"Роси фантастико" - така празнуват медиите на Апенините през 1982 г., след като Паоло Роси изиграва решеваща роля за третата световна титла на Италия със своите 6 гола. Нападателят на "Скуадра Адзура" влиза в книгите по футболна история с представянето си на Мондиал'82 в Испания.
Паоло Роси, роден на 23 септември 1956 г. в тосканския град Прато, Италия
Въпреки всички свои постижения, звездата на италианския нападател никога не успява да изгрее истински.
Открит от торинския Ювентус и събрал опит във втородивизионните Комо и Виченца, 21-годишният Роси директно е повикан в националния отбор за световното първенство в Аржентина през 1978 г. Със своите 24 гола през същата година футболистът е извел Виченца до вицешампионското звание на Ботуша.
На първенството в Южна Америка Роси играе отлично с националния екип - седем мача, три гола, две асистенции и четвърто място с Италия. Хитрият нападател е приветстван не само от италианските запалянковци, но и от ръководството на Перуджа.
Там той се замесва в скандал със залагания и е наказан да не участва в професионалния футбол за три години. Санкцията е съкратена на две години, така че вратата на националния отбор, настойчиво държана от селекционера Енцо Беардзот, се оказва отворена. Преди световното първенство в Испания Роси се завръща не само в Ювентус, но и на международната трибуна.
Във "финала преди финала" срещу Бразилия Паоло Роси бележи три златни гола и класира италианците на полуфинал срещу Полша. На снимката Сократес (8) закъснява, както и вратарят на "селесао" Валдир Переш, които трябва да понесат загубата.
Роси бележи три пъти срещу Бразилия
Представянето на "скандалното момче" в първите мачове е остро критикувано, но в решителния момент удря и неговият час. Роденият нападател показва присъщия си голов усет срещу Бразилия и в полуфинала с Полша, където нанизва цели 5 попадения. Италия е на финал! Там "Паблито", както го наричат приятелите му, отново вкарва хладнокръвно за 1:0 и помага на "скуадра адзура" за крайната победа срещу "бундестима". Краен резултат 3:1, световна титла за Италия, а Роси получава голмайсторския приз на турнира. Героят на първенството получава и "Златната топка" по-късно през същата година.
Двата гола в полуфинала с Полша вкарва отново Паоло Роси, а те се оказват достатъчни за "скуадра адзура" да спечели с 2:0. Този път събитията отблизо следи полският страж Йозеф Млинарчик.
Роси заема позиция за гмуркане
След няколко успеха (първенство 1982, Купа на Италия 1983, КНК 1984, КЕШ 1985 г.) с Ювентус и едногодишен престой в Милан (1985/86) Паоло Роси не играе за своята родина на световното първенство в Мексико през 1986 г. Нападателят приключва своята кариера през лятото на 1987 г. в тима на Верона след 48 срещи (20 гола) за Италия и 215 срещи (82 гола) в Серия А. Любителят водолаз попада само веднъж в центъра на обективите на камерите - през 1982 г. в Испания, когато покорява световния връх.
Срещу Западна Германия във финала успехът отново е на страната на Роси. Нападателят демонстрира головият си нюх и надделява срещу защитника Ханс-Петер Брийгел и вратаря Тони Шумахер. за 1:0.
Първият гол за италианците от камера, поставена до противоположната врата. Паоло Роси (за тревата) вкарва кълбото в мрежата, а германският вратар Шумахер отчаяно се хвърля, докато Антонио Кабрини вече е готов да празнува.
Паоло Роси побеждава своя персонален пазач Карл-Хайнц Фьорстер, вкарва шестия си гол на Мондиал'82 и повежда адзурите към победа.
След 3:1 в последната среща над германците вратарската легенда Дино Дзоф, Паоло Роси, Клаудио Джентиле и Гаетано Ширея правят почетна обиколка със световната купа на Естадио Сантяго Бернабеу. Роси става голмайстор на турнира с шест гола.
Хуан А. Скиафино, наричан в Уругвай с краткото и любвеобилно "Пепе", се счита за един от най-добрите футболисти за всички времена на своята родина, станала световен шампион два пъти. На финалите от Световното първенство през 1950 г. в Бразилия той играе ролята на плеймейкър и голмайстор на своя отбор.
Хуан Алберто Скиафино (28 юли 1925 – 13 ноември 2002). Играл за Пенярол Монтевидео (227 мача, 88 гола), Милан (171 мача, 60 гола), Рома (39 мача, 3 гола), Уругвай (21 мача, 8 гола) и Италия (4 мача, 0 гола).
След като той вкарва цели четири попадения за победата с 8:0 в предварителната група срещу Боливия, на 16 юли 1950 г. идва големият ден за Скиафино. Със своите невероятни пъргавина и скорост "Пепе" вкарва един от най-известните голове във футболната история и дава началото на една удивителна сензация. От този ден уругвайските запалянковци го наричат "Ел Мараканасо" в чест на знаменития стадион Маракана в Рио де Жанейро, станал арена на едно истинско футболно чудо.
"Ел Мараканасо" - такъв е прякорът на Хуан Алберто Скиафино, получен след знаменитата победа на Уругвай на стадион Маракана. Голът му за 1:1 отваря пътя към победата за "урусите".
Безмълвно изумление след шута на Скиафино
През вечерта на онзи отдавна отминал ден в бразилския милионен град Рио има всички предпоставки за мащабни тържества на домакините. Почти 200 000 зрители са претъпкали до невъзможност колосалния стадион Маракана и са готови да започнат тържествата по първата световна титла на "Селесао" след считаната за формалност победа срещу "урусите". Трибуните се разтърсват след откриването на резултата от Фриака през второто полувреме. 1:0 за Бразилия!
Но тогава от нищото изскача Скиафино, получава подаване от Алсидес Гигиа и в 66. минута с чудно красив удар изравнява головото съотношение, хвърляйки зрителите в нямо удивление. Само 5 минути по-късно самият Гигиа обръща мача със своето попадение и разплаква цяла една страна - Уругвай е световен шампион за втори път.
Почитаният като национален герой в Уругвай полузащитник Скиафино, чиито подавания са нещо изключително за времето си, започва професионалният си футболен път още на 18 години в родния клуб Пенярол. С този отбор той печели титлата на страната си шест пъти. Благодарение на погледа си върху играта, превъзходната си бързина и тежкия си удар, Скиафино е повикан в националния отбор, за когото дебютира на 20-годишна възраст срещу Аржентина.
Националният отбор на Уругвай през 1950 г. в Бразилия. Скиафино е третият от дясно на ляво в долния ред.
1954 г.: Крайна спирка Унгария в Швейцария
Четири години след най-големия си триумф, Скиафино отново участва на световно първенство. През 1954 г. той извежда съотборниците си до полуфинал, загубен нещастно от фаворита Унгария с 2:4 след продължения.
"Пепе" в акция. Скиафино преминава през 1954 г. в италианския Милан за рекордните 72 000 английски лири.
Рекордна трансферна сума за Скиафино
През същата година халфът сменя клубната си принадлежност за рекордната за света по онова време трансферна сума от 72 000 английски лири и преминава в италианския реномиран клуб Милан. С ломбардския отбор той печели три шампионски титли на Италия и през 1958 г. играе финал за КЕШ, загубен от Реал МАдрид с 2:3 след продължения. По-късно Милан го поставя в десетката за най-добрите футболисти в историята на отбора.
Скиафино, който е от италиански произход, изиграва четири квалификационни мача за "Скуадра адзура", но италианците не успяват да се класират за световното първенство в Швеция през 1958 г. След кратък престой в Рома "Пепе" спира с футбола през 1962 г.
През 1976 г. Скиафино се завръща като директор в Пенярол и по-късно става национален селекционер на Уругвай. Той умира на 77-годишна възраст през 2002 г. в родния си град Монтевидео.
Скиафино, на снимката играещ срещу Роджър Бърн (ляво), побеждава заедно със своите съотборници Англия с 4:2 през 1954 г., но уругвайците губят полуфинала срещу Унгария.
Скиафино е четвъртият футболист от дясно на ляво, преди срещата на Уругвай срещу Чехословакия (2:0) през 1954 г. в Берн.
През 1958 г. Скиафино вкарва гол във финала за КЕШ срещу Реал Мадрид, но неговият Милан губи с 2:3 след продължения.
На снимката Скиафино спасява положение в мача срещу Реал Мадрид във финала за КЕШ през 1958 г. в Брюксел.
След 4:1 в първата среща Берлускони определя своя отбор като най-силния отбор в света. В реванша срещу италианците през 2004 г. обаче галисийците от Депортиво Ла Коруня успяват да постигнат един невероятен обрат.
"На колене", обещава Хавиер Ирурета, да пълзи по пътя на Яков до отдалечената на 80 км катедрала в Сантяго де Компостела и да благодари на всевишния Бог и всички светии, ако неговият отбор успее да преодолее пасива си от първия мач срещу миланския гранд.
Никой не вярва, че на треньора ще се наложи да изпълни обета си. Депортиво категорично губи от действащия европейски първенец Милан с 1:4 в четвъртфинал от Шампионската лига през сезон 2003/04 и изглежда почти сигурно отпаднал. Само за 10 минути италианците успяват да изравнят резултата след щастливата преднина с един гол на испанците и след това с изключително красива игра нанизват още 3 гола на безпомощните си съперници. 21-годишният талант Кака бележи два гола, като демонстрира превъзходните си качества. Еуфорични са и коментарите на италианската преса: "Шедьовър на Милан" е голямото заглавие на "Гадзета Делло Спорт". Вестникът добавя: "Росонерите правят ювелирен подарък на футболния свят с едни от най-красивите 10 минути в историята за последните 20 години." Патронът на червено-черните Силвио Берлускони също тържествува, като още на трибуните на "Джузепе Меаца" обявява тогавашния Милан за "най-добрата единадесеторка за всички времена на клуба". На испанците първоначално им е трудно да повярват в своите минимални шансове. След последния съдийски сигнал в Милано нападателят Алберт Луке разочаровано споделя за протокола: "1:4 е прекалено много срещу такъв отбор."
Видео от първия мач на 23 март 2004 г.
"...тогава всичко е възможно"
Две седмици по-късно прогнозите в Испания са малко по-оптимистични. През този период наставникът на Депортиво Хавиер Ирурета е успял да възстанови надеждата в себе си и да я предаде на своите възпитаници. "Молим се да вкараме ранен гол. Ако отбележим в първите 10-15 минути може би ще разколебаем Милан. Тогава всичко е възможно." Все пак Ирурета не смее да мечтае по-далеч от разколебаването. Трябва да се има предвид, че тогавашните "росонери" се считат от журналистите като най-силния отбор в света - опитни футболисти като Паоло Малдини и Кафу образуват, заедно с изключителни играчи като Алесандро Неста, Кларънс Зеедорф, Дженаро Гатузо и Андрий Шевченко, сработена смес, подсилена от талантливите Андреа Пирло и Кака.
В очите на повечето обикновени наблюдатели надеждите на Ирурета не са нещо повече от вкопчване на удавник в сламка. Дотогава никога един отбор не е преодолявал 3 гола пасив след първия си мач в елиминациите на Шампионската лига. И сега скромния Депортиво Ла Коруня да разбие световния хегемон Милан? Същият Милан, който размазва галисийците и миналия сезон в най-силния европейски турнир с 4:0 по пътя си към титлата? Изключено.
Здраво стъпилият на земята Ирурета обаче успява да ижектира вярата в крайния успех на своите момчета. Още с началния сигмал на ответния мач в Ла Коруня синьо-белите натикват миланистите в тяхното поле и започват да редят атака след атака. Молитвите на техния треньор са чути: психологически важният първи гол пада още в 5. минута. С гръб към вратата Валтер Пандиани получава топката от Луке в наказателното поле, обръща се светкавично, пазен от Малдини, и шутира точно в десния долен ъгъл. Едва тогава мрачните физиономии на зрителите на градския стадион Риасор се разведряват и те аплодират голмайстора. Оживлението на публиката продължава да се събужда, когато тя вижда, че техните любимци продължават да атакуват още по-устремено и да създават нови и нови положения. Само три минути след откриването на резултата Виктор удря външната част на италианския страничен стълб, а головите ситуации се сменят всяка минута. Звездният отбор на Милан, въпреки че е надигран, продължава да се държи като фаворит и не се поддава на емоциите. Той се надява, че скоро ще може да използва контраатаката срещу един толкова нападателно играещ противник и така ще реши всичко, без да се стига до усложнения. Но това просто не се случва. От една страна, защото Милан играе много неточно в нападение в онзи двубой, а от друга - защото защитата на Депор влиза безкомпромисно във всяко едно единоборство срещу мислещите вече за полуфинала нападатели на "росонерите". Така атаката на италианския тим, формирана от Шевченко и Йон Дал Томасон, не играе никаква роля в срещата. Само в един случай миланистите навлизат опасно в половината на своите домакини. В 19. минута Кака излиза сам срещу испанския вратар Хосе Молина и го преодолява, но стражът някакси успява да протегне ръка и да избие топката, спасявайки сигурното изравняване.
От този момент до края на терена има само един отбор - този на Депортиво, носен напред от еуфоричната си публика. Вратарят на Милан Дида с изключителните си и атрактивните си намеси успява да спаси цял куп от удари към вратата си. Но Дида нямаше да е себе си, ако не сменяше бляскавостта на спасяванията със сянката на грешките. Така става и тогава. В 35. минута той пропуска центриране на Луке и Валерон без проблем вкарва втори гол с глава от няколко метра. Едва тогава италианците осъзнават, че цялата работа може да свърши доста неприятно и опитват да покажат ответна реакция, но вместо нея зрителите виждат поредица от нервни отигравания. Иначе убедителните и хладнокръвните миланисти вече изостават с 0:3 на почивката след ново попадение в 44. минута. Луке, сам изработил първите два гола и всъщност изгубил всякаква надежда след първия мач, преодолява двама бранители и праща прецизно топката в близкия ъгъл на Дида, все едно това е най-лесното нещо на света.
Сега просто не се отпускайте!
При това развитие на срещата-реванш Депортиво продължава напред със своя гол на чужд терен. Искрата на надеждата блести на Риасор, а в съблекалнята на домакините се случват сцени, предизвикващи умиление, когато играчите взаимно се опитват да си наложат постоянство и да си внушат, че просто не бива да се отпускат през второто полувреме. Всеки футболист на Ла Коруня се чувства длъжен да каже нещо от себе си и така да подсили отборния дух. Едва след намесата на един от старите играчи в тима Ирурета успява да успокои обстановката, да вземе думата и да каже няколко тактически наставления.
Но може би щеше да е по-добре ако треньорът си беше замълчал, защото опитите му да наложи дефанзивен стил стават на пух и прах. Предчувствайки отпадането Милан реагира веднага след подновяването на играта и Томасон стреля опасно към Молина. Попадение за италианците би ги върнало отново в двубоя. Датчанинът стига до границата на наказателното поле на Депортиво, но ударът му минава встрани от вратата. Това предупреждение е достатъчно за испанците и те отново се втурват в атаки, контролирайки стриктно случващото се на игрището чрез повишено владение на топката. Въпреки опасните удари на Депортиво до нов гол се стига чак в 76. минута, когато шутът на влезлия в игра Фран рикошира в крак на защитник и за четвърти път навестява мрежата на Дида. 4:0! Чак тогава Милан се опитва да наложи своята игра и да върне поне едно животоспасяващо попадение. Техният гол, който би означавал продължения, така и не пада. Филипо Индзаги и Руи Коща, които Карло Анчелоти е пуснал в игра, също не успяват да поразят вратата на домакините, където пази отличният Молина. Останалото свършва безукорната защита на Депортиво.
Депортиво Ла Коруня успява да сътвори истинско футболно чудо и отстранява Милан, класирайки се за полуфиналите на Шампионската лига. Вероятно най-силният отбор на планетата категорично е надигран и трябва да се примири със злобните нападки на италианските медии. "Краят на света се случи на Риасор", гърми "Гадзета делло Спорт". Но журналистите грешат. Истинският край на света за "росонерите" се случва година по-късно, когато те отново пропиляват аванс от три гола, но този път за едно полувреме и то на финала срещу Ливърпул.
А Хавиер Ирурета? Той променя малко своето обещание, дадено преди мача. Той ще измине обещаната дистанция, но само ако неговият отбор се класира на финала. За негово щастие, или може би нещастие, усилията му са спестени, защото на полуфинала Депор отпада от по-късниия победител в турнира Порто, воден от Жозе Моуриньо. Така испанският наставник извървява пътя на Яков след края на сезона, коленичи пред олтара в катедралата и избухва в горчиви ридания.
