съдията най-после наду свирката за край на мача, аз бях напълно съкрушен. Не говорих с никого. С бърза крачка отидох до колата си и дадох газ към къщи. Нещата ставаха малко по-поносими от факта, че въпреки победата на Гладбах с 12:0, Кьолн все пак бе станал шампион. След печалната среща бях много ядосан на себе си, защото след това така и не получих нов шанс за изява. Такава разгромна загуба е пагубна за всеки един вратар. Преди нея бях сигурен, че ще получа нов договор, но подписването му всеки път беше отлагано. Ръководителите на отбора искаха да видят дали могат да разчитат на мен като на титулярен страж. След мача с Гладбах не ми беше предложен договор. Всичко мина толкова бързо. Затова отидох в Тенис Борусия Берлин."
"През целия сезон бяхме в центъра на борбата за оставане в дивизията. Първият си мач като титуляр обаче записах чак в 29. кръг срещу Айнтрахт Брауншвайг, защото първият вратар Хорст Бертрам се контузи. След това аз играх с номер 1 до края на сезона във всеки двубой - по-лошо за мен не можеше да стане. В предпоследната среща, с мен на вратата, на теория запазихме мястото си в Първа Бундеслига. Така стана възможно да играем последния си мач спокойни и без психологически натиск. Естествено, беше ни ясно, че Гладбах ще се опита да използва и минималната възможност да спечели борбата си за титлата с Кьолн. Но чак такива смазващи атаки не очаквахме.
Направих загрявката си за мача както обикновено. Нашите фенове бяха доволни и се радваха, че ще играем в елита и през следващата година. Юп Хайнкес откри резултата още в първата минута - и бедствието започна. След това нямаше как да запомня вече кой вкара гол и как го прави. Виждах само топки, бити от 8 метра разстояние и прелитащи край мен. Те винаги попадаха в ъглите на вратата така, че нямаше как да реагирам. Когато успявах да спася един удар, противников играч вкарваше топката в мрежата при следващия. Странно: всъщност пазих добре и въпреки това до почивката получих шест гола.
"Сега ще направиш няколко добри спасявания"
Речта на Ото Рехагел в съблекалнята беше кратка. Пък и какво толкова можеше да каже той? Думите му, разбира се, бяха, че трябва да се срамуваме от себе си и че не бива да се отпускаме така. Но не повиши тон и не се държа много назидателно. Накрая ме попита дали искам да продължа да пазя. Трябваше да кажа, че не искам да продължа да играя. Но аз си мислех: "Досега получи шест парцала, едва ли ще получиш още шест до края. Сега ще направиш няколко добри спасявания и всичко ще е наред." Не исках с лека ръка да пропилея спечеленото си титулярно място. За съжаление, направих грешното решение. Днес съм убеден: трябваше да изляза от игра. Тогава Хорст Бертрам щеше да касира шестте гола през втората част. Сигурен съм в това. Повечето хора забравят, че в онзи мач аз спасих почти всичко, което можеше да се спаси. Мисля, че при десетия гол можеше да изляза и да хвана центрирането. Но при 10:0 известна роля вече играеше и увеличаващото се разочарование в тима ни. По някаква причина само аз бях концентриран в играта.
Не вземах насериозно викове на феновете за уговорка. Когато съдията най-после наду свирката за край на мача, аз бях напълно съкрушен. Не говорих с никого. С бърза крачка отидох до колата си и дадох газ към къщи. Нещата ставаха малко по-поносими от факта, че въпреки победата на Гладбах с 12:0, Кьолн все пак бе станал шампион. След печалната среща бях много ядосан на себе си, защото след това така и не получих нов шанс за изява. Такава разгромна загуба е пагубна за всеки един вратар. Преди нея бях сигурен, че ще получа нов договор, но подписването му всеки път беше отлагано. Ръководителите на отбора искаха да видят дали могат да разчитат на мен като на титулярен страж. След мача с Гладбах не ми беше предложен договор. Всичко мина толкова бързо. Затова отидох в Тенис Борусия Берлин."
Етикети:
Борусия Дортмунд,
Борусия Мьонхенгладбах,
Петер Ендрулат
понеделник, 1 март 2010 г.
Що е то истинско величие?
Преди десет години, на 23 февруари 2000 г., почина Сър Стенли Метюс, един от най-великите във футболната игра. Но защо всъщност той се смята за толкова велик? Сложете ръка на сърцето и признайте: кой от вас го е виждал да играе на живо или в пряко предаване по телевизията? Следва кратък анализ на понятието "футболна легенда".
Сър Стенли Метюс (1 февруари 1915 - 23 февруари 2000)
Кое прави един известен спортист велик? Стенли Метюс, който преди 10 години и една седмица почина на 85-годишна възраст, беше велик. Всички ще се съгласят с това - фенове, футболисти, треньори и медии. Но защо?
Повечето от вас са виждали Метюс да играе точно толкова малко, колкото и аз, и моите родители, и всеки един друг човек, когото познавам. Ясно е, че поради възрастта ми, не съм гледал нито Пеле, нито Бекенбауер, нито Кройф в техните активни футболни периоди. Въпреки това аз дълбоко уважавам и признавам посочените футболисти, а един час в YouTube е напълно достатъчен на всеки футболен фен да се убеди в безспорните им качества и да се съгласи, че те са били необичайни таланти.
Обаче нещата със "Сър Стен" са различни. На практика почти няма видео материали от най-добрите му футболни времена преди Втората световна война, а тези които са достигнали до нас, са изключително малко. За разлика от днес, когато всеки един финт или отиграване с пета се улавят от HD-камери, увеличават се, забавят се и се повтарят до полуда, независимо в коя част на игралния терен са се случили. В противовес на това, мачовете с Метюс са с толкова лошо качество, че човек не може да си изгради истинска представа за качествата му. На почти всички запазени филми той е вече възрастен човек - Метюс е на 41 години, когато е избран за първия носител на отличието "Футболист за годината на Европа" или както ние си го знаем - "Златната топка".
Известно е, че и Фриц Валтер е бил на 33 години, когато печели световната титла през 1954 г. - най-значимото постижение в кариерата му. Обаче запалянковците, които са в средата и края на своите 20 години, към които спадам и аз, са гледали знаменития финал от Берн една дузина пъти и имат ясна представа за какво става дума, както и са наясно, че стадионът в Кайзерслаутерн се нарича Фриц-Валтер-Щадион.
В случая на Стенли Метюс трябва да се подходи различно, ако искате да разберете наистина защо той се счита за един от най-великите футболисти на всички времена. Трябва да се осъзнае какво той дава на хората. Дори 45 години след последния си двубой и 10 години след кончината си.
За кой друг футболист загрубели футболни хулигани ще напишат стихове? Бившият хулиган Иън Дайър прави това за Сър Стен:
Чий финт, независимо колко стар е той, и до днес хиляди младежи тренират на стадиона и дори практикуват на своите видео конзоли? Финтът "Стенли Метюс".
Името на кой друг футболист, никога не ставал световен шампион или носител на КЕШ, ще бъде търсено във футболните енциклопедии под буквата "М"?
Кой друг футболист, чийто най-голям успех в клубната кариера за първенство е класиране от втора в първа лига, е почитан толкова силно дори 50 години след постижението?
Точно в последното видео, въпреки доста лошото качество, става ясно защо Стен Метюс е толкова велик. Защото той, синът на боксьор от Хенли, първият футболист, получил званието "Сър" от Кралицата, никога през кариерата си не получава жълт или червен картон, а вместо това твори с футболната топка и по най-разораните и кални ниви, които феновете са виждали. Защото той дава на английските отрудени работници такъв спектакъл в калта, какъвто е несъразмерно по-ценен от дадените пари за билет. Защото дори и на 50-годишна възраст той гордо носи екипа на родния си Стоук Сити, където намира приют, въпреки доста напредналата си възраст за активен спорт. Защото ни напомня за какво става дума в любимия ни спорт - да се хвърлиш в мръсотията за любимия си тим, независимо в коя дивизия играеш, независимо пред какви зрители, независимо на каква възраст. Нищо, че някои от най-великите му трикове и финтове вероятно са безвъзвратно изгубени и никога повече няма да бъдат видяни - благодарим ти за всичко, Сър Стен!
Стенли Метюс е роден на 1 февруари 1915 г. в семейната къща на Сеймуур Стрийт в градчето Хенли, днес част от английския град Стоук-он-Трент. Той е третият от общо четиримата синове на боксьора Джек Метюс, наричан "Биещия се бръснар от Хенли". Стен от малък е научен от своя баща на качествата дисциплина, решителност и спортсменство, на които той остава верен през цялата си футболна кариера. През лятото на 1934 г. Метюс се жени за Бети Велънс, дъщеря на стоукския треньор Джими Велънс.
През 1932 г. Стенли Метюс е забелязан от Стоук Сити по време на мача между ученическите отбори на Англия и Уелс и подписва първия си професионален договор с клуба. Дебютира за националния отбор на Англия две години по-късно, като още в първата си среща за "Трите лъва" вкарва отново на Уелс за победата с 4:0. Взема участие и в печално известната победа срещу световните шампиони Италия с 3:2 на Хайбъри. Метюс по-късно споделя, че това е най-жестоката футболна среща в живота му - голмайсторите за англичаните Ерик Брук и Тед Дрейк получават сериозни наранявания след грубиянствата на "адзурите". Брук счупва ръката си, а и двете очи на Дрейк са посинени. Вестник "Дейли Мейл" критикува играта на Метюс: "Той игра така меко в международната среща, показвайки бавност и колебливост. Може би му липсва характер за важните двубои." Колко необоснована е критиката на пресата си проличава през 1937 г., когато Метюс вкарва хет-трик за останалата с 10 души Англия срещу тима на Чехословакия.
През 1938 г. Метюс поставя искане да му бъде даден трансфер, което предизвиква публичен скандал в Стоук. Повече от 3000 фенове се събират за протест, а други 1000 излизат около игрището с плакати. Метюс оттегля искането си.
Втората световна война прекъсва кариерата на футболиста, по време на която той служи като ефрейтор във военно-въздушните сили на Обединеното кралство и е разпределен в Блекпул. Архивите свидетелстват, че той записва инцидентни появявания с екипите на Блекпул, Крю Аликзандра, Манчестър Юнайтед, Рексъм, Арсенал, Еърдри, Грийнък Мортън, Стенхаусмюър и Рейнджърс. След войната Метюс е продаден от Стоук Сити в Блекпул на 10 май 1947 г. за сумата от 11 500 лири на 32-годишна възраст. "Ти си на 32, мислиш ли, че ще успееш да издържиш още две години?", пита го мениджърът на Блекпул Джо Смит през 1947 г.
По време на международна среща срещу Италия през 1948 г., завършила 4:0 за Англия, Метюс тръгва с топката по фланга и по посока на ъгловото флагче, за да бави играта. Когато достига до флагчето, той избърсва потта от ръцете си в своите шорти и, преди персоналният му пазач да го догони, Стен си оправя косата назад. Хората в публиката се кълнат, че той вади от джоба на шортите си малък гребен, с който сресва косата си назад. Както признава в автобиографията си самият футболист, тази легенда го преследва през целия му живот. Стенли Метюс получава наградата за футболист на сезона през 1948 г. от журналистите, които пишат за футбол.
Взаимодействието на Метюс със Стен Мортенсен е много ползотворно и двамата извеждат Блекпул до победа във финала за ФА Къп през 1953 г. Среща, определяна като "Финала на Метюс", въпреки, че Мортенсен бележи хет-трик в него. Невероятните дрибли на Метюс в последните 30 минути имат огромна заслуга за крайната победа, в момент, когато Блекпул изостават с 1:3. Победата за ФА Къп се изплъзва на Метюс през 1948 и 1951 г.
На световното първенство през 1950 г. в Бразилия Метюс изиграва само една среща и тя е загубена - 0:1 от Испания. Общо в 54 официални срещи за Англия той вкарва 11 гола в периода между 29 септември 1934 и 15 май 1957 г. - цели 23 години между първия и последния мча с националния екип! Когато англичаните побеждават Шотландия през 1955 г. със 7:2 40-годишният Метюс инициира 5 от попаденията за своите.
Футболистът пътува към различни краища на света, за да играе демонстративни срещи и придобива огромна популярност. Така например през 1956 г. той привлича огромна тълпа запалянковци в Кейп Таун.
Метюс е първият носител на отличието за футболист на Европа през 1956 г., а през следващата година е посветен в рицарството - той става "Рицар на Британската империя".
През 1961 г., когато е на 46, той се завръща в родния Стоук Сити. В последвалия сезон тимът му печели втора английска дивизия, а Метюс за втори път е избран за играч на сезона в страната си. Той остава при "Дъ Потърс" до края на кариерата си, изигравайки последния си двубой на 6 февруари 1965 г., дни след 50-ия си рожден ден. В този мач той асистира за изравнителния гол на Стоук Сити. Бенефисната среща на Сър Стен се провежда през април 1965 г. на Виктория Граунд, където 35 000 зрители идват да гледат 10-голов трилър между сборен отбор на света, включващ играчи като Лев Яшин, Йозеф Масопуст, Ференц Пушкаш и Алфредо Ди Стефано. Метюс играе на пълни обороти през целите 90 минути.
След отказването си Метюс тренира за няколко години отборите на Порт Вейл и шотландския Хибърниънс.
През февруари 2000 г., 3 седмици след 85-ия си рожден ден, Сър Стенли Метюс си отива от този свят. Смъртта му е съобщена по медиите точно преди приятелската среща между Англия и Аржентина. На 3 март същата година тялото му е кремирано, а прахът му е заровен под централния кръг на Британия Стейдиъм - стадионът на Стоук Сити.
Другите за него:
"Човекът, който ни научи как трябва да се играе футболът" - Пеле
"Израснах във времена, когато той беше бог за нас, които дръзвахме да играем неговата игра. Беше истински джентълмен и ние никога няма да видим нещо подобно" - Браян Клъф
"Не е само Англия, където той е известен. Навсякъде по света името му е синоним за футболен гений" - Берти Фогтс
"За мен това е най-великото име във футбола, особено в Британия. Не мисля, че след него е имало някое друго име, което толкова много да се свързва с футболната игра в Англия" - Гордън Бенкс
"Той (Стенли Метюс) ми каза, че е играел за 20 лири на седмица. Днес той струва повече отколкото всичките активи на Английската национална банка" - Джанфранк Дзола
Сър Стенли Метюс (1 февруари 1915 - 23 февруари 2000)
Кое прави един известен спортист велик? Стенли Метюс, който преди 10 години и една седмица почина на 85-годишна възраст, беше велик. Всички ще се съгласят с това - фенове, футболисти, треньори и медии. Но защо?
Повечето от вас са виждали Метюс да играе точно толкова малко, колкото и аз, и моите родители, и всеки един друг човек, когото познавам. Ясно е, че поради възрастта ми, не съм гледал нито Пеле, нито Бекенбауер, нито Кройф в техните активни футболни периоди. Въпреки това аз дълбоко уважавам и признавам посочените футболисти, а един час в YouTube е напълно достатъчен на всеки футболен фен да се убеди в безспорните им качества и да се съгласи, че те са били необичайни таланти.
Обаче нещата със "Сър Стен" са различни. На практика почти няма видео материали от най-добрите му футболни времена преди Втората световна война, а тези които са достигнали до нас, са изключително малко. За разлика от днес, когато всеки един финт или отиграване с пета се улавят от HD-камери, увеличават се, забавят се и се повтарят до полуда, независимо в коя част на игралния терен са се случили. В противовес на това, мачовете с Метюс са с толкова лошо качество, че човек не може да си изгради истинска представа за качествата му. На почти всички запазени филми той е вече възрастен човек - Метюс е на 41 години, когато е избран за първия носител на отличието "Футболист за годината на Европа" или както ние си го знаем - "Златната топка".
Известно е, че и Фриц Валтер е бил на 33 години, когато печели световната титла през 1954 г. - най-значимото постижение в кариерата му. Обаче запалянковците, които са в средата и края на своите 20 години, към които спадам и аз, са гледали знаменития финал от Берн една дузина пъти и имат ясна представа за какво става дума, както и са наясно, че стадионът в Кайзерслаутерн се нарича Фриц-Валтер-Щадион.
В случая на Стенли Метюс трябва да се подходи различно, ако искате да разберете наистина защо той се счита за един от най-великите футболисти на всички времена. Трябва да се осъзнае какво той дава на хората. Дори 45 години след последния си двубой и 10 години след кончината си.
За кой друг футболист загрубели футболни хулигани ще напишат стихове? Бившият хулиган Иън Дайър прави това за Сър Стен:
Чий финт, независимо колко стар е той, и до днес хиляди младежи тренират на стадиона и дори практикуват на своите видео конзоли? Финтът "Стенли Метюс".
Името на кой друг футболист, никога не ставал световен шампион или носител на КЕШ, ще бъде търсено във футболните енциклопедии под буквата "М"?
Кой друг футболист, чийто най-голям успех в клубната кариера за първенство е класиране от втора в първа лига, е почитан толкова силно дори 50 години след постижението?
Точно в последното видео, въпреки доста лошото качество, става ясно защо Стен Метюс е толкова велик. Защото той, синът на боксьор от Хенли, първият футболист, получил званието "Сър" от Кралицата, никога през кариерата си не получава жълт или червен картон, а вместо това твори с футболната топка и по най-разораните и кални ниви, които феновете са виждали. Защото той дава на английските отрудени работници такъв спектакъл в калта, какъвто е несъразмерно по-ценен от дадените пари за билет. Защото дори и на 50-годишна възраст той гордо носи екипа на родния си Стоук Сити, където намира приют, въпреки доста напредналата си възраст за активен спорт. Защото ни напомня за какво става дума в любимия ни спорт - да се хвърлиш в мръсотията за любимия си тим, независимо в коя дивизия играеш, независимо пред какви зрители, независимо на каква възраст. Нищо, че някои от най-великите му трикове и финтове вероятно са безвъзвратно изгубени и никога повече няма да бъдат видяни - благодарим ти за всичко, Сър Стен!
Стенли Метюс е роден на 1 февруари 1915 г. в семейната къща на Сеймуур Стрийт в градчето Хенли, днес част от английския град Стоук-он-Трент. Той е третият от общо четиримата синове на боксьора Джек Метюс, наричан "Биещия се бръснар от Хенли". Стен от малък е научен от своя баща на качествата дисциплина, решителност и спортсменство, на които той остава верен през цялата си футболна кариера. През лятото на 1934 г. Метюс се жени за Бети Велънс, дъщеря на стоукския треньор Джими Велънс.
През 1932 г. Стенли Метюс е забелязан от Стоук Сити по време на мача между ученическите отбори на Англия и Уелс и подписва първия си професионален договор с клуба. Дебютира за националния отбор на Англия две години по-късно, като още в първата си среща за "Трите лъва" вкарва отново на Уелс за победата с 4:0. Взема участие и в печално известната победа срещу световните шампиони Италия с 3:2 на Хайбъри. Метюс по-късно споделя, че това е най-жестоката футболна среща в живота му - голмайсторите за англичаните Ерик Брук и Тед Дрейк получават сериозни наранявания след грубиянствата на "адзурите". Брук счупва ръката си, а и двете очи на Дрейк са посинени. Вестник "Дейли Мейл" критикува играта на Метюс: "Той игра така меко в международната среща, показвайки бавност и колебливост. Може би му липсва характер за важните двубои." Колко необоснована е критиката на пресата си проличава през 1937 г., когато Метюс вкарва хет-трик за останалата с 10 души Англия срещу тима на Чехословакия.
През 1938 г. Метюс поставя искане да му бъде даден трансфер, което предизвиква публичен скандал в Стоук. Повече от 3000 фенове се събират за протест, а други 1000 излизат около игрището с плакати. Метюс оттегля искането си.
Втората световна война прекъсва кариерата на футболиста, по време на която той служи като ефрейтор във военно-въздушните сили на Обединеното кралство и е разпределен в Блекпул. Архивите свидетелстват, че той записва инцидентни появявания с екипите на Блекпул, Крю Аликзандра, Манчестър Юнайтед, Рексъм, Арсенал, Еърдри, Грийнък Мортън, Стенхаусмюър и Рейнджърс. След войната Метюс е продаден от Стоук Сити в Блекпул на 10 май 1947 г. за сумата от 11 500 лири на 32-годишна възраст. "Ти си на 32, мислиш ли, че ще успееш да издържиш още две години?", пита го мениджърът на Блекпул Джо Смит през 1947 г.
По време на международна среща срещу Италия през 1948 г., завършила 4:0 за Англия, Метюс тръгва с топката по фланга и по посока на ъгловото флагче, за да бави играта. Когато достига до флагчето, той избърсва потта от ръцете си в своите шорти и, преди персоналният му пазач да го догони, Стен си оправя косата назад. Хората в публиката се кълнат, че той вади от джоба на шортите си малък гребен, с който сресва косата си назад. Както признава в автобиографията си самият футболист, тази легенда го преследва през целия му живот. Стенли Метюс получава наградата за футболист на сезона през 1948 г. от журналистите, които пишат за футбол.
Взаимодействието на Метюс със Стен Мортенсен е много ползотворно и двамата извеждат Блекпул до победа във финала за ФА Къп през 1953 г. Среща, определяна като "Финала на Метюс", въпреки, че Мортенсен бележи хет-трик в него. Невероятните дрибли на Метюс в последните 30 минути имат огромна заслуга за крайната победа, в момент, когато Блекпул изостават с 1:3. Победата за ФА Къп се изплъзва на Метюс през 1948 и 1951 г.
На световното първенство през 1950 г. в Бразилия Метюс изиграва само една среща и тя е загубена - 0:1 от Испания. Общо в 54 официални срещи за Англия той вкарва 11 гола в периода между 29 септември 1934 и 15 май 1957 г. - цели 23 години между първия и последния мча с националния екип! Когато англичаните побеждават Шотландия през 1955 г. със 7:2 40-годишният Метюс инициира 5 от попаденията за своите.
Футболистът пътува към различни краища на света, за да играе демонстративни срещи и придобива огромна популярност. Така например през 1956 г. той привлича огромна тълпа запалянковци в Кейп Таун.
Метюс е първият носител на отличието за футболист на Европа през 1956 г., а през следващата година е посветен в рицарството - той става "Рицар на Британската империя".
През 1961 г., когато е на 46, той се завръща в родния Стоук Сити. В последвалия сезон тимът му печели втора английска дивизия, а Метюс за втори път е избран за играч на сезона в страната си. Той остава при "Дъ Потърс" до края на кариерата си, изигравайки последния си двубой на 6 февруари 1965 г., дни след 50-ия си рожден ден. В този мач той асистира за изравнителния гол на Стоук Сити. Бенефисната среща на Сър Стен се провежда през април 1965 г. на Виктория Граунд, където 35 000 зрители идват да гледат 10-голов трилър между сборен отбор на света, включващ играчи като Лев Яшин, Йозеф Масопуст, Ференц Пушкаш и Алфредо Ди Стефано. Метюс играе на пълни обороти през целите 90 минути.
След отказването си Метюс тренира за няколко години отборите на Порт Вейл и шотландския Хибърниънс.
През февруари 2000 г., 3 седмици след 85-ия си рожден ден, Сър Стенли Метюс си отива от този свят. Смъртта му е съобщена по медиите точно преди приятелската среща между Англия и Аржентина. На 3 март същата година тялото му е кремирано, а прахът му е заровен под централния кръг на Британия Стейдиъм - стадионът на Стоук Сити.
Другите за него:
"Човекът, който ни научи как трябва да се играе футболът" - Пеле
"Израснах във времена, когато той беше бог за нас, които дръзвахме да играем неговата игра. Беше истински джентълмен и ние никога няма да видим нещо подобно" - Браян Клъф
"Не е само Англия, където той е известен. Навсякъде по света името му е синоним за футболен гений" - Берти Фогтс
"За мен това е най-великото име във футбола, особено в Британия. Не мисля, че след него е имало някое друго име, което толкова много да се свързва с футболната игра в Англия" - Гордън Бенкс
"Той (Стенли Метюс) ми каза, че е играел за 20 лири на седмица. Днес той струва повече отколкото всичките активи на Английската национална банка" - Джанфранк Дзола
Абонамент за:
Публикации (Atom)