Радостта на народа

Той винаги е гледал на нещата под ъгъл. Заради двата си криви крака, единият от които е с 6 см по-къс от другия, изглежда всеки момент ще загуби равновесие. Обаче Мануел Франсиску душ Сантуш никога не пада или ако го прави, то е след многобройните ритници на противниковите защитници.

Той получава много прякори през своя живот, но всички го помнят като Гаринча, малката птичка, с която е сравняван поради лекотата, с която играе. Понеже при раждането си краката му са Х- и О-образни, някои го наричат "Ангела с кривите крака". Когато става известен запалянковците са единодушни - той е "Алегрия де пово", "радостта на народа". Писателят Нелсон Родригес го нарича в своите хроники "Чарли Чаплин на футбола".

И изглежда точно така, когато човек види на старите ленти танцуващия дервиш с топката. Това е чистата радост, забавният трик, с който някой става смешен, а публиката се превива от смях. В повечето случаи трикът е един и същ: той се накланя, веднъж, два пъти, върти тялото си, скача напред-назад, изчаква и изведнъж разминава противника. Понякога той спира, за да изчака защитника да го догони, само за да прекара топката отново през краката му.



Гаринча беше "маландро" - един калпазанин, един мошеник на терена - фигура, която днес също може да се открие в бразилския футбол. В лицето на хора като Едмундо и Ромарио - тези "маландрос" доскоро радваха хората по трибуните. Но в тази категория попадат и симпатични типове като Жозимар, десният бранител, който на световното първенство през 1986 г. изскочи от нищото и вкара два фантастични гола почти от ъгловото флагче, а след това отново изчезна от светлините на футболната сцена и намери своя край в блатото на дрогата. В днешния отбор на "селесао" малкият Робиньо напомня за този вид играчи.

Най-известният от всички тях обаче е Гаринча, двукратен световен шампион с Бразилия от 1958 и 1962 г., дясно крило на Ботафого от Рио, един "маландро" и "мулеренго" ("герой сред жените") от малкото градче Пау Гранде. В Бразилия се говори, че Пеле се цени, но "Мане" Гаринча се почита и обожествява. "И аз съм сигурен, че Гаринча днес би играл десет пъти по-добре", казва биографът Руй Кастро. "Докато Гаринча се състезаваше, все още нямаше жълти картони и той беше постоянно ритан и фаулиран, без това да бъде санкционирано по някакъв начин."

Но това си остава само едно предположение, при това безсмислено. Кой знае как Гаринча би се държал днес в сгъстените халфови линии на съвременния футбол и в светлините на безбройните медии. Той беше дете на своето време. Когато звездата му изгрява по време на Мондиал'58 в Швеция, първо зрителите по стадионите забелязват, че един необикновен футболист прави своя дебют. Такова нещо до онова време не е виждано - такива трикове, финтовете, тези така първични и почти наивни радости от играта. Той интуитивно измисля и развива такива трикове, каквито другите футболисти трябва да изучават и тренират с години.

"Селесао" обединява народа

Световната титла от 1958 г., която облекчава болезнената травма от загубеното домашно първенство през 1950 г., прави Гаринча идентификационна фигура на нацията буквално за една нощ. Зад него застават хората от една страна, която преминава от една политическа криза в друга, която със собствени сили се е освободила от колониална зависимост и е разкъсвана от комплекси за малоценност. "Селесао" обединява народа. Писателят Родригес, който сам е привърженик на военната диктатура, пише: "Това е чудото, което постигна футболът. Всяка победа компенсира бразилците за стари и никога непреодолени разочарования." А Гаринча през тези години е гарант за големи триумфи. Двамата с Пеле повеждат бразилската единадесеторка, а през 1962 г. кривокракият играч сам вдъхновява "кариоките" за защита на купата. Той е в зенита на славата си.

Неговата изключителна игра не се изчерпва само с финтове и голове. Според Родригес Гаринча е прототипът на бразилците: "Той имаше онзи обезоръжаващ чар на едно дете, което стреля с прашка по оградата и в своята безгранична приветливост поздравява дори кучетата в двора. Всички ние сме жертви на своите разбирания. Гаринча обаче никога не е трябвало да се замисля. Гаринча не мисли. При него всичко е инстинктивно."

Гаринча е почитан, въпреки че житейските му трудности стават достояние на обществеността. Той рано още започва да пие, също и за да може да понася болките на кривите си крака. Той е замесен в множество автомобилни катастрофи и дори парите му не го измъкват от неприятностите. Затова не е учудващо, че портретът на Гаринча в обществото е на гениален футболист, но с объркана душевност. Биографията на футболиста ни помага да съживим неговия образ на едва ли не глуповатия Гаринча. Биографът Кастро определя Гаринча като паднал в жертва на алкохола, но въпреки това чувствителен човек, който намира истинско щастие само в провинцията сред природата. Той описва с какви обществени предразсъдъци е трябвало да се бори Гаринча, когато през 1966 г. се разделя с жена си и шестте си деца и заживява със скандалната певица Елза Соареш - красива мулатка, родена в бедните квартали на Рио. В дълбококатолическата страна тази постъпка крещящо противоречи на добрия християнски тон. Буржоазната Бразилия повдига скандализирано вежди.

Хората от улицата не изоставят своя идол. Те изпадат в дълбока депресия, когато през 1966 г. Гаринча обявява отказването си от националния отбор. "Ние се научихме да се смеем. През това време ние живеехме безгрижно и спокойно. Без неговия динамичен, акробатичен и чревоугоднически футбол ние оставаме 80 милиона сираци", описва събитията Родригес. Но Гаринча успява да се завърне още веднъж и до 1972 г. играе за Атлетико Жуниор, Фламенго и Олария. И когато той "изпя лебедовата си песен пред трибуните на Маракана самотен и изпълващ, запалянковците хвърлят толкова много банкноти във въздуха, че замалко не предизвикват инфлация в държавата. А ние, бразилците, се чувствахме почти всемогъщи."



През 1973 г. той слага край на кариерата си с прощален мач на Маракана. И скоро потъва в забвение. Мизерната му пенсия не стига за нищо. Когато той умира от алкохолно отравяне на 20 януари 1983 г. само на 49 години, в джоба му няма нито стотинка, а 14-те му деца и футболната публика отново си спомнят за някогашния си идол. Пътят на Гаринча до гроба е извървян от хиляди тъжни фенове.

И изобщо не е съвпадение, че смъртта на Гаринча съвпада с края на едно футболно изкуство, което изумява масите в края на 50-те и през 60-те години. Година преди кончината на знаменития футболист, на световното първенство в Испания през 1982 г., новият отбор на Бразилия, изграден около Зико, Сократес и Фалкао, губи от хитрите италианци и отпада от турнира. "Красива смърт", казват за това в Бразилия. Започват нови времена.

"Тук почива в мир този, който правеше народа щастлив" пише на надгробния камък на Мануел Франсиску душ Сантуш, наречен Гаринча, умрял преди 27 години в Рио де Жанейро.

"Белия Пеле"

Барселона, 5 юли 1982 г.: Зико и Бразилия играят срещу Италия. При резултат 2:2 "селесао" е само на минути от класирането на полуфинала от световното първенство в Испания. Обаче тогава, както често се случва във футбола, само след момент небесното блаженство е заменено от смъртна болка.

Бразилците, смятани за топфаворити в турнира, се провалят и отпадат във вторите групи на Мондиал'82. Голмайсторът на първенството Паоло Роси вкарва решаващия гол за 3:2 в 74. минута и разчиства пътя към титлата за Италия. До този момент спокойно може да се каже, че това е световният шампионат на Зико, наричан "Белия Пеле" поради превъзходната си техника. Роден на 3 март 1953 г. в Рио де Жанейро, плеймейкърът заминава за Испания в зенита на футболната си кариера, където дърпа конците на бразилския тим и сам отбелязва 3 попадения, демонстрирайки изключително атрактивна игра.

Във вторите турнирни групи бразилците отново показват футболното си изкуство на очарованите футболни запалянковци по света, не без помощта на играча с номер 10. Зико ("Слабия") повежда една от най-силните бразилски селекции за всички времена напред в резултата срещу действащия световен шампион Аржентина с четвъртия си гол през лятото на 1982 г. Крайният резултат е 3:1 за "кариоките". Всичко изглежда готово, за да може десетката да наследи легендарния Пеле в сърцата на бразилските фенове. И тогава идва загубата от Италия.


Плеймейкърът Зико заминава за СП 1982 в Испания с надежди за световната титла. Неговата невероятна техника, опасните му свободни удари и головете му са предпоставките, които правят 29-годишния тогава футболист суперзвезда. Въпреки трите му попадения в първия кръг, Бразилия се проваля срещу Италия.

Три участия на световни първенства, но без спечелена титла

Така днес Зико е единствената бразилска световна звезда на футбола, която не успява да завърши нито едно от трите си участия на световни финали (1978, 1982 и 1986) със световната титла. След отпадането на "селесао" в четвъртфиналите на Мондиал'86 в Мексико от Франция (3:4 сл. дузпи) Зико, който всъщност се казва Артур Антунеш Коимбра, приключва кариерата си в националния отбор, започнала през 1976 г. и включваща 89 срещи със златистия екип. Гениалният техничар ще остане незабравим с 66-те си гола за Бразилия. (Репортаж от четвъртфинала с Франция можете да прочетете на http://manorlegend.blogspot.com/2010/02/blog-post_02.html)


В първия двубой на СП 1978 в Аржентина Зико вкарва гол с глава за Бразилия. Шведският вратар Рони Хелстрьом, който от 1974 до 1984 г. записва 266 мача в Първа Бундеслига за Кайзерслаутерн, няма шанс да спаси. В крайна сметка "селесао" трябва да се задоволи с ремито.

Зико: 8 пъти голмайстор за 9 години

Зико започва професионалната си клубна кариера през 1973 г. във Фламенго от родния си град Рио. Голаджията - от 1974 г. той печели 8 приза за голмайстор на бразилското първенство за 9 години - печели с тима си 5 национални титли, както и Копа Либертадорес и Междуконтиненталната купа. Три пъти е отличен за "футболист на годината за Южна Америка" (1977, 1981 и 1982 г.), а през 1983 г. той е играч номер едно на света. След 2-годишен престой в италианския клуб Удинезе, Зико заминава през 1990 г. за Япония и тамошната Джей-лига, където приключва активната си футболна кариера през 1994 г. на 41-годишна възраст като играещ треньор на Кашима Антлърс.


През 1981 г. Зико печели Междуконтиненталната купа с Фламенго срещу европейците Ливърпул. Бразилците печелят с 3:0, а на снимката Зико се бори за топката с няколко играчи, включително Греъм Сунес (вторият от дясно).

След това бразилецът за дълго време сяда на треньорската пейка на Кашима и води отбора в японското първенство. След световното първенство в Япония и Южна Корея през 2002 г. той подписва договор като национален селекционер на японците през юли 2002 г. и извежда азиатците до участие на Мондиал'2006 в Германия.

Може би един ден Артур Антунеш Коимбра, който от 2006 г. се занимава само с клубен футбол и тренира балканските грандове Фенербахче и Олимпиакос, както и руския ЦСКА Москва, отново ще поеме национален отбор и ще изпълни мечтата си - да стане световен шампион по футбол!


При подготовката си за СП 1982 Бразилия изиграва контрола с Германия, водена от треньора Юп Дервал, в Щутгарт. "Селесао" печели на тогавашния Некарщадион с 2:1, а на снимката Зико преодолява защитника Вилфрид Ханес.


В първия мач на първенството срещу СССР бразилците печелят с 2:1. На снимката Зико елегантно преодолява съветския бранител Александър Чивадзе.


В последната среща от предварителната група Бразилия не среща проблеми с Нова Зеландия и побеждава с 4:0. Резултатът е открит от Зико с попадение с атрактивна задна ножица. "Селесао" печели и трите си мача от групата. Следва 3:1 над Аржентина и горчивото поражение от Италия.


След първия кръг на турнира бразислките футболисти получават разрешение да бъдат посетени от семействата си. Фамилията на Зико не е никак малка и на халфа му отнема известно време докато обърне внимание на всичките си роднини.


Сократес и Зико се радват на бразилски гол срещу Италия. Накрая южноамериканците губят невероятно драматичния мач с 2:3. В последствие "скуадра адзура" печели титлата след 3:1 над Западна Германия на финала.


На СП 1986 в Мексико Зико влиза като смяна в мача срещу Северна Ирландия, завършил 3:0 за южноамериканците. Бразилия отпада в четвъртфиналите на турнира след изпълнения на дузпи срещу Франция.


По време на приятелска среща през 1984 г. (0:0) аржентинецът Диего Марадона и бразилецът Зико позират пред фотографите. Двамата полузащитници се считат за едни от най-добрите футболистни на 80-те години.


През 2000 г. Зико е приет в "Шампионската зала на ФИФА". Бразилецът е петкратен шампион на Бразилия с Фламенго, носител на Копа Либертадорес и Междуконтиненталната купа, трикратен футболист на годината в Южна Америка, както и футболист на света през 1983 г. Най-доброто му постижение с националния отбор обаче е третото място през 1978 г. в Аржентина.


През 2002 г. Зико е назначен за национален селекционер на Япония. На снимката той се радва от подписването на договора, заедно с президента на японската федерация Сабуро Кавабучи.


През 1998 г. Зико е асистент на бразилския национален селекционер Марио Загало (вляво). Двамата успяват да изведат "селесао" до финала, но там губят от домакина Франция с 0:3.

Ексцентрикът от световна класа

Ролята на фаворит е толкова силно очертана за Бразилия преди Мондиал'94 в САЩ, както рядко се случва в историята на световните първенства. И накрая титлата е спечелена напълно справедливо.

На финала южноамериканците печелят срещу Италия с 3:2 след изпълнения на дузпи. Голям принос за триумфа има Ромарио, който не само вкарва пет гола, но и четири пъти открива резултатите на срещите на "селесао" и накрая е отличен като най-добрият футболист на турнира. През същата година бразилският нападател става и "Футболист на света" - призът, връчван от ФИФА.

1994 всъщност е единствената година, в която Ромарио е в кондиция за финали на световно първенство. През 1990 г. поради контузия в глезена той играе само една среща, през 1998 г. - той пропуска цялото първенство. За Мондиал'2002 в Япония и Южна Корея той не е включен в отбора от селекционера Луиш Фелипе Сколари, въпреки многобройните гласове от страна на пресата и феновете в Бразилия, настояващи Ромарио да играе. Последният му мач за "селесао" е на 28 април 2005 г. срещу Гватемала. При победата с 3:0 игралият като капитан нападател вкарва за 2:0. Общо за Бразилия Ромарио бележи 55 попадения в 70 срещи. Само Пеле и Роналдо могат да се похвалят с повече.


След 1970 г. жадните за успехи бразилци трябва да чакат 24 години за нова световна титла. В САЩ "селесао" печели четвърти турнир и еднолично повежда вечното класиране по трофеи.

Ромарио води собствена статистика

На клубно равнище роденият на 29 януари 1966 г. офанзивен футболист също постига редица успехи. Така с ПСВ Айндховен той става трикратен шампион на Холандия, а през 1989 г. е "Футболист на годината" в Ниската земя. След това той тръгва по пътя на Йохан Кройф и заиграва в каталонския гранд Барселона. С екипа на испанския отбор Ромарио става първенец на страната и голмайстор в първенството. Наградата за най-добър стрелец му приляга. В бразилското първенство той е седемкратен голмайстор, а в холандското - трикратен, Според ФИФА Ромарио има 904 гола, а самият футболист твърди, че те са всъщност 1002! Разликата се обяснява във факта, че нападателят брои головете си като юноша и тези, които е вкарал в приятелски и бенефисни мачове.


Ромарио де Соуза Фариа, роден на 29 януари 1966 г. в Рио де Жанейро

Обаче въпреки безспорните си спортни качества ексцентрикът не се задържа дълго в един тим. Често се стига до разправии между него и клубните ръководители, водещи до многобройните му трансфери. За 24-годишната му професионална кариера бразилецът сменя 17 отбора. Списъкът включва и екзотични дестинации като Аделаида Юнайтед (Австралия), Маями ФК (САЩ) и Ал-Сад (Катар).


Ромарио (вдясно) и Бебето имат огромен принос за успеха. Нападателното дуо успешно се справя с противниковите отбрани, а първенството от 1994 г. остава единственото, в което Ромарио участва и е титуляр.

Многобройните отказвания на Ромарио

През 2008 г. 42-годишният играч завършва кариерата си във Вашку да Гама. Той посочва слабата си форма като причина за отказването. Но при Ромарио човек никога не може да бъде сигурен, дали той наистина ще спре. Много пъти той се е отказвал и след това пак се е връщал. Така става и през ноември 2009 г., когато той влиза в игра като резерва за втородивизионния бразилски тим Америка, за който преди това той е маркетингов отговорник. Еднократна проява? Или може би своенравният нападател е преоткрил страстта си към футбола? Никой не може да каже със сигурност.

Само едно е сигурно: при личност като тази на Ромарио всичко изглежда възможно.


С екипа на Барселона Ромарио играе под наставленията на Йохан Кройф и си спечелва световна слава. Каталонският отбор е шампион на Испания през 1994 г., а Ромарио е голмайстор на шампионата. Играта му кара неговият треньор да го определи като "гения на наказателното поле".


Ромарио е един от много малкото футболисти, отбелязали повече от 1000 гола. На 20 май 2007 г. той вкарва дузпа за крайния успех с 3:1 на Вашку да Гама срещу Спорт Ресифе и влиза в елитния клуб "1000". Поне по негови изчисления.


Многократно Ромарио оповестява официално своето оттегляне от футбола, а малко по-късно той отново официално известява за намерението си да се завърне. Очевидно ексцентрикът не може да живее без футболната игра.


Ромарио винаги се чувства най-добре, когато е заобиколен от феновете. Това може би е причината футболистът да се завърне на терена на 25 ноември 2009 г. с екипа на втородивизионния тим от Рио де Жанейро Америка. Дали това е единствен случай - бъдещето ще покаже.

Смъртта на един отбор

"В тоя мач имаше всичко", анализира Луис Фернандес след двубоя, "Щастие, нещастие, пропуснати възможности." И това е точно така: четвъртфиналната среща между Франция и Бразилия от световното първенство в Мексико през 1986 г. не е просто една от най-интригуващите в историята на футбола. Тя е една истинска трагедия.

Непрекъснато скандираха името му и сега, накрая, в 72. минута, Теле Сантана се вслушва в публиката. Зико, "Белия Пеле", който поради контузия не започва срещата като титуляр, стои до страничната линия по спортен екип и е готов да влезе в игра. Първоначално нервен, а след това обнадежден. Зико поздравява излизащия на неговото място Мюлер и 50 000 мексиканци и 10 000 бразилци на претъпкания Естадио Халиско в Гуадалахара избухват във френетична радост. Те са напълно убедени, че Зико ще съкруши французите, ще поведе отбора в полуфинална победа и накрая ще им подари световна титла.
  
Решаващата дузпа

Минута по-късно Бранко напредва с топката в центъра на терена, пас към Зико, леко обръщане, с крайчеца на окото си той вижда, че Бранко спринтира и с огромни крачки преминава разстоянието от централната линия до наказателното поле на Франция. Зико хвърля бърз поглед напред. Тогава идва решаващото му подаване, елиминиращо със съвършената си гениална простота цялата френска защита и правещо я да изглежда все едно е съставена от неподвижни манекени от някой невзрачен бутик. Вратарят Жоел Батс вижда стъписването на хората пред него, напуска вратата си, но Бранко е по-бърз, чуква топката покрай стража - и пада! Батс го е задържал за краката и реферът Йон Игна посочва бялата точка.

Порой от пот



"Жегата и голямата надморска височина са безценни за нас", е споделил Сократес преди мача, " а за европейците, те са проклятие." И през първото полувреме никой не би оспорил думите му. Мишел Платини се влачи по тревата като някой старик, докато Жоел Батс трябва да спасява безчет удари към своята врата. Бразилците влизат във форма след колебливото им начало на Мондиала в Мексико и най-после заиграват така, както им приляга: по бразилски! В отбора им са Бранко, Алемао, Елзо, бързакът Мюлер и Карека, открил резултата срещу "петлите" в 17. минута. Когато обаче горещината става непоносима, а въздухът се сгъстява още повече, французите отвръщат на удара. В един момент те се събуждат по команда на техния селекционер Анри Мишел, който след изоставането в резултата трезво анализира ситуацията и решава да обръща мача, все едно той е партия шах. Мишел размества играчите, праща Тиери Тюсо от лявата страна, за да спира връхлитащия Мюлер; Аморос заема мястото на Тюсо отдясно с цел по-голям офанзивен натиск. Европейците хвърлят всичките си останали сили, за да предотвратят очертаващата се загуба, и 4 минути преди полувремето успяват да изравнят - 1:1 с гол на Платини. Треньорът на Франция заявява по-късно: "Напълно ми е безразлично, че Платини не бягаше много в мача. Дори и уморен, той е жизненоважен за отбора."

Жегата изглежда преодоляна, футболистите запретват ниско своите чорапи, разпасват фланелките си от шортите, косите свободно се веят, а от брадите им се лее порой от потни капки върху тревата. Възходи и падения - Мюлер удря страничния стълб, ударът на Карека с глава спира в горната греда, Тигана пропуска сам срещу Карлуш, а Батс осуетява сигурен гол след далечен шут на Жуниор. Следващото попадение в срещата ще е решаващо. В това са убедени 22-мата на игрището.

Зико: "Не исках да изпълнявам"



И така публиката на стадиона се моли на Всевишния, в тази 73. минута, и отново скандира името му. Името на Зико. Сократес, педиатърът от Белем, се затичва към Зико и прошепва нещо в ухото му. "Не исках", ще каже легендарната десетка по-късно, "но Сократес ме убеди, че аз трябва да поема отговорността и ще се справя." Но дипломираният лекар греши. Жоел Батс плонжира в своя ляв ъгъл и избива топката с юмруците си.

Изпълнителят на наказателния удар, за когото публиката на стадиона е направила героичен плакат, е утешаван от Мишел Платини. Той потупва Зико по рамото. Обаче няма време за емоции, още по-малко за сълзи, защото сблъсъкът продължава, продължава, продължава. Драматизмът се засилва след изтичане на редовното време и започването на продълженията. Рошето дриблира между бразилските защитници и изненадващо се озовава срещу бразилския страж Карлуш. Изстрелът е блокиран от вратаря в последния момент, а топката попада на крака на Стопира, който също пробва да порази вратата, но кълбото среща крак на бразилец. Зико се раздава до последно за Бразилия, за да заличи срама от пропиляната дузпа. Но отново се проваля.

Към края Мишел Платини просто стои в централния кръг и чака някой да му подаде топката. Изтощен до смърт той получава кълбото и пуска перспективен пас към Бруно Белон, който тича сам срещу Карлуш. Белон току-що е влязъл в игра и е още свеж. Французинът е напълно сам и бразилския вратар се хвърля отчаяно срещу него, като го хваща с ръце и го задържа. Белон губи скорост и поведената от него топка напуска терена. Той обаче прави груба тактическа грешка - след съприкосновението си с вратаря не пада на тревата, а остава прав. Това се и оказва решаващо и свирката на съдията Игна остава беззвучна. "Скандал! Скандал!", крещи френският телевизионен коментатор, съвсем не на себе си.

Щастие, нещастие, пропуснати възможности

Изпълнения на дузпи. Сократес първи ще бие за Бразилия и почти без засилка избира левия ъгъл. Батс спасява. След това Стопира, Алемао, Аморос и Зико реализират. Дузпата на Белон вдига кръвното на французите, след като топката се удря в страничния стълб, връща се на терена, отскача в тялото на Карлуш и влиза в мрежата - бразилците безуспешно се опитват да убедят арбитъра да не признае изпълнението. Бранко сигурно бележи и води нещата до 3:3. Платини взема топката. Ако вкара, Франция е с единия крак на полуфинала. Засилва се и...изпраща топката високо-високо! Равен резултат! Следващият изпълнител също пропуска - това е "кариоката" Жулио Сезар, който за малко не събаря вратата, когато зверският му шут среща гредата. Времето сякаш спира в Гуадалахара. Една дузпа с цената на всичко - победа, слава, история. Луис Фернандес поставя топката на бялата точка, залъгва с тяло Карлуш и реализира в противоположния ъгъл. Точно в тази секунда в Бразилия шестима души получават сърдечен инфаркт, един фен на "Селесао" се застрелва от отчаяние, а друг опитва самоубийство, прострелвайки се в стомаха - по-късно лекарите спасяват живота му. Фернандес казва след години: "Това беше невероятна демонстрация на футбол, мач, не - празник на футбола, който никога преди това не бях преживявал. Имаше всичко - щастие, нещастие, пропуснати положения."

Това е един от ония мачове, които не се решават от звездите на отборите, а от играчи като Жоел Батс, вратаря, или като Луис Фернандес, обикновено допълнение към невероятните халфове Платини, Жирес и Тигана, или като Манюел Аморос с неговите бързи набези. За бразилците отпадането е още по-голяма травма от елиминацията им 4 години по-рано. Тогавашният тим на "селесао" не само отпада, без да загуби двубой, а играчите му са наясно, че никога повече няма да играят заедно. Краят идва без спечелена световна титла. Поколението на Зико и Сократес в никакъв случай не е по-слабо от това на Пеле и Гаринча. "Това е краят на цяла генерация от великолепни футболисти", осъзнава плачещият Зико след двубоя.

А Сократес, втренчен в нищото, добавя: "Този отбор е мъртъв. След днес няма нищо повече."



Кратка статистика:

1/4 ФИНАЛ ОТ СВЕТОВНО ПЪРВЕНСТВО ПО ФУТБОЛ МЕКСИКО'86:

БРАЗИЛИЯ - ФРАНЦИЯ 1:1 (3:4 при изпълнения на дузпи)

Бразилия: Карлош, Единьо, Жуниор (91. Силас), Мюлер (72. Зико), Карека, Жозимар, Жулио Сезар, Алемао, Бранко, Сократес, Елзо. Треньор: Теле Сантана

Франция: Жоел Батс, Манюел Аморос, Патрик Батистон, Максим Боси, Тиери Тюсо, Луис Фернандес, Мишел Платини, Ален Жирес (87. Жан-Марк Ферери), Жан Тигана, Доминик Рошато (99. Бруно Белон), Яник Стопира. Треньор: Анри Мишел.

Голове: 1:0 Карека (17.), 1:1 Мишел Платини (40.)

Дузпи: Батс спасява срещу Сократес, 0:1 Стопира, 1:1 Алемао, 1:2 Аморос, 2:2 Зико, 2:3 Белон, 3:3 Бранко, Платини пропуска, Жулио Сезар пропуска, 3:4 Фернандес

Съдия: Йон Игна (Румъния)
Зрители: 65 000
Стадион: Халиско, Гуадалахара
Дата: 21 юни 1986 г.



Кадри от знаменития мач: