Дори днес цяла Англия и в частност Манчестър размишляват върху необикновената личност на Ерик Кантона. Какъв е този човек? Холерик? Циник? Или революционер? Лидер, гений, футболен крал? Или всичко накуп?
Ерик Даниел Пиер Кантона, роден на 24 май 1966 г. в Марсилия, Франция
Той носи екипа с номер 7, числото на лудите. И сякаш този малък бунт не му беше достатъчен, че се наложи и да играе с вдигната яка. Този пренебрежителен поглед към съперника, тази поклащаща се походка! За какъв се мислеше този човек всъщност? Отговорът е прост: За велик. А неговите почитатели могат само да се съгласят. Те го наричат "Льо Роа", "Краля".
Ако човек види Ерик Кантона днес, приблизително десетилетие след края на активната му кариера, с дълги коси, буйна брада и закръглен корем, първосигнално съзнанието му ще асоциира бившия френски футболист с всичко, което може да се нарече декадентско. Да, той все още е крал, при това крал от Южните морета. Но от него също би излязъл и добър писател - както сам веднъж признава, Кантона се счита за поет, човек на изкуството и, да: философ.
Когато марсилските предградия се изчервиха
Този "философ" все още е бил студент по философия, когато през август 1987 г. отбелязва гол за Франция при загубата с 1:2 от Западна Германия. Малко по-късно той извежда своята страна до европейската титла за младежи. Той е един млад килър, който убива само с необходимите средства и нищо повече от тях. Той рита топката, когато е набрал скорост в движение, и докато защитниците само зяпват в своето учудване, кълбото почти къса мрежите. Кантона все още е играч на Оксер, но година след това той преминава в Олимпик Марсилия, любимия му отбор от детството. Въпреки че там той ниже гол след гол и става шампион на Франция, този му престой не е особено сполучлив. Дори и в тази ранна фаза на футболно развитие явно проличава неконтролируемата ярост на Кантона: В контролна среща с Торпедо Москва той хвърля фланелката си на земята. Ръководителите на марсилския отбор виждат в тази постъпка обида към клуба и решават да освободят футболиста. Националният селекционер на "петлите" Анри Мишел също престава да разчита на нападателя. Обидите на Кантона към Мишел са толкова свирепи, че дори и предградията на Марсилия се изчервяват от срам.
Единствено в Монпелие вярват в таланта на играча и са готови да преодолеят гневните му изблици. Като знак за благодарност той подарява на клуба френската купа. Също Мишел Платини осъзнава, че всъщност Ерик Кантона е един гениален футболист и го връща в националния отбор. Това не е причина за смирение: Той се сбива в съблекалнята със съотборник, когото смята за прекалено тъп, и отново е наказан. Когато обаче топката е наблизо, младият килър продължава да убива толкова последователно, че Марсилия си го връща на Стад Велодром. Там той печели титлата и купата, но тежка контузия в коляното го вади от игра за сметка на ветерана Клаус Алофс. Това положение не го удовлетворява и той заминава за Ним, където подписва с градския Олимпик. Следва ново избухване: В един мач той хвърля топката в лицето на главния съдия и е наказан да не играе за един месец. Това прелива чашата на търпението му и той определя всички рефери като "идиоти". След като санкцията е удвоена, Кантона публично обявява оттеглянето си от футбола. На 25-годишна възраст!
Често, твърде често Ерик Кантона е забравял през кариерата си. Или пък може би той никога не е притежавал памет? Но ако си беше спазил обещанието, французите щяха да си спомнят за него, колкото германците - за Волфрам Вутке, Андреас Засен или може би за Ян Шимак - играчи с огромен потенциал, но извън терена изпитващи такива трудности, че остават в историята не като победители, а като провалили се. Трябва да благодарим на Мишел Платини, който не губи вяра в качествата на Кантона, че не се стига до там. Той го убеждава да продължи да играе и го съветва да напусне Франция и да отиде на Острова в Лийдс Юнайтед. Там започва втората глава от кариерата на Кантона, заради която биографията му не попада на рафта с отхвърлените футболисти. Вместо това тя заема видно място до тези на Гаринча, Бест и Марадона.
"Ооо! Ааа! Кантона!"
В Лийдс - където играе заедно с шотландските ветерани Гордън Стракън и Гари МекАлистър - той се превръща от футболист, който досега се е интересувал само от това да убива, във водеща фигура. При това той не води отбора си към някакви победи в някакви мачове, които скоро ще бъдат забравени. Той сформира единна и хомогенна смес от играчи. Кантона ги тика към лудостта, брилянтността и дори отвъд тях. През 1992 г. той печели с Лийдс шампионската титла на Англия. И когато в срещата за "Чарити Шийлд" с вдигната яка отбелязва хет-трик срещу Ливърпул, феновете на Елънд Роуд започват да скандират известния боен вик: "Ооо! Ааа! Кантона!"
От следващия сезон този вик се пренася на Олд Трафорд. Още през първата си година там Ерик Кантона печели титлата с Манчестър Юнайтед и така става първият футболист в историята на английския футбол, който става шампион в два последователни сезона с два различни отбора. И тъй като това е първият триумф за Ман Юнайтед след 26 години прекъсване, феновете на "червените дяволи" го възкачват на онзи пиедестал, който е скрит след напускането на Джордж Бест. Или може би Кантона сам се покатерва на него? Той небрежно вдига яката си и изобщо не се затруднява да играе ролята на новия лидер. Младият Рой Кийн израства под неговото крило и изобщо не е учудващо, че ирландецът също се превръща във фигура, която може само да бъде обичана или мразена. Заедно те печелят първото място и през 1994 г. През този сезон Кантона вкарва 18 гола, а при победата с 4:0 над Челси във финала за ФА Къп той реализира две дузпи с такова хладнокръвие в погледа, че съперниците му се смразяват. Всички профииграчи от Острова заедно го избират за футболист на годината.
Но и в Манчестър се стига до грозни сцени: При гостуване на бившия отбор Лийдс Кантона наплюва фен, а в Истанбул той тръгва да търси сметка от длъжностните лица и след това се сбива с турската полиция. Когато през 1993 г. в Париж френският национален отбор губи последната си среща от квалификациите за СП 1994 и така не успява да се класира, нападателят е доближен от един журналист в катакомбите на Парк де Пренс и е попитан как се чувства. Репортерът получава такова кроше, че моментално е нокаутиран. Разказва се, че Кантона хвърля цялата вина за отпадането към съиграча си Давид Жинола, тъй като полузащитникът допуска фатална грешка при решаващото попадение. Може би е осъзнавал, че това е бил последният му шанс да участва на голям турнир. След 43 мача за "петлите" Кантона приключва с кариерата си в представителния тим. При световната титла на "екип трикольор", воден от неговия антипод Зинедин Зидан, Краля е само зрител.
Тогава идва 25 януари 1995
В светлината на гениалността и лудостта, на успеха и на трагедията на този гневен човек изглежда, че историята му е достигнала връхната си точка. Но тогава се стига до 25 януари 1995 г., когато в среща от английската Висша лига срещу Кристъл Палас той отново е пратен преждевременно под душовете. Това е малко удовлетворение за хулигана Матю Симънс: Когато Кантона напуска игрището, той най-грозно напсува футболиста. Играчът на Юнайтед идентифицира моментално автора на обидните думи в множеството, внезапно се затичва към него, скача малко преди рекламните пана и поваля Симънс с невиждан ритник от Кунг-Фу. Всички, които виждат сцената, не вярват на очите си - в Англия, в цяла Европа и по света. ФА и ФИФА налагат безпрецедентно наказание и санкционират Кантона за осем месеца. Затворът е избегнат на косъм.
Обаче още през март ръководството на Манчестър Юнайтед удължава контракта на футболиста с три години, тъй като се страхува да не остане без него. Когато той се завръща на 1 октомври, веднага отбелязва гол и помага за третата титла на тима си в 4 сезона. След като добрият стар Стийв Брус приключва кариерата си, Кантона дори става капитан на "червените дяволи". Може би лентата на ръката му е причината сезон 1996/97 да е най-спокойният във футболния път на Кантона. Може пък това да е под влиянието на предчувствието за края: Само седмица след четвъртата шампионска титла в престоя му на Олд Трафорд той напълно неочаквано оповестява своето отказване.
"Първите винаги са първи"
Той направи Манчестър Юнайтед топотбор след дълги години безславно лутане. И не Дейвид Бекъм, Рой Кийн или Пол Скоулс, победителите в Шампионската лига през 1999 г., нито пък Джордж Бест, неговия славен предшественик, избират феновете за най-велик играч на Юнайтед за всички времена. Не, те избират Ерик Кантона, техния крал с вдигнатата яка.
В последвалите години Кантона открива страстта си към плажния футбол. Той лобира за въвеждането на професионална структура на този спорт във Франция и през 2005 г. печели световната титла като играещ треньор. С купата в ръце и с крака в пясъка кралят на Южните морета заявява: "Първите винаги са първи. Това е много важно за мен." И се ухилва доволно.
Той е имитатор на Елвис, син на борец и най-младоликият футболист над 30-годишна възраст в историята на футбола: Оле Гунар Солшяер е феномен по времето на своята кариера, но един точно определен гол го превръща в абсолютна футболна легенда.
Може би това е част от мита на този знаменит мач, но съществува версия, че Оле Гунар Солшяер е обмислял да сложи край на футболната си кариера малко преди да отпразнува най-големия триумф в живота си. 26 май 1999 г., Барселона. 22:36 часа. И засечени 16 секунди с хронометър. Норвежецът Оле Гунар Солшяер, син на професионален борец от Кристиансунд, току-що е отбелязал попадението за 2:1 във финала за Шампионската лига срещу Байерн Мюнхен. Голът на живота му. Десет години по-късно легендата на Манчестър Юнайтед ще каже пред списание "Кикер": "Бях като в транс."
Финалът на Шампионската лига през 1999 г., игран на Камп Ноу:
Празнуващият Солшяер се втурва към сектора с фенове на Манчестър Юнайтед и се плъзва по колена върху мократа трева на Камп Ноу. Секунди на екстаз. И на болка. Час по-късно, по време на партито на англичаните, където тапите от шампанско гърмят оглушително, Солшяер споделя със своя приятел Шерингъм: "Теди, мисля, че по време на радостта от гола съм си наранил коляното."
Днес, почти 11 години след триумфа над "баварците", Солшяер все още е част от "червените" от Манчестър. Този отбор е "като едно голямо семейство", както веднъж нападателят разказва пред официалния уебсайт на ФИФА. А в това голямо семейство Оле Гунар Солшяер се счита за едно от любимите деца. Все още в блока с ултрасите на "червените дяволи" стои банер с надписа "20 ЛЕГЕНДА". 20 е бил номерът му.
Превъзходен имитатор на Елвис
Солшяер, комуто освен другото се присъжда и завиден талант като имитатор на Елвис Пресли, е междувременно официален поддръжник на тръста на привържениците на Манчестър Юнайтед. Това е онази организация, която си е поставила за цел да освободи клуба от присъствието на клана "Глейзър". С други думи: чистата съвест на традиционния клуб. В интернет страницата на тръста Солшяер е цитиран: "Чувствам, че ми е отдадена чест. Важно е този клуб да се ръководи от правилните хора - а това са привържениците. Аз съм фен на Юнайтед и искам само най-доброто за този отбор." Ако той не беше вече легенда за червените фенове, със сигурност тези му думи щяха да го направят такава.
Историята на норвежкия футболист с лице на тийнейджър започва през 1996 г., когато Манчестър Юнайтед обявява трансфера на един неизвестен нападател, чието име никой английски език не би произнесъл правилно. Привържениците са разочаровани, защото всъщност са се надявали да видят на Олд Трафорд героя от наскоро приключилото европейско първенство Алън Шийрър, който преминава от Блекбърн Роувърс в Нюкасъл Юнайтед за рекордната сума от 15 милиона английски паунда. Оле Гунар Солшяер струва едва една десета от трансферната сума на Шийрър и вкарва гол още при дебюта си. Срещу Блекбърн Роувърс. Като резерва.
(* 26 февруари 1973 в Кристиансунд)
Конкурентите му се казват Кантона и Анди Коул
Човекът от резервната скамейка - никой друг футболист не е станал толкова известен поради факта, че в началото на срещите предимно седи на пейката. През сезона 1996/97 конкурентите на Солшяер се казват Анди Коул и Ерик Кантона. Всъщност това са прекалено велики имена за млад човек от Скандинавия. И въпреки това той вкарва в дебютния си сезон цели 18 гола. За феновете и медиите крехкото момче се превръща в своеобразен феномен. Това впечатление не се променя от последвалите години, които са изиграни предимно като резервен играч: норвежецът прави невъзможни неща.
Четири гола за десет минути
На 18 април 1998 г. Манчестър Юнайтед се нуждае от поне равен резултат, за да изпревари водача в класирането Арсенал. Юнайтед приема Нюкасъл на домашния Олд Трафорд. Няколко минути преди края младият Дейвид Бекъм центрира топката в наказателното поле на противника. Топката отскача и попада точно в краката на Робърт Лий. 70 000 души затаяват дъх, когато играчът на гостите се втурва към вратата на резервата на Шмайхел Раймонд ван дер Гоу, уверен, че ще порази целта. Лий вече е малко преди пеналтерията, когато Оле Гунар Солшяер го настига. Нападателят на "червените дяволи" е пробягал 70 метра и с летящо влизане поваля Лий на тревата, запазвайки шансовете за титла на своя отбор. В края Юнайтед пропуска първото място и Арсенал вдига трофея на английската Висша лига след аванс от една точка след последния кръг. Обаче манчестърските запалянковци завинаги са запазили слабия норвежец в сърцата си. Феърплейът да върви по дяволите.
Нарушението на Солшяер срещу Лий:
И, разбира се, 6 февруари 1999 г. е датата, когато Солшяер получава короната за най-добрия резервен футболист на всички времена. Юнайтед води с 4:1 срещу безпомощните противници Нотингам Форест, когато треньорът Алекс Фергюсън вкарва в игра своя коз 12 минути преди края. Само за 10 минути той бележи 4 попадения и феновете не могат да повярват какво са видели на терена. Алекс Фергюсън напълно хладнокръвно говори пред микрофоните: "В завършващата фаза Солшяер е един от най-добрите, които някога съм виждал."
Четирите гола на Солшяер срещу Нотингам:
"С удоволствие бих оставил Ефенберг на мира"
Това са лица, които всеки ще помни до края на живота си. Но името на Солшяер за вечни времена ще бъде свързвано с победния гол от Барселона. (повече за това на http://manorlegend.blogspot.com/2010/02/blog-post_1903.html): "22:32:17 часа – Гол! 2:1! "Манчестър Юнайтед достигна до Обетованата земя!', патетично говори английският телевизионен коментатор. Германският му колега Марсел Райф капитулира: 'Знаете ли какво? Изобщо нямам желание да анализирам това.' Петер Шмайхел прави колело в наказателното поле, а Сами Куфур рухва плачещ."
След последния съдийски сигнал Солшяер отива при виещите германци и се опитва да ги утеши, за това, за което няма утеха, с неуверените си думи ("Сори"). "Други бих предпочел да оставя на мира", казва той десет години след това пред "Кикер", "например Ефенберг - на него бих предпочел просто да му направя път." Малко по-късно той отново вижда "старото куче" от Байерн на допинг пробата. За момент си помисля, че обърканият Ефенберг ще започне дива кавга с него, но получава само едно непринудено "Конграчулейшънс". За Солшяер започва най-лудата парти-нощ в историята на Манчестър Юнайтед. Болката в коляното е почувствана едва, когато светлините угасват.
"Убиеца с бебешкото лице"
На 27 август 2007 г., почти осем години и два месеца след гола в Барселона, норвежецът, който е на гордата възраст от 34 години и носи прозвището "Убиеца с бебешкото лице", трябва да сложи край на кариерата си. Коляното така и не е престанало да го боли.
На 25 ноември 2005 г. Джордж Бест, един от най-добрите футболисти на всички времена и същевременно икона на упадъка, изпива последната си чаша. Ретроспекция на една кариера, белязана от възходи и падения.
"Не умирайте като мен", написва той в края с пожълтяла, трепереща ръка, докато органите на тялото му постепенно спират да работят. "Не умирайте като мен" - целият му организъм сега е отровен, а преди беше толкова хубаво - дълго преди смъртта да го прибере, всичко това му изглеждаше дяволски познато. "Не умирайте като мен" - безсмисленото и двузначното предупреждение на един мъж, който сам разбира, че е станал символ на упадъка. "Не умирайте като мен" - а кой иска да умира изобщо? Да живеят като него - това вече много биха го пожелали. Но може би това е цената на такъв живот - да умреш като Джордж Бест.
Джордж Бест (22 май 1946 - 25 ноември 2005)
"Въпреки че на мнозина изобщо не им дреме, все пак цялата работа си е за яд", пише Улрих фон Берг в обръщение до германската преса. "Който след трансплантация на черен дроб продължава да пие колкото хиляда руснаци, той сам си е виновен. Но дори при наличието на вина, човек заслужава малко съжаление." С право някои етически съображения не бива да се вземат предвид, когато говорим за живота на Бест, тъй като без пороците си той няма да бъде същият. Напразни са опитите да се разбере защо Бест започва да пие все повече и повече, докато накрая алкохолизмът му го вкарва в гроба. Защото така се чувстваше добре? Заради напрежението? Нещо в семейството ли се е случило? Самият футболист не искаше да знае. Самата жажда не е ли достатъчна причина?
"Нямаше по-смели от него"
"През 1969 се отказах от жените и алкохола. Бяха най-лошите 20 минути в живота ми." Това изказване, намерило място на безброй сувенирни тениски, приндлежи на великия северноирландец и когато той го е изричал, е бил напълно откровен. Той не е бил алкохолизиран шегаджия, а най-добрият футболист на света, който успоредно с играта си пие, при това "далеч повече от британските стандарти, които никак не са ниски" (Улрих фон Берг). Бог знае как е възможно всичко това: Бест е футболно божество с развяваща се грива, безумно бърз, впечатляващо дриблиращ, огнено опасен, играещ и с двата крака, с унищожително презрение към защитниците - и въпреки това винаги готов да влезе здраво в единоборство, да подложи крак, да отмъкне кълбото, което сякаш му принадлежи, защото Бест е единственият на игрището, успяващ да се разбере с топката. Близкият приятел на футболиста Родни Марш казва веднъж за маниера му на игра: "Бест беше най-бързият, най-интелигентният и най-разрушителният футболист, който някога се е раждал на този свят. Нямаше по-смел от него."
През 1961 г. Боб Бишоп, съгледвач на Манчестър Юнайтед, открива таланта на Бест, докато младежът играе на една белфастска ливада за отбора на средното училище Лизнашара. Джорджи, както го наричат всички, е на 15 години, но вече е "гений". Поне така задъхано докладва Бишоп на мениджъра на "червените дяволи" Мат Бъзби. Той не се поколебава и бързо привлича Джорджи и неговия приятел Ерик МекКорди на Олд Трафорд. Обаче двамата млади футболисти са измъчвани от силна носталгия по родните места, което се отразява на поведението им.
Чак след 14 прекарани дни в Англия бащата на Бест успява да убеди двамата да излязат на разходка из Манчестър. Минават 2 години, преди Джорджи да дебютира за първия отбор на Юнайтед. На този 14 септември 1963 г. песента на Бийтълс "She Loves You" се покачва на върха на английските музикални класации, а Бест травматизира психически персоналния си пазач от Уест Бромич Греъм Уилямс, който десетилетия след мача все още заявява: "Дайте ми най-после снимка на това момче, за да видя как изглежда, че по време на мача гледах само задника му." През първия си сезон с червения екип Бест отбелязва 6 гола, става вицешампион на Англия с Манчестър Юнайтед и е повикан в националния отбор на Северна Ирландия. След няколкото интензивни месеца, в които се случва всичко това, той вече има статута на футболна икона. Рок'ен'ролът от известно време също е образувал пъклен съюз с футбола, а Джордж Бест е идеалният хибриден продукт от тези две обществени явления - "Един ритнитопковец, който същевременно е и/или попзвезда, греховен рокаджия, на когото липсва само електрическата китара. Тази комбинация е една истинска сбъдната мечта на цяла генерация." (думи на Улрих фон Берг)
Невероятният дрибъл е запазена марка на Бест.
Бест показва всичко, а дори и повече от това
Самият Джордж Бест дава своя принос към споменатия пъклен съюз. На един младежки турнир в Цюрих той е толкова пиян, че повръща в таксито, което го кара до стадиона. Улегналият Мат Бъзби си затваря очите след случката, но нещата придобиват още по-саморазрушителни измерения, след като градските съперници на Юнайтед Манчестър Сити привличат също така жадния Майк Самърсби. Бест и Самърсби стават най-отвратителните приятели по чашка в Обединеното кралство и никое момиче не е в безопасност, докато е край двамата. Неведнъж Бест влиза в ръкопашни схватки с ревниви приятели, получавайки белези от удари по лицето си. "Точно 276 животински фигурки от хартия се намират на бюрото на Мат Бъзби", споделя Улрих фон Берг - Джордж Бест отегчено сгъва по една от тях по време на моралните проповеди на своя наставник. Бъзби не успява да внуши своите добродетелни идеали на футболиста: зенитът на упадъка на Бест и Самърсби е отварянето на общия им нощен клуб "Едуардия", носещ съмнителна слава.
Все пак Бест е в състояние да се реваншира за разгулния си начин на живот най-вече благодарение на своето усърдие в тренировките. Той затвърждава статуса си на играч от световна класа пред футболните експерти, абстрахирани от изцепките му извън терена, на 30 септември 1964 г., когато в среща с водача в класирането Челси изиграва един от мачовете на живота си. "Той докара своя опонент Кен Шелито в такова състояние на лудост, че защитникът никога не успява да се отърси от това", спомня си Улрих фон Берг. "Той заобикаляше без затруднение по двама-трима съперници, правеше имагинерни двойни подавания, само за да премине покрай следващия бранител. Освен това той вкара един почти невъзможен гол, след като заблуди вратаря Бонети след извеждащо подаване на Хинтън. Бост показа всичко възможно от футбола, а дори и повече от това, но го направи по своя си самовлюбен, изобретателен и неописуем начин, който не може да бъдо повторен от никой друг играч на тази земя."
Благодарение на изключителните способности на Джордж Бест, спокойствието и увереността на Боби Чарлтън и безкомпромисността и инстинкта на Денис Лоу тримата заедно наречени "Светата троица", Манчестър Юнайтед става английски шампион през 1966 и 1967 г. Бест открива резултата във финала за Купата на европейските шампиони през 1968 г. и повежда отбора си към крайната победа с 4:1 над португалския Бенфика Лисабон. Футболистът казва: "Винаги съм си мечтал да надиграя вратаря, да спра топката на голлинията, да коленича и да я вкарам във вратата с глава. Срещу Бенфика почти успях да го направя. Оставих вратаря след мен, но след това се подхлъзнах. Треньорът сигурно е получил инфаркт." Манчестър Юнайтед е първият английски отбор, успял да спечели най-престижната европейска клубна купа. Англия е на колене пред гения на Бест и го избира за футболист на годината и за пети член на "Бийтълс". Още през същата година Европа отдава същата чест на северноирландеца.
Бест (най-вдясно, с топката) бележи във вратата на Бенфика по време на финала за КЕШ през 1968 г. на стадион Уембли.
"Къде се обърка всичко, Джорджи?"
Но тази блестяща спортна кариера остава недовършена. Въпреки своите 37 срещи и 9 гола за Северна Ирландия, той не успява да класира слабия представителен тим на своята родина на световно първенство. Едва през 1982 и 1986 г. северноирландците достигат до световни финали, обаче по това време Бест вече отдавна поритва в екзотични първенства и в бенефисни двубои от дъжд на вятър. Той изпада в миманса след знаменития финал с Бенфика. От 1969 г., когато е само на 23 години, звездата му започва да залязва и той, заедно с отбора си, се озовава в състояние на свободно падане. "В един момент се оказа", заявява фон Берг, "че блестящата му игра и целият му принос към британския футбол са засенчени от скандалите и арогантността му."
Бест все по-често започва да се появява в трагично състояние на тренировки и започва да "проспива" мачове. Той става непоносим и феновете, които не са виждали най-добрите му години, никога не биха различили в него гениален футболист. При вида на лежащия играч в хотелската му стая, с разхвърляни около него банкноти и празни бутилки в началото на 70-те години, на нормалния човек му иде да изкрещи: "Къде се обърка всичко, Джоржи?"
А нещата отиват на все по-зле. През 1974 г. на ръководството му писва. След 466 мача и 178 гола Бест спира да играе за Манчестър Юнайтед. При все това, че той показва някои проблясъци по време на престоите си в американските отбори на Лос Анджелис и Сан Хосе, изявите му са по-скоро необичаен епилог на неговата кариера. Тя приключва окончателно през 1984 г.
След това Бест не става почитан посланик на великата игра. Но, ако трябва да бъдем честни, никой не очаква това от него. Представете си физиономиите на ръководителите на ФИФА при гледката на повръщащия Бест върху шведската маса, докато усмихнатите Пеле и Бекенбауер жонглират с топката по време на някоя галацеремония. Така е най-добре за всички - пък и Джорджи ще продължи да си порка сам на спокойствие.
"Не умирайте като мен" - безсмисленото предупреждение на един човек, който сам е подготвил тази смърт. "Не умирайте като мен" - трябва ли заветът към стотиците хиляди, дошли да изпратят ковчега му, да започне така? "Не умирайте като мен" - може би това е закъсняло горчиво съжаление? "Не умирайте като мен..." Някой му е направил последна услуга: неговият стар баща Дики, който мигновено се пренася от Белфаст до болничното му легло. Той винаги е бил най-големият му фен.
С екипа на своята родина - Северна Ирландия
Джорджи със своите родители Ан и Дики през 1970 г. на тържество по случай тяхната сребърна годишнина от сватбата.
Жените са слабост на Бест - на снимката той е с "Мис Свят" Мери Стевин.
Тъжният край на един гений - последните дни от живота на Бест
На 26 май 1999 г. Байерн Мюнхен пропилява с лека ръка аванса си от един гол в 3-минутното продължение на редовното време на финала от Шампионската лига срещу Манчестър Юнайтед. Едно класическо нещастно стечение на обстоятелствата от дневниците на участниците в него.
В приглушената светлина на катакомбите на стадиона мълчаливо вървят двама мъже. В тази барселонска нощ всичко е казано. Отмар Хитцфелд е разтоварен от бремето на задължителната пресконференция като единствено иманентният му професионализъм го кара да се яви пред журналистите. Малка кола за голф с шофьор очаква "Генерала" и неговия пресговорител Маркус Хьорвик, за да ги закара обратно до съблекалнята на Байерн. "Остави ни да повървим малко", моли Хитцфелд шофьора на миниатюрното превозно средство. Монументалният Камп Ноу е почти изпразнен от хора, а последните зрители търпеливо изчакват, преди да напуснат арената. Докато двамата монотонно крачат по жълтите стъпала на спортното съоръжение по пътя към кабината с мюнхенските играчи, те забелязват други два силуета, които тичат към тях в полумрака. Бягащите мъже бързо ги доближават и скъсяват дистанцията. Остават само още няколко метра. В този момент Хьорвик разпознава преследвачите: Алекс Фергюсън и неговият Пи Ар-асистент също са пренебрегнали услугите на домакините на финала и са предпочели да вървят пеш. Когато британците разпознават своите германски колеги, те решават да се присъединят към тях. Хитцфелд и Хьорвик безмълвно се съгласяват да приемат компанията им. По пътя към съблекалните двамата клубни говорители вървят почтително зад своите треньори като някакви адютанти след двама дуелисти от уестърните. Алекс Фергюсън гледа своя съперник продължително в очите, след това протяга ръка, леко го прегръща и отронва: "Съжалявам..." След това отново замълчава, без да продължи думите си. В тази прохладна каталонска нощ. След една от най-вълнуващите драми в историята на футбола. "Съжалявам, Отмар, съжалявам."
20:24:01 ч. Тържествената програма на домакините за финала на Шампионската лига, сезон 1998/99, върви с пълен ход. 90 000 запалянковци са изпълнили Камп Ноу и със затаен дъх гледат оперната дива Монсерат Кабайе, докато пее известната си ария "Барселона", химн на Летните олимпийски игри в каталонската столица през 1992 г. На електронното табло задочно участва и Фреди Меркюри, нейният починал дуетен партньор. Той пее: "I want all the world to see a miracle sensation." (английски: "Искам целият свят да види чудо на чудесата") И неговата воля вече е частично изпълнена, след като Байерн записва малка и изненадваща победа още преди първия съдийски сигнал: двата отбора-финалисти получават разрешение да представят собствена развлекателна програма в рамките на 20 минути като загрявка за двубоя. Феновете на баварците представят групата Спайдър Мърфи Генг, която свири толкова заразително, че вдъхновява не само 30-хилядите германци на стадиона, но и много англичани, както и скептичните барселонски зрители, видели домакинската загуба на любимия си "блаугранас" в предварителните групи на турнира от Байерн. 47 часа футболистите на мюнхенския клуб очакват мача на годината в каталонския пристанищен град. Те вече са играли два пъти по-рано същия сезон срещу Манчестър в Шампионската лига, като и двата двубоя завършват без победител - толкова изравнени са силите между тях. Отмар Хитцфелд твърди: "Нямаше повече големи тайни между нас, познавахме се достатъчно добре и знаехме, че моментната форма ще играе важна роля в Барселона." Сутринта в 11 часа се провежда задължителният разбор преди срещата. Дъската в стаичката за анализи почти не се използва за сложни тактически постройки, защото всичко е ясно. Всичко вече е казано. Но все пак Хитцфелд и помощникът Михаел Хенке искат да подчертаят още веднъж важен приоритет от играта на британците: "Те разбират корнерите като голово положение. Английските фенове се ентусиазират при изпълнение на ъглов удар така, все едно се бие пряк свободен удар непосредствено пред вратата", припомня Хенке.
20:49:21 ч. "Струва ми се, че в полузащитната линия Дейвид Бекъм тича повече от мен", мисли си Щефан Ефенберг. Мачът се играе. Манчестърският наставник Алекс Фергюсън е преместил Бекъм от позицията на десен външен халф на ляв централен полузащитник със задачата да снабдява нападателите с изненадващи подавания и да се грижи за баварския плеймейкър. За Михаел Тарнат, който не иска да закусва и отпътува за стадиона със силно сърцебиене, нервността е намаляла. "Човек си мисли: да се надяваме, че ще направя всичко както трябва.", спомня си Тарнат. Сега, след началния сигнал, халфът прилежно върши задълженията си. "Вълнението отстъпва място на рутината", казва Тарнат.
20:51:16 ч. След 6 игрови минути съдията Пиерлуиджи Колина отсъжда пряк свободен удар за Байерн. На 18 метра пред английската врата - това е разстояние за Марио Баслер. Образува се стена от седем души, а Баслер меко поставя топката на тревата. Притичва Щефан Ефенберг. "Марио! Те стоят прекалено вляво!" Но Баслер отдавна е забелязал това. Ей сега ще я вкарам, ей сега ще я вкарам!", мисли си той. Затичва се, рита топката с вътрешната част на десния си крак, като я завърта, Маркус Бабел обръща тялото си, блокирайки Ники Бът и образува цял коридор, по който топката преминава. Вратарят Петер Шмайхел може само да гледа стъписано отблизо как топката влетява в мрежата му - 1:0! Ранен гол! Всичко върви по план! Баслер триумфално се пързаля по колене на тревата до тъчлинията с вдигнати юмруци. Сами Куфур пръв се добира до него, а след това до голмайстора достига и Ефенберг, който полага глава на рамото му. Пресаташето Маркус Хьорвик заявява: "Спечелихме психологическата битка преди двубоя, а след 6 минути игра изглеждаше, че ще спечелим и войната."
22:07:34 ч. Фергюсън заменя Йеспер Бломквист с опитния Теди Шерингъм. При съвместния престой на Юрген Клинсман в Тотнъм Хотспър с Шерингъм, германецът нарича колегата си "най-добрият нападател, с който някога е играл заедно".
22:11:42 ч. След повече от час игра Байерн владее напълно срещата. "Трябваше да водим поне с 3:0", мисли си Александер Циклер при излизането си от игра. Футболистът, който влиза на неговото място, Мемет Шол, удря страничния стълб на Шмайхел с прав шут, Карстен Янкер трясва горната греда със задна ножица, а прехвърлящият удар на Ефенберг за малко не попада в мрежата на Юнайтед. Германският водещ Гюнтер Яух, който води предаването от студиото на телевизия RTL наблюдава събитията от трибуната за журналисти. "Езикът на тялото на футболистите на Байерн сигнализираше, че те се чувстват уютно и сигурно в този мач.", казва той. Какво може да ги спре? На резервната скамейка седи масажистът на "баварците" Фреди Биндер, който присъства на победата от 1982 г. срещу Астън Вила и на поражението от Порто през 1987 г. Когато Янкер пропуска стопроцентова ситуация, терапевтът изтръпва: "Стори ми се, че вече някъде съм гледал нещо подобно."
22:16:11 ч. Лотар Матеус е на 38 години. Това не е първият му, но със сигурност е последният му голям финал. Още веднъж той дава всичко от себе си и този път се превъплъщава в ролята на либеро. Но силите му са на привършване, а контузията в гърба му причинява болезнени спазми. Болките му не са нищо ново за Фреди Биндер, но при продължително натоварване те могат да доведат до тежки усложнения - медицинският щаб на Байерн е наясно с това. "Бях изморен, бях изчерпан, не бях онзи младеж повече", ще каже Матеус по-късно. Той няколко пъти прави знаци на своя треньор, че иска да бъде сменен. От скамейката му отвръщат както е планувано - още предварително смяната е уговорена и на мястото на ветерана, както става и през последните няколко мача на мюнхенския отбор, влиза Торстен Финк. "Старата лисица" Ефенберг не е особено очарована. "Разбира се, помислих си защо не стисне зъби и не издържи още десетина минути. Защото излизането му предизвика неспокойствие в отбора. Но пък какво щеше да стане, ако беше останал и контузен беше направил някоя грешка?"
22:20:02 ч. Хитцфелд прави смяна: Финк на мястото на Матеус. "Винаги като стане напечено и той се изнизва", ядосва се Мемет Шол. Мнозина биха потвърдили думите му и биха посочили като пример финала за световно първенство през 1990 г., когато Матеус оставя Бреме да бие решаващата дузпа. Ролята на Ефенберг сега става още по-важна и русокосият германец усилено дава указания на съиграчите си. В последните 10 минути всичко трябва да мине гладко. "Контри" е ключовата тактическа дума в този момент. Алекс Фергюсън вади Анди Коул от игра и вкарва Оле Гунар Солшяер. Той нарежда на Дейвид Бекъм да се върне отдясно, като освободи място за норвежеца в лявата зона. Футболистите познават задълженията си до болка. Вероятно тактическите му ходове не са най-удачните възможни и след двубоя английската булевардна преса ще го критикува безмилостно и ще го изкара виновен за поражението. В Англия Солшяер се слави като "Супер-жокер". И това дебело е подчертано на разбора преди мача на футболистите от Байерн. В един мач срещу Нотингам Форест норвежецът влиза в игра 12 минути преди края и вкарва четири гола. Феновете в Манчестер му дават друг прякор: "Убиецът с бебешкото лице". Въпреки смяната обаче Щефан Ефенберг не се притеснява: "И защо? Досега играхме толкова стабилно, а момчетата съвсем обезличиха Коул и Йорк."
22:24:54 ч. Скамейката на Байерн се подготвя за последния съдийски сигнал. Маркус Хьорвик търпеливо говори с няколко представители от пресата. Журналистите на пистата искат интервюта с Лотар Матеус, голмайстора Марио Баслер и вратаря Оливер Кан. Служители носят кашони с чисто нови тениски, които ще бъдат носени от германските футболисти и ще ги направят да изглеждат още по-победоносно. Александер Циклер повдига капака на един от кашоните и вижда натъпканите вътре безчет бейзболни шапки с надписа "Победител в Шампионската лига 1999 - Байерн Мюнхен".
22:27:01 ч. Маркус Хьорвик е подготвил SMS за информационната услуга на един от мобилните оператори. Символите, носещи триумфалната новина до милиони абонати, гласят: "Извънредни новини: Барселона, 26 май 1999. Баварците постигнаха целта си. Байерн Мюнхен е победител в Шампионската лига за 1999 г. 1:0 с гол от пряк свободен удар на Марио Баслер (6.)." Хьорвик очаква само крайния сигнал, за да изпрати съобщението: "Пазих SMS-a почти половин година след онази вечер. Накрая го изтрих."
22:29:55 ч. Хитцфелд си мисли: "Смяната на Лотар не ни направи по-сигурни." Да не би неговите играчи са си помислили, че мачът е свършил? Треньорът енергично скача на крака и отива до крайната линия на терена като привиква Хасан Салихамиджич. Младият биткаджия получава указания да извади Баслер от самодоволното му туткане по тревата като го замени. "Брацо", сигурен е Хитцфелд, в случай на нужда, ще се хвърли и с тялото си ще спаси всеки един опасен удар.
22:30:01 ч. Четвъртият съдия включва електронната си табела и цифрата "3" се появява на нея. Само чудо може да спаси Манчестър. Отмар Хитцфелд се втренчва в електронния уред, а тройката блести в червено. Той си мисли: "Дявол да го вземе. Това е толкова дълго време." Иконата на Манчестер Юнайтед Джордж Бест седи в ложата на стадиона и му се гади. Костюмарите от УЕФА му лазят по нервите, няма нищо за пиене, а сега трябва да гледа и победата на шибаните баварски свинари. Той, носителят на купата от 1968 г.? Той, самият Джордж Бест? Няма начин! Бест се изправя от мястото си и започва да си пробива път към изхода. Може ли? Извинете, трябва да... Още преди съдията да надуе свирката бившият футболист излиза от стадиона и оставя срама зад гърба си. Ах, чист въздух! Къде ли наблизо има бира?
22:30:16 ч. Президентът на УЕФА Ленарт Йохансон също трябва да напусне ложата на Камп Ноу преди края на срещата. Той е длъжен да слезе до терена за връчването на отличията - медали, купи, ръкостискания. Пълният мъж се заклатушква надолу през катакомбите. Това там не беше ли Джордж Бест? По пътя си Йохансон си мърмори под носа нещо на немски: "Поздравявам Ви, хер Ефенберг!" - това май ще свърши работа.
22:30:31 ч. Тарнат се осведомява от Пиерлуиджи Колина колко още ще се играе. Съдията се подсмихва и показва: "Още една атака." Тарнат си мисли: "Трябва на всяка цена да държим топката далеч от нашето наказателно поле."
22:30:33 ч. Физиотерапевтът на Байерн "Атце" Гебхард донася опаковка с минерална вода от съблекалнята на терена. Докато се връща обратно към катакомбите покрай него преминават официалните лица, носещи купата. "Тя сега ни принадлежи!", мисли си ветеранът на Байерн. Последното нещо, което той вижда от мача е как Щефан Ефенберг изчиства центриране на Гари Невил в корнер.
22:30:35 ч.Бекъм поставя топката до ъгловото флагче, а английският коментатор пророкува: "Ще може ли Манчестър Юнайтед да вкара? Той ВИНАГИ вкарва!" Стражът Петер Шмайхел се включва в атаката на отбора и застава в противниковото наказателно поле. Томас Линке си мисли: "Изведнъж станаха с петима нападатели. И сега Шмайхел ще се пречка." Кой го пази? Кой изобщо пази другите трима, четири...десет нападатели? Оливер Кан крещи на защитата пред него, но никой не го чува, защото точно отзад е стената с феновете на Ман Юнайтед. Какво беше казал Михаел Хенке? Един ъглов е равен на половин гол? И тогава топката идва, насочена към пеналтерията, Шмайхел скача за нея, тя рикошира в крака на Торстен Финк, който неуспешно се опитва да я изчисти и попада във връхлитащия точно на наказателната дъга Райън Гигс. Уелсецът стреля от 18 метра, а малко пред голлинията Шерингъм прави добавка, като оставя Шол зад себе си - Кан не реагира. Гол! Гол? Шол и Кан вдигат ръце, искайки засада, но Колина сочи центъра. Шерингъм тича към знаменцето в ъгъла на игрището. "Името на трофея: Теди Шерингъм!", скандира английският телевизионен коментатор. Томас Линке: "В този момент се направиха прекалено много грешки." Фергюсън подскача и ръкомаха оживено от екстаз. Отмар Хитцфелд си мисли: "Това не може да е истина. Попадението падна от една безобидна ситуация, но не беше само случайност." Лотар Матеус седи на резервната скамейка и плаче, без да го осъзнава.
22:30:52 ч.Пиерлуиджи Колина надува свирката още веднъж. Но няма намерение веднага да даде края на двубоя. Байерн е в транс. Отмар Хитцфелд мисли за продълженията. Хьорвик прибира мобилния си телефон в джоба. Резервният вратар на мюнхенци Бернд Дреер съблича победната тениска, която малко преди това е нахлузил. Той е подочул, че след края ще трябва да се яви на допинг-тест и изпива цяла бутилка вода, за да ускори даването на проба. Томас Линке се лута в наказателното си поле: "В онзи момент нямахме повече енергия да се противопоставим на Манчестер. Изравняването ни уцели право в сърцето. Изведнъж се прояви липсата на футболисти, които играят добре с глава - хора като Александер Циклер."
22:31:16 ч.Опитът на Байерн за атака се проваля. Гари Невил подава топката на Солшяер, който си играе на котка и мишка по левия фланг със Сами Куфур и опитва да центрира, но чернокожият защитник избива кълбото с коляно. Отново ъглов удар! Отново Бекъм взема топката. Отново Кан крещи като обезумял и отново никой не го чува. Стената от червени английски фенове го заглушава. Хитцфелд стои изправен пред своята пейка с лошо предчувствие. Треньорската му опитност му подсказва, че собственият му отбор се огъва под натиска на съперника. По-късно той ще каже: "Разбира се, имаше много фактори, които изиграха важна роля. Най-важното в случая обаче е, че Манчестър 90 минути, пък и след това, вярваха в победата."
22:32:16 ч.Бекъм механично рита топката в малкото наказателно поле, Шерингъм скача високо и се преборва с Линке във въздуха, опитвайки да прати кълбото в левия ъгъл на вратата на Кан, но Солшяер слага крак на пътя му и го праща неспасяемо в мрежата. Михаел Тарнат стои като зашит към гредата и се опитва да предотврати попадението, но закъснява. Бернд Дреер до днес още му повтаря: "Тане, в такъв момент не бива да държиш страничния стълб. Той сам си стои изправен."
22:32:17 ч. Гол! 2:1! "Манчестер Юнайтед успя!", с патос говори английският коментатор. Германският му колега Марсел Райф се предава: "Знаете ли какво? Нямам никакво желание да анализирам какво се случва." Петер Шмайхел тържествува пред вратата си, Сами Куфур рухва плачейки на тревата.
22:33:02 ч. Пиерлуиджи Колина дава сигнал за подновяване на играта за пореден път. Топка за Бейерн Мюнхен. Щефан Ефенберг неуверено рита напред. Рикошет, последен сигнал. В един и същи момент всички футболисти на победения отбор падат на земята, сякаш изпуснати като марионетки от кукловодските ръце. Дали марионеткаджията не е Фреди Меркюри? През главата на Михаел Тарнат минава: "Защо, по дяволите, ударът на Солшяер не ме цапардоса в лицето?"
22:33:03 ч. Ленарт Йохансон междувременно е дошъл до игрището. Президентът на УЕФА задържа погледа си върху купата. Какво става? Той изсвирва на своите хора, които се приближават до него. Цветовете на Манчестър Юнайтед трябва да се махнат от трофея, нали все пак Байерн Мюнхен е победителят! Докато слиза през тунела той е пропуснал развръзката. Един служител смутено казва: "Господин президент, ... господин президент, Манчестър, не е Байерн." Полиглотът Йохансон провежда светкавична репетиция. "Поздравления, мистър Шмайхел", мърмори той на английски и мислено се укорява за неадекватността си.
22:33:58 ч. Нещо умира в Оливер Кан. Години след това той запазва мрачен спомен от поражението: "За мен това беше краят на една система, която се основаваше на успехи и дисциплина." Навсякъде по тревата лежат тъжни футболисти на Байерн. Водещият на RTL Гюнтер Яух хвърля на своята журналистическа банка ръкописа, който му помага при воденето на предаването. "Не става въпрос повече за хронологичното анализиране на една среща", казва той, "а за описването на един шокиращ факт."
22:36:34 ч. RTL кани Хитцфелд за интервю. С каменен тон треньорът казва: "За съжаление така се развиха нещата. Но аз се гордея с моите играчи. Байерн днес изигра един велик мач." След всяка негова дума сякаш има поставена интонационна точка. След изказването си Генерала отива при своите момчета и ги поздравява. Край него бягат екзалтираните футболисти на Юнайтед. Оливер Кан парализирано гледа в нищото, Лотар Матеус непохватно се опитва да обуе обувките си, които преди малко незнайно защо е събул. Движенията му напомнят на тези на девойка, чиито крайници треперят и всеки момент ще избухне в ридания. Маркус Хьорвик казва: "За Лотар загубата беше личен шок. И ако тогава на вратата беше по-късният Оливер Кан, нещата нямаше да се развият по същия начин." Това е повратен момент от кариерата на вратаря. На следващия ден той ще бъде определен като мъртвец за няколко секунди от вестник "Билд", а реакциите му могат да се сравнят като на човек, чийто близък роднина е починал. Сълзите му остават невидими: "Искаше ми се да мога да заплача. Не съм се чувствал по-зле. Чрез плач е възможно по-лесно да се преодолее болката от поражението. Вместо това бях като вцепенен. Беше физически и духовен срив." Кан спи своя зимен сън почти година. Една тиха депресия. "До този момент не бях преживявал нещо, което дори да се доближава по трудност със ситуацията." Защитникът Томас Линке съвсем професионално се опитва да помогне на своя вратар: "Знаех си: това е съдба, трябваше да се случи."
22:44:48 ч. Церемонията по награждаването е в пълен ход. Но футболистите на Байерн нямат никакво желание да участват в празненства. Хитцфелд им го заповядва: "От уважение към противника" трябва да се направи шпалир на победителите. Като хипнотизирани баварците получават сребърните си отличия, но никой не носи медала на врата си повече от 5 секунди. Сами Куфур се нуждае от помощта на Томас Хелмер, за да се качи на подиума. След това всички играчи на германския тим се строяват за шпалир, само Баслер липсва. Той се е пъхнал в съблекалнята побеснял от яд. Не само загубата го е раздразнила: след края Петер Шмайхел нарочно е изтичал до него и е започнал триумфално да танцува. "И сега трябва да ходя да го поздравявам. Как пък не!"
22:46:17 ч. Гюнтер Яух очаква своя футболен експерт Франц Бекенбауер в телевизионното студио. "Едва малко след последния съдийски сигнал той се върна в студиото", говори водещият на RTL. "И тогава стана опасно: той беше съвсем тих, на ръба на отсъствието. Иначе би се вълнувал за пропуснатите положения и малшанса. Този път беше различно. Можеше да се види как му се е отразила загубата. При това той знаеше, че във футбола всичко е възможно. Но това 1:2 излезе извън неговите представи и възприятия за начина, по който неговия Байерн трябва да играе в една финална среща. Той беше шокиран." Самият Яух е доста стъписан с оглед на обстоятелствата. "О, Господи", мисли си той, "Сега трябва да анализираме и да дискутираме още 90 минути. Да гледаме най-важните моменти." Обичайният сценарий изглежда напълно ненужен. "Не можем да причиним всичко това на бедния Франц", убеден е Яух.
22:51:22 ч. Марио Баслер седи в съблекалнята и мисли: "Най-важното е, че семейството ми е здраво." А заедно с него и целият отбор на Байерн, медицинското отделение и треньорският щаб. Стаите на отборите в Камп Ноу са едни от най-добре изолираните в Европа. В този момент и игла да падне - ще се чуе ясно. Две дузини хора на площ от 100 квадратни сантиметра - никой не изрича и думичка, нито се осмелява да отиде под душовете. Карл-Хайнц Румениге стои пред една масичка и с едната си ръка е хванал закачалка за дрехи. Отмар Хитцфелд гледа пода и в продължение на цяла вечност ритмично поклаща главата си.
22:52:01 ч. Щефан Ефенберг и Бернд Дреер седят с физиотерапевта "Атце" Гебхард и две допинг ченгета в стаята за даване на урина. Нищо не се случва, пък и няма никаква нужда нещо да се случи. Думите, които са разменени, включват предимно израза "невероятно". Даващите допингпроби от отбора на Манчестер все още липсват. Те не бързат да се явят и вероятно ще пийнат още няколко глътки в своята съблекалня. Дреер и Ефенберг са на минерална вода. Така се получава понякога в живота: когато човек може, не му е позволено, а когато му е позволено, той не иска.
23:00:12 ч. В съблекалнята на Байерн все още цари гробищна тишина. Тягостно мълчание и отчаяние. Маркус Хьорвик дава мълчалив сигнал на треньора Хицфелд - досадното задължение на пресконференцията ги очаква.
23:06:18 ч. Какво му става? Щефан Ефенберг пие вече трето поредно шише вода. Внезапно вратата на допинг-стаята се отваря с трясък и двама футболисти на Юнайтед моментално покачват градуса на настроението. От отбора на победителите жребият определя проби да дадат авторите на двете попадения Теди Шерингъм и Оле Гунар Солшяер. Двамата са видимо еуфоризирани - не само от победния развой на мача, но и от употребата на алкохолни напитки, чиято миризма осезаемо изпълва сетивата на останалите присъстващи. В съблекалнята на англичаните явно алкохолът се лее като из ведро. Бернд Дреер забелязва, че лицето на съотборника му за части от секундата позеленява от яд, но Ефенберг се овладява и успява да измърмори едно "конграчулейшънс" със силен немски акцент. Шерингъм и Солшяер дават своите уринни проби със същата бързина и прецизност, както бележат и попаденията и изчезват за минутка, връщайки злокобната тишина обратно.
23:17:22 ч. Играчите на Байерн се качват в автобуса си. Шофьорът на рейса пъхва кашоните с неизползваните победни шапки и тениски през един люк в търбуха на превозното средство. Йенс Йеремийс е първият, който нарушава мълчанието. Той казва: "Нека да мине днес. Не бива да правим купоните толкова зависими от победите или загубите." Оливер Кан седи безмълвен и все още настойчиво гледа празнотата пред себе си. "Това е загубата на загубите, няма по-тежко поражение. След днешния ден, всеки един неуспех ще приема с усмивка. По-тежко не може да бъде."
23:18:09 ч. Ефенберг и Дреер стоят в стаята за проби и чакат. Русокосият халф изпива поредната бутилка вода, с надеждата, че най-после ще се отърве от неприятното си задължение. Изведнъж "Ефе" скача на крака и с бързи крачки се отправя към писоара. Дреер, който също още не е дал проба го изгледва почти завистливо. Импулсът на Ефенберг обаче се оказва фалшива тревога и играчът с каменно лице посяга към нова бутилка. "След края бях толкова изпразнен и изтощен. Сигурно бях изпарил всичката вода в моя организъм и се наложи да изпия няколко литра течност, за да възобновя нормалните функции на тялото ми. Осъзнах, че хидратирането ми в случая беше не само наложително, но и важно за здравето ми." Двамата баварски футболисти решават да направят една обиколка на празния Камп Ноу. На терена те срещат водещия Гюнтер Яух, който заедно със своите колеги прави последни технически приготовления по отпътуването на техническия екип. Играчите остават за половин час при своите сънародници.
00:49:11 ч. В Барселона е спокойно. Мачът е изцедил енергията на всички присъствали на спектакъла и все още будните фенове седят в малките градски кръчми и безстрастно гледат бирите си. Британците празнуват - вече умерено. В залата за тържества на барселонския хотел "Барсело Сантос" готвачът на Байерн Алфонс Шубек все пак е приготвил вайсвурстове. Бутилките шампанско остават недокоснати. Оркестърът знае всички песни за победата, но не изпълнява нито една от тях. Не е нужно да се дразнят подтиснатите бойци от Мюнхен. А къде бяха нотите на парчето "I will survive"? Клавирните несигурно подемат някаква мелодия, която прозвучава истински абсурдно, а вокалистът забравя да пее. Сякаш нещо е заседнало в гърлото му. В този момент президентът на Байерн Франц Бекенбауер излиза на сцената. С бледо лице той протяга ръка и взема микрофона, едната му ръка е пъхната в джоба. Кайзер Франц нервно крачи напред и назад. Трябва да каже нещо. Но какво? "Хора, днес ни се случи най-ужасното нещо във футбола." Бекенбауер спира за момент и маха очилата си. "Но въпреки всичко това е само една игра", продължава той. "Не сме загубили война, не сме загинали." Приятелски ръкопляскания се чуват в дъното на залата. Кийбордистът кима утвърдително.
01:11:55 ч. Нощта бавно взема в своя спящ плен все повече и повече жертви. Тримата вратари на Байерн отдавна са изчезнали: Свен Шойер, обичайният втори страж на тима, който в последната тренировка губи мястото си на резерва на Кан на Дреер, се е затворил в стаята си, недоволен, че е трябвало да гледа финала от трибуните. Оливер Кан е успокояван от своята съпруга, дошла с отбора в Испания. Дреер седи самотен в един ъгъл на хотелския бар и тъжно пие баварска бяла бира. Михаел Тарнат също си тръгва, преди програмата в залата за тържества да приключи. Качва се в стаята си, опъва се на леглото, завива се през глава и се пита: "Защо?".
01:31:45 ч. Банкетът преминава в парти. Отмар Хитцфелд и асистентът му Михаел Хенке на по чаша червено вино обсъждат резултата със специално дошлия за мача мениджър на Борусия Дортмунд Михаел Майер. Томас Линке лениво смуче светла бира, заедно с известния фен на Байерн Борис Бекер и жена му Барбара. Йенс Йеремийс, Александер Циклер, Маркус Бабел и Марио Баслер са по-настъпателни. Маркус Хьорвик, чието семейство също е дошло в каталонската столица, не обелва дума със съпругата си. Той се е потопил в доста нерадостни мисли: "Страхувахме се, че някой играч може да откачи." Всичко обаче преминава спокойно. Разочарованието е удавено в алкохол и то преминава в тиха еуфория - празненство, което Александер Циклер до днес определя като "моето най-добро парти в Байерн Мюнхен". На това събиране в барселонския хотел отборният дух се заздравява още повече. Щефан Ефенберг ще каже: "Поражението във финала в Барселона спои отбора още по-добре, а някои футболисти неимоверно много увеличиха вярата в себе си. Не знам дали хора като Линке и Циклер щяха да вкарат своите дузпи в победната среща в Милано две години по-късно срещу Валенсия, ако не бяха преживяли събитията от 1999 г."
03:46:22 ч. Хитовата песен на Бритни Спиърс "Hit Me Baby One More Time" преминава в "Mambo Number 5" на Лу Бега. Лотар Матеус и Марио Баслер припяват фалшиво от своята маса. Пред тях на дансинга стои групов хор от Бабел, Йеремийс и Циклер. Футболистите не излъчват нищо негативно и Маркус Хьорвик осъзнава колко гладен е той всъщност. След обедното кафе не е хапвал нищичко. Вероятно някъде навън все още има отворена някаква закусвалня. Хьорвик излиза на улицата пред хотела и веднага усеща хладния въздух. Пресаташето съзира отдалечена будка за наденички, където прекарва остатъка от нощта. Поръчва си бира от алуминиева кутия и наденичка с хлебче. Наблизо двама клошари на висок глас обсъждат нещо на испански. На отсрещната страна на улицата момче носи връзка вестници в малко павилионче за цигари. Дали това не е утринната зора над фасадите на сградите?
03:59:12 ч. Щефан Ефенберг се сбогува на вратата на хотелската си стая с Карстен Янкер и с директора на футболното отделение на Адидас Алфред Айрих. За трети път те се опитват да намерят причините за поражението в стаята на плеймейкъра. Това, че колегите им пеят в лобито на хотела и така се опитват да компенсират шока, не ги интересува. Но и логично обяснение също не успяват да намерят. В този момент Ефенберг е обсебен от една натрапчива мисъл: "Искам реванш! Тази загуба ми даде мотивацията да намеря сили и да стана такъв, какъвто съм днес - да побеждавам!"
12:10:59 ч. Две знамена на Байерн се показват от вратата на току-що приземилият се в Мюнхен самолет на германския отбор, собственост на Луфтханза. Вицепрезидентът Румениге определено няма предвид въздушното пътуване, когато споделя пред журналистите: "От райските небеса пропаднахме право в ада." Отмар Хитцфелд се опитва да намери спокойния тон и притъпява думите си, опитвайки да посочи по-големи проблеми на човечеството: "Косово! Гладът в Африка! Има толкова много мъка по света. Това беше само един мач." Франц Бекенбауер отново намира изгубената ирония в себе си на летище "Франц-Йозеф Щраус": "Това не може да се забрави", бърбори той, "освен ако някой ден не пипна Алцхаймер. И това определено ще е по-зле." Журналистите не чакат покана, за да се засмеят услужливо. До тях стоят две деца със собственоръчно направен плакат. "Горе главите, Байерн!", гласи той.
3 април 2001 г., Манчестър, 20:31:08 ч. Сър Алекс Фергюсън, след победата в Барселона удостоен с рицарско звание от Кралица Елизабет, внимателно отстранява тапата на бутилка френско червено вино. На отсрещното място до бюрото му на стадион "Олд Трафорд" седи Отмар Хитцфелд. Двамата се държат като стари приятели, които дълго време не са се виждали и нямат търпение да разквасят гърла. След 15 минути испанският съдия Антонио Хесус Лопес Нието ще даде началния сигнал на четвъртфиналния двубой от Шампионската лига между Манчестър Юнайтед и Байерн Мюнхен. Отново. Но този път нещата са различни. 102-те секунди от Барселона са направили Фергюсън и Хитцфелд приятели. Двама превъзходни стратези, които едно завъртане на съдбата е свързало завинаги. Днес за Байерн ще играят 10 футболисти, излезли на Камп Ноу преди 2 години и ще победят англичаните с 1:0. Основата за един триумфален край на сезона: шест седмици по-късно мюнхенците ще победят Валенсия с дузпи на миланския "Джузепе Меаца" и ще спечелят сребърния трофей на европейските шампиони. Това е и късният хепи енд на барселонската драма. 25 години след последния спечелен турнир за КЕШ в Глазгоу срещу Сен Етиен. И така е по-добре, защото Александер Циклер е сигурен: "Ако не бяхме спечелили финала през 2001 г. в Милано, трябваше да минат още 50 такива мача, докато Оли Кан забрави Барселона!"
