"Човек играе така, както живее"

70-те години са времето, когато светът се политизира. Разговор с откривателя на левия системен футбол Сесар Луис Меноти за философията на игра, с която Аржентина става световен шампион през 1978 г.

Визитка: Сесар Луис Меноти

Меноти, наричан в страната си "Ел Флако" ("Слабия"), е роден на 5 ноември 1938 г. в аржентинския град Росарио. Син на лекар, Меноти започва да тренира футбол в местния Унион Америка, а от 1960 г. преминава в градския гранд Росарио Сентрал. През следващите години офанзивният футболист носи екипите на Расинг, Бока Хуниорс, американския Ню Йорк Дженералс и бразилските Сантош и Жувентуш, преди да спре с активния футбол и да се заеме с треньорството от 1970 г. След като ръководи аржентинските тимове Нюел'с Олд Бойс и Уракан, Меноти е назначен за национален селекционер на Аржентина през 1974 г., с която печели световната титла през 1978 г., а през 1982 г. в Испания отпада в четвъртфиналните групи след две загуби. В периода 1983-1991 г. тренира различни южноамерикански и европейски клубове: Барселона, Пенярол Монтевидео, Бока Хуниорс, Атлетико Мадрид и Ривър Плейт. След половингодишен престой начело на Мексико, Меноти работи в Бока, Индепендиенте, Сампдория и Росарио Сентрал. Последният му отбор засега е мексиканският Текос от град Гуадалахара, от който той се оттегля на 7 януари 2008 г.

Меноти е известен със своите обществени и политически възгледи във футбола. След спечелването на световната титла през 1978 г. той демонстративно отказва да се ръкува с президента на Аржентина генерал Хорхе Рафаел Видела, издигнат от военната хунта в страната. В своето отрицание на милитаристичната диктатура в родината си, която използва домашното световно първенство за пропагандни цели, Меноти дава телевизионно интервю, казвайки: "Моите играчи победиха диктатурата на тактиката и терора на системата." От друга страна Меноти не отрича напълно тезата, че хунтата е проправила пътя на Аржентина до финала, подкупвайки отбора на Перу за мач от групите на турнира. Тази версия е подкрепена с доказателства, събрани от британския журналист Саймън Кюпър. През 2009 г. Сесар Луис Меноти получава наградата "Валтер Бенземан" за своите обществена отговорност и заслуги от Германската академия за футболна култура.

Сесар Луис Меноти, харесва ли човек като вас германски футбол?

Защо не? Винаги се е говорело, че германският футбол е прекалено схематичен. Напълно преувеличено. Когато Германия триумфира над Холандия на финала за СП 1974, това става не само защото успява да ограничи противника, а защото разполага и с великолепни играчи. Но организацията е един важен аспект на германската игра. Една нация играе така, както живее.

И как живее и играе тогава Аржентина?

Една култура обхваща много аспекти: от музиката до езика, от футбола до облеклото. В Аржентина преживяхме голяма културна криза през 60-те години - футболът не остана изолиран от това. Стигна се дотам, че не винаги играехме успешно, така че престанахме да вярваме, че нашата игра е нещо особено. Изведнъж всичко идващо отвън изглеждаше по-добро. Бяха въведени неща, които нямаха нищо общо с нашия футбол.

Има ли социално обяснение за това?

Има начален импулс за това грешно развитие.

А именно?

Голямото разочарование, което нашият отбор преживя в Швеция през 1958 г. Тогава загубихме от Чехословакия, като допуснахме 6 гола. Целият свят говореше, че играем остарял футбол и трябва да поработим върху физическата подготовка. През 40-те и началото на 50-те години нашият национален отбор се считаше за почти непобедим. Имахме толкова много добри играчи, че бяхме в състояние да формираме няколко равностойни отбора, които да представят Аржентина.

Какво се случи след края на световното първенство през 1958 г.?

Повече от десет години властваше хаос. Толкова голям, че дори не успяхме да се класираме за СП 1970. По това време започна дискусия, дали всичко трябва да бъде както при Естудиантес Ла Плата (победител в Копа Либертадорес от 1968 до 1970 г. - бел. ред.), чийто футбол беше съставен само от персонално покритие, пресиране и борба. Питахме се дали няма и някакъв друг вариант. През тези години думата във футбола ни имаха учените. Но днес се знае, още по-добре от преди, че философите не могат да дадат отговор във всички ситуации.

Защо по онова време се играе толкова малко футбол?

Това беше обвинението на слабите игрово отбори. Тогава беше модерно да се играе тактически като Интер Милано, които въведоха катеначото и ползваха плътно персонално покритие. Дойде СП 1970, което бразилците спечелиха, вкарвайки гол след гол. Аз възприех тяхната идея за футбол, когато започнах да водя Уракан.

Какво променихте?

Кокато встъпих в треньорския пост, обясних на играчите, че те всъщност могат да играят по-добре. Наричах ги с имена на велики футболисти от миналото. Отначало момчетата само ме гледаха и казваха: "Дотук добре, остава и да побеждаваме." Опитах се да ги убедя, че футболът не са базира само на високата мотивация. И досега играта се основава преди всичко на тактиката и физическата подготовка. Но за мен футболът е нещо чисто човешко. Тези, чиято единствена цел е просто да печелят мачове, всъщност не разбират истинския смисъл. По моите възприятия те играят погрешно.

Може ли един треньор, за когото успехът е жизненоважен, да говори така?

Чуйте внимателно какво казвам: в грешка са футболистите, които не искат да печелят нищо друго, освен срещите си. Другите играят, за да спечелят. Когато някой каже: "Единственото, което ме интересува, е победата" - това е играч с грешни разбирания. Защото така излиза, че за да постигне целта си, той би могъл да измами. Като някой, който играе покер, но само заради парите, без да се интересува от самата игра. Накратко: Бяхме пред угрозата да обезценим значението на думата "игра".

В такъв случай обяснете накратко вашето разбиране за думата.

Основният принцип на играта е свободата. Човек не може да притисне един футболист в някаква схема, която е обсебена само от победата. Това би означавало смърт за спорта, тъй като той живее преди всичко от своята красота и страст.

През 1970 г. бразилците доказват, че може да се играе, да се тича, да се води борба и да се побеждава едновременно. Защо отборът на Пеле не беше тим от играчи с грешни разбирания?

Когато играят 11 души и единият от тях се казва Пеле, противникът може да се опита с всички средства да не позволи на Пеле да играе. Но това тогава не стана и Пеле игра въпреки всичко, защото някои определени външни влияния бяха неутрализирани. Подобно нещо обаче не се случи с моя отбор.

За какво говорите?

За четвъртфиналните групи от СП 1982 в Испания. Съдията беше на страната на нашия опонент Италия. По-късно една германска телевизия ми показа как италианците малтретират Марадона на терена. Видях повече от 40 сцени, при които Марадона е фаулиран по най-грозен начин. В един момент те го ритаха даже, когато той лежеше на тревата.

Обратно към Вашето треньорство. От 1974 г. Вие водите националната формация на Аржентина.

Бяха много трудни времена за хора като мен, които бяха треньори по професия. Ходех в Кьолн и там наблюдавах футбола известно време, накрая заминах за Италия и посетих мачовете от ЕП 1976. Събирах всички налични информации и анализи. Забелязах, че във футбола признание получаваше само това, което носеше успех. Когато една жена покаже голия си гръб по телевизията, въпреки че пее лошо и й липсва артистизъм, за да има тя успех, се представяше за модерна. Когато един футболист "изорава" терена, рита се и влиза грубо, той се представяше за модерен играч. Това исках да променя...

Когато обаче Вие ставате световен шампион в своята страна през 1978 г., в Аржентина властва военна диктатура.

Винаги, когато съм заговарян за това, аз чувствам голяма болка. Преди всичко заради моите играчи. Витаят много неверни слухове, например че военното управление ни било помогнало да спечелим първенството. Всеки, който е почувствал напрежението, гледал е играта ни преди, по време и след турнира, ще разбере моя гняв. Казвам това не заради самия мен, казвам го заради футболистите.

Знаехте ли, че по време на турнира в страната са измъчвани и убивани хора?

Както много аржентинци, които тогава спонтанно излязоха на улицата, за да празнуват титлата, ние също не знаехме нищо конкретно за това, което се случваше. Много по-късно тези разкрития получиха обществена гласност. Преди това нашият тим имаше само една мисъл: Да сбъдне мечтата за световна титла на Аржентина. Което всъщност изпълнихме.


Меноти е награден за приноса си към играта от Германската академия за футболна култура през 2009 г.

Какво мислите за комерсиализацията на съвременността?

Това е феномен, който се проявява в много обществени сфери, не само във футбола. Публиката обаче все повече деградира в обикновени наблюдатели.

Какво искате да кажете?

Ако отида на балет, аз ще съм просто един наблюдател, тъй като не притежавам необходимите познания за този вид изкуство. Що се отнася за музиката, бих се причислил към публиката. Там участвам интензивно във всичко, защото вярвам, че мога да разбирам и детайлите. Нещо подобно се случва и при футбола. Изморена от лошата постановка, публиката отстъпва мястото си на наблюдателите, които ходят на стадиона да гледат танцуващи талисмани и мажоретки, но едва успяват да проумеят истинския смисъл на играта.

Какво трябва да се промени, за да стане отново по старому?

Когато мачът започне, не трябва да има нищо друго, освен футбол.

Има ли вина телевизията, че нещата не са така, както трябва да бъдат?

Мисля, че да, тъй като тя финансира голямото шоу. Има невероятен растеж по средствата във финансовото перо "Футбол". Могат да се гледат футболни срещи по всяко време на деня и нощта. Затова трябва много да внимаваме, за да не стане играта прекалено отегчаваща. Представете си да се предават всеки ден концерти на живо на Пласидо Доминго. Самото събитие ще изгуби напълно своето значение.

Позитивен аспект на това развитие обаче е, че страни като Южна Африка ще преживеят един много важен начален импулс с провеждане на домакинство на световно първенство.

Да не бързаме. Само защото икономистите смятат, че футболното световно първенство ще породи финансов бум и страната ще преодолее своите проблеми, това не означава непременно, че ще стане точно така. Защото това е същото като един симфоничен оркестър да отиде във високите части на боливийските Анди с надеждата, че всички земеделски работници там ще оценят красотата на класическата музика. Световните първенства трябва да се провеждат на места, които са допринесли за развитието на футбола и могат истински да възприемат нейната стойност. Другите държави би трябвало първо да си напишат домашното, да образуват силно първенство, да развият добри младежки школи и чак тогава да се надяват да получат възнаграждение за положения труд.

Как намирате съвременните футболисти, които са обвинявани, че са прекалено изнежени?

Много футболисти произлизат от тази обществена прослойка, която страда от немотия. Те нямат други възможности в живота, освен футбола, където да се наложат. Но какво правим ние с тези таланти? Даваме им всичко! Возим ги в частни самолети, правим телевизионни реклами с тях, но никой няма сммелостта да каже: "В какво вярваш, кой си ти? Брад Пит? Ти си просто един футболист." Играчите трябва да признаят, че те могат да живеят от футбола само благодарение на Господ или на своя вроден талант.

Сесар Луис Меноти, харесвате ли все още днешния футбол?

Признавам, че повече не мога да разбера какво се играе в днешно време. Не го разбирам повече. Знам само: Във футбола трябва много да се тича. Ролята на атлетичността е силно завишена, което означава, че по терена почти няма свободни пространства. Как може това да е така? Когато един състезател по голф направи добър удар, това не означава, че проявата му се дължи на добрата му фитнес подготовка, защото в такъв случай световният шампион по вдигане на тежести би бил най-добрият голфър на планетата. Става въпрос, че топката за голф е ударена на 300 метра напред, но едно леко чукване преди дупката е много по-трудно от силния удар. Така е и във футбола: Не е достатъчно топката да се рита силно напред, при положение, че в наказателното поле липсва финеса на завършващото "чукване". И, благодарение на Господ, отново можем да доживеем да гледаме един елегантен артист, който прави разликата между два тима: Само вижте Лионел Меси - един нисичък бързак, който обаче ниже гол след гол и никой не може да го спре...


Меноти с Марадона на Камп Ноу

10 метра изоставане

Световен финал през 1986, Германия срещу Аржентина: при резултат 2:2 Марадона прави смъртоносен пас към Хорхе Буручага. Само Ханс-Петер Бригел може да предотврати най-лошото. Тук той си спомня за легендарното надбягване.



"Е, да, сигурно е игран и по-добър футбол, отколкото нашия в Мексико. Но отборът ни беше толкова силен, че спокойно можехме да станем световен шампион. След победа с 2:0 срещу Франция ние се класирахме на финала, побеждавайки действащия европейски шампион.

Там срещнахме аржентинците, а шансовете, по мое мнение, бяха "фифти-фифти". Казвам ви: беше ми мечта да изляза на стадион Ацтека! Отвън той изглежда твърде малък, но всъщност е вкопан в земята 30 метра и побира 100 000 крещящи зрители. Условията за игра бяха екстремни, защото поради вечерното излъчване за Европа, трябваше да започнем точно в 12 часа на обяд мексиканско време. На тревата беше 50 градуса по Целзий, а телата ни не хвърляха никаква сянка!

Аз самият играех още от мачовете в предварителната група с разкъсан мускул на крака. Това днес е немислимо! Отначало започнах като ляв защитник, но аржентинците поведоха с 2:0 след голове на Браун и Валдано и Франц Бекенбауер ме прати малко по-напред, за да внимавам за Валдано. Аржентинците бяха изтощени, още по-изтощени от нас. Можете да си представите колко натоварващо беше това на нечовешката жега! Беше изключително трудно тя да се преодолее.

Изведнъж Кале Румениге и Руди Фьолер изравниха резултата, а ние хвърлихме всичко в атака и ги натикахме в половината им, играейки на ръба на засадата. Тази тактика беше обаче грешна, трябваше да чакаме продълженията - там аржентинците щяха да припаднат от умора. Но ние искахме на всяка цена да решим всичко, а победата беше толкова близо!

"Ще го настигнеш, ще го настигнеш, ще го настигнеш!"

Тогава Марадона получи топката и пусна отличен пас за Буручага. Ако Карл-Хайнц Фьорстер и аз бяхме направили само още една крачка напред, тогава Буручага щеше да попадне в засада! Но сега той не беше и сам се затича срещу вратата. Аз бях напълно стъписан, а той имаше само още 35 метра пред себе си! Втурнах се след него, но първоначално бях все пак малко встрани и имах 10 метра изоставане. Бях дошъл във футбола от леката атлетика, десетобой, можех добре да спринтирам и направо "изядох" дистанцията. Бях се втренчил в топката и си мислех: "Ще го настигнеш, ще го настигнеш, ще го настигнеш!" Тичах като луд след него, но имаше още толкова много разстояние! На границата на наказателното поле той все още имаше метър преднина - твърде много, за да мога да го фаулирам. "Тони, излез", помислих си, но тогава вече Буручага ритна топката съвсем отпуснато и немощно под плонжа на Шумахер. "Това не може да е истина", мина ми през главата, когато видях топката да се търкаля във вратата.

Стоях зад вратата и не знаех какво се случва, толкова празна чувствах главата си. Това беше фатален удар, а ние бяхме на земята. Оставащите пет минути изтекоха доста бързо и изведнъж всичко беше изгубено, просто изгубено. Анди Бреме каза в съблекалнята: "С удоволствие бих умрял." Аз не бях чак толкова краен, въпреки че това беше последният ми мач за националния отбор. Обаче виех от яд като затворено куче.

В съблекалнята всички се съгласихме, че сме играли добре, дори бундесканцлерът Кол го потвърди. По-късно, за допингпробата, отново се срещнах с Марадона. Трябваше да пием безалкохолна бира. Но той се страхуваше, че някой му е сложил някакво вещество в пиенето. Така че ме попита, дали първо аз не искам да пия. Нямах нищо против.

Междувременно все още си мислех за надбягването. Защо дистанцията не беше 5 метра! Тогава със сигурност щях да догоня Буручага. Но бяха 10 метра - и ние станахме вицешампиони."



Кратка статистика:
ФИНАЛ НА СВЕТОВНОТО ПЪРВЕНСТВО ПО ФУТБОЛ МЕКСИКО'86:

АРЖЕНТИНА - ЗАПАДНА ГЕРМАНИЯ 3:2 (1:0)
Аржентина: Нери Пумпидо, Серхио Батиста, Хосе Браун, Хорхе Буручага (90. Марсело Тробиани), Хосе Кусиуфо, Диего Марадона, Хорхе Валдано, Ектор Енрике, Рикардо Хиусти, Хулио Олартикоечея, Оскар Руджери. Треньор: Карлос Билардо.

Западна Германия: Харалд Шумахер, Ханс-Петер Бригел, Андреас Бреме, Карл-Хайнц Фьорстер, Норберт Едер, Лотар Матеус, Феликс Магат (62. Дитер Хьонес), Карл-Хайнц Румениге, Томас Бертолд, Дитмар Якобс, Клаус Алофс (46. Руди Фьолер). Треньор: Франц Бекенбауер.

Голове: 1:0 Браун (23.), 2:0 Валдано (55.), 2:1 Румениге (74.), 2:2 Фьолер (80.), 3:2 Буручага (83.)

Съдия: Ромуалдо Арпи Фильо (Бразилия)
Зрители: 114 600
Стадион: стадион Ацтека, Мексико Сити
Дата: 29 юни 1986 г.

Човекът, който минава през филтъра

Първото световно първенство по футбол се провежда през 1930 г. в Уругвай и на него титлата печелят домакините, водени от суперзвездата си Хосе Леандро Андраде. История обаче пише и един друг играч - Гилермо Стабиле.

През 1930 г. Стабиле става първият голмайстор на световно първенство. Осемте му гола обаче не стигат за титлата, а финалът е загубен с 2:4 от Уругвай.

Аржентинецът, със своите 8 попадения, става първият голмайстор на световни футболни финали. Забележителното при това е, че головете му са вкарани само в 4 срещи и са повече от половината от общо 14-те за "гаучосите" в турнира.

Футболният път на Стабиле е всичко друго, но не и праволинеен. Неговите младежки години са посветени на страстта му към леката атлетика, а бъдещият футболист пробягва 100 метра за отличните за времето си 11 секунди.

Така бързината му се превръща в главното му предимство и по футболните терени, където Стабиле тича след кожената топка. Той открива футбола в провинциалния аржентински клуб Спортиво Метан, а по-късно преминава в Уракан Буенос Айрес, който не е точно най-елитният възможен отбор от столицата.

Треньорите отначало използват Стабиле от лявата страна на атаката, тъй като техническите му качества са скромни. Обаче след контузията на титулярния нападател на Уракан, футболистът получава голямата възможност да се докаже и я използва по най-добрия начин. Веднага прави впечатление подвижността и твърдия точен удар на Стабиле. Докато неговите съотборници обичат да се заиграват с топката и да надиграват противника с финтове, таранът се тика в образуваните дупки в защитата, като хладнокръвно реализира удобните за гол положения. Така той получава и своя прякор - "Ел Филтрадор" - "Човекът, който минава през филтъра (на защитата)".

Стабиле отбелязва 48 гола за Уракан в първия си сезон и така става голмайстор на аржентинското първенство. Все пак "Ел Филтрадор" трябва да чака за своя момент и в националния отбор. И той го получава на Летните олимпийски игри в Амстердам през 1928 г., където извежда със своите попадения Аржентина чак до финала. Националният селекционер на "гаучосите" Франсиско Оласар обаче оставя своя бърз като вятъра нападател на пейката за началото на Мондиал'30. Едва след разочароващото начало на своите избраници срещу Франция (1:0), треньорът променя мнението си и залага отново на Стабиле. Нападателят му се отблагодарява по най-добрия начин и ниже гол след гол за радост на аржентинските запалянковци. Обаче дори и голът на Стабиле не е в състояние да предотврати загубата на финала от Уругвай с 2:4.


На финала през 1930 г. Гилермо Стабиле вкарва втория гол срещу домакините.

Стабиле няма късмет в Италия

След първенството Стабиле получава известност сред международната футболна общественост. До 1930 г. той се състезава като аматьор, но след това се вслушва в съветите на приятелите си и заминава за Италия. При престоите си в Дженоа 93 и Наполи аржентинецът няма очаквания успех, тъй като постоянно е преследван от контузии. През 1936 г. Стабиле отива във Франция и до края на кариерата си през 1939 г. носи екипа на столичния Ред Стар Олимпик Париж.

С началото на Втората световна война Стабиле се завръща в родината си и започва треньорска кариера. От 1939 до 1958, както и през 1960 г. той е национален треньор на Аржентина и извежда "гаучосите" до шест титлина турнира за "Копа Америка".


Гилермо Стабиле като треньор със своите избраници в националния отбор на СП 1958 в Швеция.

Погребение като на държавник

Легендарният футболист има успех и извън футболното игрище. Благодарение на харизматичния си нрав той бързо забогатява, след като започва търговия. Милионерът Стабиле е част от висшето общество на Буенос Айрес и когато умира на 27 декември 1966 г. в аржентинската столица, погребението му напомня това на някой велик държавник - в пълен противовес на траурната церемония на противника му във финала на Уругвай'1930 Хосе Леандро Андраде. Обичащият живота уругваец безуспешно опитва късмета си в шоубизнеса като певец и танцьор, след като окачва футболните си обувки на пирона. Андраде умира самотен и в дълбока бедност през 1957 г. в Монтевидео.


Като национален селекционер на Аржентина Стабиле печели 6 южноамерикански купи "Копа Америка".


Стабиле бележи на СП 1930 срещу САЩ. Аржентина печели с 6:1.

Великият капитан

Даниел Алберто Пасарела е единственият аржентинец, който печели световната титла два пъти. През 1986 г. - неговото трето участие на световни финали - обаче той не играе поради тежка контузия. Неговият най-силен турнир остава Мондиал'78 на родна земя, когато Пасарела е капитан на "албиселесте" и той е първият "гаучо", който триумфално вдига световната купа на Естадио Монументал в Буенос Айрес.

Капитанът от 1978 г. сочи победния път. Отпред Марио Кемпес вкарва головете, а отзад Пасарела и вратарят Убалдо Фильол отговарят за защитата.

Пасарела, "El gran capitan", "Великият капитан", води аржентинския национален отбор по време на Световното първенство през 1978 г. и дирижира тренирания от треньорската легенда Луис Сесар Меноти тим към максимален успех. Високият само 173 см Даниел Пасарела е защитник от аржентинската златна генерация, участвала на три световни първенства и спечелила титлата два пъти. Той има висок отскок, силен е в единоборствата, има поглед върху играта, бърз и, към всичко това, не рядко бележи. В домашния Мондиал през 1978 г. звездата на родения в предградието на Буенос Айрес Чакабуко дефанзивен играч заблестява с пълна сила - това е началото на неговата уникална международна кариера.

Неговият ментор Меноти забелязва Пасарела рано. През 1976 г. треньорът за първи път вика таланта на Ривър Плейт в националния отбор, а от 1977 г. дребничкият защитник, който е едва на 24 години, получава и капитанската лента и прави всичко възможно да не разочарова наставника си. Футболистът устоява на непоносимото бреме на очакванията на аржентинската публика за спечелването на световната титла, а към това преди Мондиала властта в Аржентина е превзета от кървава военна хунта, която заповядва на младия тим на "гаучосите" да завършат на първото място.

Даниел Пасарела със световната купа, носен на ръце от запалянковците.

Пасарела винаги е на терена

С помощта вратаря Убалдо Фильол и нападателя Марио Кемпес Пасарела издържа на натиска. След колеблив старт в предварителните групи - две минимални победи с по 2:1 срещу Франция и Унгария (Пасарела вкарва дузпа на Платини и компания) - идва и ударът срещу домакините, които губят с 0:1 от Италия. "Гаучосите" завършват втори в групата си и продължават напред. Но ръководената от дребничкия футболист защита не допуска повече голове до края.

"Когато човек получи купата, той няма определени впечатления, това е като задържан оргазъм.
Моля да ме извините за вулгарното сравнение, но е точно така."
Даниел Пасарела за чувствата, които изпитва при вдигането на световната купа

В трите срещи с водените от Касперчак, Бониек и Лато поляци, срещу кръвните врагове Бразилия и Перу аржентинската врата остава непревземаема крепост, която едва във финалния двубой холандецът Нанинга успява да щурмува. Попадението обаче не попречва на Аржентина да спечели първия си световен трофей, а Пасарела хвърля своите сънародници на седмото небе, когато победоносно им показва купата. При това награждаването става на същия стадион, където той играе за своя клуб Ривър Плейт - Естадио Монументал.

Триумф на "домашния" Естадио Монументал

Световна титла в тренировъчен анцуг

Спечелването на световното първенство наистина е съществен тласък напред за кариерата на защитника. С Ривър той печели първенство след първенство и едва световното първенство в Испания през 1982 г. носи разочарование. Капитанът на аржентинския кораб, с новобранеца Диего Марадона на борда, трябва да стяга багажа след вторите групи на турнира. Пасарела успява да отбележи два нови гола на най-престижното национално първенство, но "гаучосите" губят срещу бразилския "дрийм тим" със Зико и Сократес и бъдещия шампион Италия.

Четири години по-късно националният треньор на Аржентина вече не се казва Меноти, а Карлос Билардо. Той внася промени и Пасарела вече не носи капитанската лента. Легендарният защитник задочно печели златен медал от трибуната, понеже е контузен, но все пак е част от разширения отбор на аржентинците, които печелят световната титла за втори път през 1986 г. В тренировъчен анцуг и без изиграна минута на първенството той получава втория си златен медал на мексиканския стадион "Ацтека", след като Марадона триумфира с купата.

Едва 173 см високият Пасарела доминира в собственото наказателно поле, както в случая в мача срещу Западна Германия в Монтевидео през 1981 г. Противниците му Бригел и Хрубеш не успяват да достигнат до топката.

Живот за футбола

От 1982 г. Пасарела играе в Италия - отначало във Фиорентина, след това в Интер Милано - преди да завърши кариерата си в любимия Ривър през 1989 г., където отново среща Меноти. Но той пак излиза на сцената на световно първенство! През 1998 г. във Франция Пасарела води аржентинците като национален селекционер и достига до четвъртфинал, където е спрян с невероятния гол на Денис Бергкамп. След нови треньорски ангажименти в Уругвай, Италия, Мексико и Бразилия Пасарела е избран през декември 2009 г. за президент на отбора на сърцето си Ривър Плейт и опитва да се наложи като функционер.

Дуел с бразилската суперзвезда Зико, наблюдаван от Марадона (на заден план).

През 1985 г. Пасарела е в състава на италианския Фиорентина.

Националният селекционер на "албиселесте" Пасарела дава наставления на Хуан Себастиан Верон по време на СП 1998.

Днес Даниел Пасарела е президент на отбора на своето сърце - Ривър Плейт.

Най-горещото дерби на света

Бока Хуниорс срещу Ривър Плейт - това е аржентинското "суперкласико". "Обзървър" определя този сблъсък като "най-важното спортно събитие, което човек трябва да преживее". Тук можете да намерите историята на двубоя.
"Емпатамос", пише на стена в аржентинската столица Буенос Айрес преди 15 години, "изравнихме резултата." Повод за тези цинични графити е смъртта на двама запалянковци на Ривър, заплатили с живота си празнуването на победата на своите с 2:0 срещу Бока. Това е най-негативният момент от дългогодишната борба на двата колоса от страната на "гаучосите" и пампата.

Британският вестник "Обзървър" определя дербито на Буенос Айрес като най-важното спортно събитие, което човек може да преживее на живо, а най-яростното съперничество в Европа между Селтик и Рейнджърс, според медията, изглежда като мач в училищния двор, в сравнение с Бока и Ривър. Това е двубой със социална предистория, в която играят бедните срещу богатите, "бостерос" (клошарите) срещу "милионариос", бойците срещу техничарите.

Двата отбора имат един и същ произход, идвайки от бедния пристанищен квартал Ла Бока - там, където Риачуело се влива в Рио де ла Плата. Ла Бока, родината на тангото, е гъсто заселена от италиански преселници и поради това Бока Хуниорс сами се наричат "Сенейсес" ("Генуезците"). Екипите на двата отбора се предполага, че са били еднакви в началото - вероятно червено-бели. През 1907 г. се стига до открит спор за цветовете на фланелките, който се печели от Ривър и Бока трябва да си търсят нови фланелки. Легендата гласи, че ръководителите на Бока се срещат на пристанището на Буенос Айрес и решават да изберат за клубни цветове тези, в които е оцветен следващият пристигнал кораб. Първият акостирал кораб е шведски и е оцветен в синьо и жълто - като националния флаг на скандинавската страна. Дали това е истина или измислица - никой сериозен източник не може да установи със сигурност, но съществуват митове, в които човек просто иска да вярва и това без съмнение е един от тях. През 20-те години на ХХ век Ривър се премества от родния си бедняшки квартал и се премества в далеч по-престижния Нунес. От тогава до днес двата отбора представят две прослойки на аржентинското общество, водейки след себе си ожесточеността и съперничеството, които правят "суперкласико" толкова уникално.
Феновете на Бока очакват от своите играчи смелост

Философиите на двата отбора коренно се различават. Докато Ривър залага на технична и зрелищна игра, за Бока смелостта в единоборствата и борбеността са на първо място. Запалянковците на синьо-жълтите очакват от своите дързост и твърдост, граничеща с грубост. Поради суровите си разбирания за футболната игра феновете на Бока Хуниорс описват вечните си противници като "балеринки, които не издържат, щом се стигне до мъжки сблъсъци". Това, разбира се, не означава, че в редиците на Бока не са играли истински магьосници с топката, напротив - в отбора играе и най-великият аржентински футболист за всички времена Диего Марадона. Самият той от дете е привърженик на "сенейсес" и никога през главата му не е минавала мисълта да облече бяло-червената фланелка на "милионариос" - въпреки финансово изгодните предложения. Цяла зала от музея на славата на Бока е посветена само на "златното момче" на аржентинския футбол.

Но Ривър също има своя "Марадона" - това е Енцо Франческоли, една от големите световни футболни звезди на 80-те години. Подобно на Дон Диего, уругваецът Франческоли също нееднократно отказва да облече екипа на вечния враг. Обаче не всички футболисти са така принципни като Марадона и Франческоли и през годините доста играчи сменят принадлежността си от Бока в Ривър и обратно. Първият, който осъществява "забранения" трансфер е Каталдо Спитале през 1933 г. Много известни играчи на Аржентина тръгват по неговия път - Габриел Батистута, Клаудио Каниджа и Оскар Руджери са само някои от тях. Когато Руджери отива от Ривър в Бока през 1985 г., той говори за произтичащите от това трудности: "Не е лесно. Едните те заклеймяват като предател, а другите не ти се доверяват. Човек се нуждае от време и силен характер, за да спечели феновете на своя страна." Алфредо ди Стефано определено притежава нужните качества, за които говори Руджери и триумфира с аржентинската титла през 1969 г. с Бока и през 1981 г. с Ривър.
Аржентинското дерби

"Суперкласико" не е обикновено градско дерби, то е истинско аржентинско дерби, тъй като 70% от населението на страната се определя като привърженици на един от двата тима. Ако трябва да се вярва на официалните статистики - фенове на Бока са "само" 40 на сто, въпреки че клубното ръководство настоява, че повече от половината население на южноамериканската страна поддържа синьо-жълтите. Огромен е култът към стадиона на "сенейсес" "Естадио Алберто Хасинто Армандо", който всички знаят като "Ла Бомбониера" - Бонбониерата. Един от архитектите на арената по-късно споделя, че подарена му кутия бонбони много му напомня на проектираното от него съоръжение. От тогава всички наричат стадиона на Бока "Бонбониерата".

Арената по никакъв начин не отговаря на стандартите за европейския елитен футбол, наложени от УЕФА, тъй като разполага с три огромни трибуни за правостоящи зрители, но въпреки това - или може би поради това - подкрепата за Бока от трибуните е неистова. Домът на Ривър Плейт, огромният Ел Монументал, не приема чак толкова разгорещени запалянковци, тъй като включва лекоатлетическа писта, която доста дистанцира публиката от игрището. Все пак Ел Монументал е и национален стадион на "гаучосите", като може да се похвали и с домакинство на световен финал - през 1978 г. на него Аржентина печели световната титла срещу Холандия.

Освен незабравимата атмосфера, аржентинските стадиони често стават свидетели и на насилие. В трибуните за ултраси властта се държи от т.нар. "баррабрабас" - йерархично ръководени банди от фенове. В деня на "суперкласико", освен отборите на терена, силите си премерват и "Ла Досе" и "Боррачос дел Таблон" - "12-ия играч на Бока" срещу "Пияниците от бара" на Ривър. Въпреки че имената напомнят на европейските фенклубове, формирани въз основа на общи запои, те представляват всъщност криминални съюзи, обединени от обща контрабанда на дрога и оръжия. С цел осигуряване на собствената безопасност, клубните президенти поддържат близки отношения с водачите на "баррабрабас" , като ги снабдяват с безплатни билети и така си осигуряват благоразположението им. Полицията може само да наблюдава отстрани, защото "знае, че няма шанс да се противопостави на ултрасите", както разказва известният германски футболен пътешественик Карло Фарзанг. Повече от 170 души загиват във връзка с футболни мачове в Аржентина след 1931 г., когато най-популярната игра се професионализира - не малко от тях губят живота си поради двубоите от "суперкласико".

Най-черната трагедия датира от 23 юни 1968 г., когато Ривър приема Бока на Ел Монументал. Развитието на събитията никога не се изяснява, а правосъдието не разследва обстоятелствата. Вината се прехвърля от едните на другите, а медиите излизат с различни интерпретации. Едно е сигурно - в един от секторите на стадиона по време на двубоя избухва масова паника, но феновете не успяват да напуснат трибуната, тъй като изходът на въпросният сектор се оказва заключен. В трагедията загиват 71 души, а спиралата на насилието се вихри и до днес, като двамата убити запалянковци на Ривър са само част от общата картинка. Най-лошото е, че на хоризонта не се вижда бъдещо успокояване на страстите.
Статистика (към 25 октомври 2009 г.):

Играни мачове: 325 (185 в аржентинското първенство, 12 в аматьорски лиги, 24 в международни турнири, 104 в приятелски срещи и други);
Победи за Бока: 119 (67 в аржентинското първенство, 3 в аматьорски лиги, 10 в международни турнири, 39 в приятелски срещи и други);
Равенства: 102 (57 в аржентинското първенство, 4 в аматьорски лиги, 8 в международни турнири, 33 в приятелски срещи и други);
Победи за Ривър: 104 (61 в аржентинското първенство, 5 в аматьорски лиги, 6 в международни турнири, 32 в приятелски срещи и други).