Плацебото* на Стан

Финал за КНК през 1966 г. Преди срещата треньорът на Ливърпул Бил Шенкли осмива противника: "Борусия Дортмунд? Не го познавам!" След около час обаче на наставника изобщо не му е до смях. Дитер Курат разказва за мача на живота си.



"Когато влязох в съблекалнята, никой не промълви нито дума. Видях скептични лица. Е супер, значи всички бяха чели статията във вестника, в която треньорът на Ливърпул Бил Шенкли питаше: "Борусия Дортмунд - не го познавам!" Естествено ливърпулците бяха ясен фаворит и за разлика от нас, те бяха отбор, съставен изцяло от професионални футболисти, играещи в английския национален отбор: например Боби Муур, Роджър Хънт и Питър Томпсън. Това бяха прочути имена, които аз познавах само от телевизията, когато гледах как "червените" отстраняват Хонвед Будапеща на четвъртфинала и Глазгоу Рейнджърс на полуфинала от турнира.

Тишината продължаваше да присъства в нашата стая. Тогава Вили Мултхауп взе думата. Започна така: "Господа, днес искаме да дадем кожата си на възможно най-високата цена." Кимнахме. Понечихме да се изправим, но той ни направи знак да седнем - речта му не беше приключила. "Мъже", започна отново той, като въздъхна дълбоко, "от десет мача срещу този отбор, ние вероятно ще загубим девет." Той се огледа уверен и агресивен. "Обаче днес", гласът му стана по-силен, "днес е този десети мач, който няма да загубим." Тези му думи ни мотивираха до краищата на косите ни. Тогава дойде този поглед на Мултхауп - той наистина го вярваше, а увереността му се прехвърли и върху нас: ако имахме ден, бяхме в състояние да победим всеки съперник.

От първата минута трябваше да се борим не само с атаката на англичаните, но и публиката беше срещу нас. Шотландският стадион Хемпдън парк, който тогава побираше повече от 100 000 души, не беше дори наполовина пълен - само 40 000 бяха дошли за финалната среща, мнозинството от които подкрепяха Ливърпул. Обаче ние издържахме успешно изпитанията през първото полувреме. На почивката Мултхауп нямаше нужда да държи гръмки речи, ние сами видяхме, че дяволът не е толкова черен. Отново излязохме на терена с увереност и използвахме първата си опасна контраатака за 1:0.

Глюкоза за Либуда

Малко след това Хънт вкара за 1:1 - един нередовен гол, тъй като преди попадението топката беше напуснала очертанията на игрището. Ние веднага сигнализирахме с вдигнати ръце, но съдията не спря играта. Така се стигна до продължения. Тогава удари часът на Либуда. Стан, както го наричаха всички, беше много срамежлив и чувствителен играч. В домакинските ни срещи той преминаваше с лекота край противниците, като често замалко да им счупи кръстовете с елегантната си игра. При гостуванията играта му не спореше толкова. Враждебната публика и съперниците го изнервяха. Ако някой се опиташе да го мотивира, той още повече се затваряше в черупката си. Преди наши гостувания Либуда все по-често молеше Мултхауп да му дава успокоителни. Треньорът му дава една таблетка, Стан я приема и веднага се почувства по-добре. Така стана и преди финала с Ливърпул. Какво обаче Стан не знаеше: Мултхауп му даде само глюкозно хапче. Това беше плацебото на Стан.

Беше 106-тата минута. Преди това Либуда не се забелязваше особено на терена. Хелд получи топката и сам се затича срещу вратаря на Ливърпул Лорънс. Топката се отби и се върна към Стан. Малко вдясно, на 35 метра от вратата. Стан стреля директно. Кълбото летя, летя, летя... Класическа парабола. И тогава влезе. 31 години по-късно Ларс Рикен направи нещо подобно на финала за Шампионската лига срещу Ювентус.

В Дортмунд ни посрещнаха 300 000 фенове. Беше невероятно. Такова нещо никога не бях преживявал отново - и честно казано: никога не бях си помислял, че ще преживея. Докараха ни до кръстовището Вестхофен, малко преди града, където чакаха безброй много спортни коли, кабриолети ФИАТ. Във всеки автомобил влязоха по двама играчи. Пътувахме във колона до центъра на града. Бях преживял празника за титлата от 1963 г., но това посрещане надмина всичко. Беше уникално.

Европейските герои проиграват титлата

По него време имахме и всички шансове да спечелим и титлата на Германия, но ги пропиляхме с лека ръка. Седмица след финалната среща за КНК нещастно загубихме от Вердер Бремен след дузпа. Два кръга преди края бяхме на първото място с равни точки с 1860 Мюнхен и в 33. кръг играехме с мюнхенските "лъвове" в Дортмунд. Подкрепяни от нашата публика, ние щурмувахме противниковата врата. Но Петар Раденкович, "Ради", пазеше нечовешки. Като нашия Ханс Тилковски в Лисабон три години преди това. Загубихме с 0:2 и изпуснахме титлата. Но това беше нещо второстепенно през онова лято. В крайна сметка ние бяхме европейските герои. Първият германски отбор, спечелил европейски клубен трофей!"



Кратка статистика:

ФИНАЛ ЗА КУПАТА НА НОСИТЕЛИТЕ НА НАЦИОНАЛНИ КУПИ 1966:

БОРУСИЯ ДОРТМУНД - ЛИВЪРПУЛ 2:1 сл. прод. (0:0, 1:1)

Борусия Дортмунд: Ханс Тилковски, Герхард Цюлиакс, Волфганг Паул, Рудолф Асауер, Теодор Редер, Дитер Курат, Вилхелм Щурм, Райнхард Либуда, Аки Шмид, Зигфрид Хелд, Лотар Емерих. Треньор: Вили Мултхауп.

Ливърпул: Томи Лорънс, Крис Лоулър, Джери Бърн, Гордън Милн, Рон Йейтс, Уили Стивънсън, Йън Калахан, Роджър Хънт, Йън Сейнт Джон, Томи Смит, Питър Томпсън. Треньор: Бил Шенкли.

Голове: 1:0 Хелд (61.), 1:1 Хънт (68.), 2:1 Либуда (106.)

Зрители: 41 657
Стадион: Хемпдън парк, Глазгоу
Дата: 5 май 1966 г.

Решаващият гол на Либуда:


* Плацебо е операция, терапия, химически разтвор или хапче, които се назначават, симулирайки терапевтично въздействие, каквото всъщност нямат.

"С десет души и половина"

Четвърфинал в турнира за Купата на европейските шампиони 1964/65: Кьолн се изправя срещу Ливърпул. Дуел, който достига до тъжен край след три срещи, а за защитника на "козлите" Волфганг Вебер разочарованието е двойно.



"По това време Ливърпул беше най-силният отбор на Острова и представяше дългогодишната традиция на английския професионален футбол. Ние също бяхме отличниците на бундеслигата, но условията при нас не бяха чак толкова професионални. Каквото и да се говори, нашето уважение към противника беше огромно. Самият аз бях на едва 20 години и Бог ми е свидетел, че нямах кой знае какъв опит. Пазех персонално Роджър Хънт, който беше един истински британски джентълмен и никога не използваше мръсни трикове. Успях да го неутрализирам. В атака обаче имахме голям карък, пропуснахме няколко положения и като домакини направихме 0:0.

Малко преди реванша на 24 февруари бяхме в хотела ни на Ирландско море, когато внезапно и силно започна да вали сняг. Мачът се отложи. Това покачи вълнението у нас и бяхме радостни, когато най-после излязохме на Анфийлд Роуд на 17 март. Близостта на публиката до терена на стадиона на Ливърпул ни беше странна, защото на нашия Мюнгерсдорфер Щадион имаше лекоатлетическа писта и това усещане ни беше чуждо. Лично на мен тази близост действаше по-скоро напрягащо, отколкото мотивиращо. Помислих си: сега трябва да се борим с два противника - с отбора и с феновете му. Всички се борихме до последно, но истинският герой беше вратарят ни Антон Шумахер, който парира дузина неспасяеми удари. На него трябва да благодарим, че и вторият мач завърши без голове.

Ужасяващо пробождане в прасеца

Тогава при равенство в двете срещи не се играеха продължения, а УЕФА насрочи седмица по-късно преиграване в Ротердам. Третият двубой започна доста добре за нас. Но след около 20 минути игра влязох в единоборство с Гордън Милн и веднага почувствах ужасяващо пробождане в прасеца. Не можех да бягам повече и дори при вървене чувствах страхотна болка, така че трябваше да се прибера в съблекалнята. Официалните правила обаче не позволяваха да се извършват смени и затова ми биха обезболяваща инжекция, за да мога да продължа. За да е лекарят сигурен, че и кракът ми ще издържи, трябваше да направя няколко подскока. Диагнозата: всичко е наред! Медиците не успяха да разберат, че всъщност костта е счупена и до края на мача ще бъда един пълен фигурант на игрището. Така започнах второто полувреме, а отборът ни се държеше, въпреки че играеше с десет души и половина. Резултатът беше 2:1 за Ливърпул, а аз стоях до лявата крайна линия и поигравах от време на време. Скоро Ханес Льор вкара за 2:2, а аз самият имах два добри шанса да отбележа, но пропуснах за малко. Победата ни беше близо, но така и не успяхме да вкараме.

След равенство и в третия мач най-после се премина към продължения, а аз трябваше да стискам зъби още 30 минути. Чувството беше, че все едно са ме наръгали с нож в крака. Днес като гледам на снимки и в репортажи как съм се влачил тогава, все още чувствам болката. Но и усилията ми се оказаха напразни! В продълженията не падна гол, а белгийският рефер Скаут ни отмени напълно редовен гол, дело на Хайнц Хорних. Така след поредното равенство, победителят беше определен чрез хвърляне на монета. При първото хвърляне монетата се заби във влажната земя и се наложи да се хвърля още веднъж. Така Ливърпул спечели. Аз седях малко далеч от центъра на събитията и само видях, че червените започнаха да се радват. Загубихме мача, а аз си счупих крака. Беше много лошо. Но това не беше единствената трагична среща от моята кариера. На следващата година отново се срещнах с Роджър Хънт, но този път на финала за световно първенство през 1966 г. на Уембли..."


Плакат за третия мач в Ротердам.