През 1950 г. Англия, родина на футболната игра, губи своя дебют на световно първенство срещу американската аматьорска формация с 0:1. Голмайстор в срещата, играна преди повече от 60 години, а хаитянинът Джо Гетдженс. Един студент и мияч на чинии, живял като емигрирант в САЩ.
Бразилски зрители изнасят Джо Гетдженс на ръце от стадиона в Бело Оризонте след сензационната победа на САЩ над Англия през 1950 г.
Той не можа да види нито своя гол, нито зашеметеното лице на английския вратар Бърт Уилямс. След удара си с глава Жозеф Гетдженс лежи с лице в тревата и може да чуе единствено радостните викове на 25 000-те зрители на Ещадио Индепенденсиа в Бело Оризонте.
Тече 37-та минута, до този момент САЩ така и не успява да застраши вратата на англичаните, а сега Уолтър Бар в изблик на отчаяние изпраща топката отдясно по диагонал в наказателното поле на Англия. Уилямс се хвърля напред, но Гетдженс е по-пъргав и сякаш полита във въздуха. Днес някои казват, че ухото му е отклонило топката във вратата, други твърдят, че Гетдженс прелита 4 метра и реализира попадението с тила си. Модерни митове.
Всъщност американците започват двубоя си с Англия с единствената надежда да не се изложат жестоко. "Може би ще успея да им попреча да вкарат повече от четири-пет гола", казва вратарят на САЩ Френк Борги преди началото. Пък и кой сериозен човек би вярвал в нещо различно? Нито един американски футболист не играе професионален футбол, хаитянинът Гетдженс е емигрирал в Ню Йорк малко преди старта на турнира за световната купа, за да следва счетоводство в университета Калъмбия. Паралелно с учението си той работи в един испански ресторант в Харлем като мияч на чинии. Номиниран е от американската футболна федерация поради възможността му да получи американско гражданство в обозримото бъдеще. Чак през ноември 1950 г. ФИФА е информирана по случая.
Тази снимка често се посочва като илюстрация на гола на Джо Гетдженс във вратата на Бърт Уилямс и Англия. Обаче, при внимателен поглед се вижда, че топката е от външната страна на мрежата, а Гетдженс не се хвърля с главата напред, както ясно си спомнят съиграчите му.
Една команда от учители, студенти и един шофьор на катафалка
Гетдженс е поканен да участва на световното първенство в Бразилия през 1950 г. само няколко дни преди заминаването за южноамериканската страна, тъй като няколко американски национални играчи отказват участие, защото не получават отпуск от работодателите си. Все пак в Америка европейският футбол е повече хоби след края на работния ден, отколкото начин на живот. Уолтър Бар всъщност е учител по физическо, а Борги - шофьор на катафалка. Другите работят като пощальони или като служители по гишета. Време, да се запознаят и да поиграят заедно, почти не остава.
Но затова пък са вечерите в Рио. В нощта преди срещата с изглеждащите изключително силни противници от Англия Ю Ес-момчетата гуляят по плажа Копакабана. "Бяхме поне в дванайсет бара", цитиран е Гетдженс в книгата на Джефри Дъглас "Мачът на техния живот". На стадиона те пристигат с каубойски шапки и подаващи се цигари от крайчеца на устата. Букмейкърите единодушно определят коефициента за тяхна победа - 1:500.
Националният американски отбор от 1950 г.: Заден ред, от ляво на дясно: Джек Лайънс, Джо Мека, Чарли Коломбо, Френк Борги, Хери Киоу, Уолтър Бар, Бил Джефри. Преден ред, от ляво на дясно: Френк Уолъс, Ед МекИлвени, Джино Париани, Джо Гетдженс, Джон "Клерки" Соуза, Ед Соуза.
„Един вратар с най-смелите и най-дръзките хвърляния”
А отначало всичко започва според очакванията. Бърт Уилямс си спомня по-късно: „Американците за целия мач пипнаха топката шест пъти. Шест! При един от тях бях неподготвен и не можах да ритна топката както трябва.” От другата страна статистиците отбелязват цели шест големи пропуска за гол на англичаните само след 12 минути игра. Обаче американският вратар Борги спасява всичко възможно – а когато закъснява, помагат дървените греди на вратата му. Британската единадесеторка, водена от треньора, станал световен шампион през 1966 г., Алф Рамзи след попадението затъва в собственото си стъписване. Това е първото световно първенство за „Трите лъва”, тъй като английската Футболна асоциация арогантно отказва участие в предходните турнири. Подобни аматьорски надпревари не струват и пукната пара за родината на модерния футбол.
Не само поради поражението, а най-вече заради високомерния си стил на игра, английският национален тим е залят с презрение от страна на пресата. Германското списание „Шпорт-Магацин” някакси премълчава събитията в броя си от 5 юли 1950 г., но в следващото си издание все пак решава да похвали победителите. Така там може да се прочете за „най-великия гол с глава за всички времена” или пък за „вратаря, владеещ изкуството на най-смелите и най-дръзките хвърляния”.
В Англия журналистите първоначално мислят, че е станала някаква грешка при телеграфните емисии на агенция Ройтер. Те съобщават крайния резултат като 10:1.
За вестниците в САЩ самотната сензация, представляваща изненадващ успех, е безразлична. Някои журналисти стерилно информират за победата въз основа на съобщенията на новинарските агенции, говорейки, че тя е била „щастлива” и „случайна”. Футболното каре на вестник „Ню Йорк Таймс” е изпълнено с грешки: за голмайстор е посочен Ед Соуза. Освен това репортерът на „Сейнт Луис Поуст” по време на срещата е на гости на приятел в Бело Оризонте, вместо да е на стадиона и да бъде в контакт с играчи и треньори – нещо, което днес би било истински журналистически скандал. Бедният човечец просто няма ни най-малко желание да пише статия за футболния спорт.
И така посрещането на победителите в родината им е всичко друго, но не и празнично. На летището не е постлан червен килим, няма празнуващи американци със знамена, нито пък ухилени политици, говорещи помпозно за славата на изненадващия триумф от Бело Оризонте. В Ню Йорк чака съпругата на Уолтър Бар. „Имаше и още някаква жена там”, казва Бар, но не я познавах. Пък и тя беше дошла, за да каже на мой съиграч, че много е закъснял.”
Джо Гетдженс - хаитянски емигрант и студент по икономика, работещ като мияч на чинии в Ню Йорк Сити, за да се издържа.
Джо Гетдженс става пресговорител на Колгейт
Победният гол отваря вратите на Европа пред някои американски футболисти. Ед МекИлвени отива в Манчестър Юнайтед, а Джоузеф Мека – в Расинг Уайт, третодивизионен белгийски клуб. Джо Гетдженс не е споходен от впечатляваща спортна кариера, както всъщност се получава с повечето му съотборници от 1950 г. След като героят от Бело Оризонте завършва образованието си и поставя диипломата си в рамка, той заминава за Франция и заиграва в Расинг Париж. Изиграва четири срещи. По-късно, в рамките на разменна сделка между клубовете, той е отстъпен на Троа. Следват още 15 двубоя и 2 невпечатляващи гола.
Настава време за завръщане в родината. И въпреки всичко в Хаити го очаква посрещането, което американският отбор е заслужавал да получи още през 1950 г. Хиляди хора са на летището, а Гетдженс е ескортиран през Порт-о-Пренс с автомобили и празнуващи фенове. По-късно той си намира работа като пресаташе на компанията Палмолив и Голгейт, а междувременно рита за хаитянския отбор Л’Етоал Хаитен. Последният му официален двубой е изигран през 1953 г. с фланелката на националния тим на Хаити. Тогава Гетдженс е на 28-годишна възраст.
В лапите на „Папа Док”
Десет години по-късно следите му се губят. Политическата дейност на семейството му предопределя съдбата на Гетдженс. Братята му Фред и Жан-Пиер открито симпатизират на хаитянската опозиция и участват при организирането на различни планове за правителствен преврат. Това идва в повече на дошлия на власт през 1957 г. диктатор Франсоа "Папа Док" Дювалие, който след неуспешния пуч от 1958 г. избива или прогонва от страната много свои политически противници.
По време на нова "вълна от чистки" в началото на юли 1964 г. членовете на семейство Гетдженс, останали в Хаити, са принудени да минат в нелегалност. Те напускат квартирата си на 7 юли 1964 г. в 6 часа сутринта. Единствен Джо Гетдженс, напълно дезаинтересуван от политика, не вижда никаква причина да се крие или да емигрира в чужбина. "Папа Док" не се интересува от спортисти, смята той.
На 7 юли 1964 г. в 10 часа сутринта Джо Гетдженс е изваден от жилището си с насочен в главата пистолет от ръководителя на хаитянската тайна полиция Тонтон Макуте и е натикан в собствения си автомобил. Няколко дни по-късно той е екзекутиран в килията си.
Архивни кадри от срешата:
Бразилски зрители изнасят Джо Гетдженс на ръце от стадиона в Бело Оризонте след сензационната победа на САЩ над Англия през 1950 г.
Той не можа да види нито своя гол, нито зашеметеното лице на английския вратар Бърт Уилямс. След удара си с глава Жозеф Гетдженс лежи с лице в тревата и може да чуе единствено радостните викове на 25 000-те зрители на Ещадио Индепенденсиа в Бело Оризонте.
Тече 37-та минута, до този момент САЩ така и не успява да застраши вратата на англичаните, а сега Уолтър Бар в изблик на отчаяние изпраща топката отдясно по диагонал в наказателното поле на Англия. Уилямс се хвърля напред, но Гетдженс е по-пъргав и сякаш полита във въздуха. Днес някои казват, че ухото му е отклонило топката във вратата, други твърдят, че Гетдженс прелита 4 метра и реализира попадението с тила си. Модерни митове.
Всъщност американците започват двубоя си с Англия с единствената надежда да не се изложат жестоко. "Може би ще успея да им попреча да вкарат повече от четири-пет гола", казва вратарят на САЩ Френк Борги преди началото. Пък и кой сериозен човек би вярвал в нещо различно? Нито един американски футболист не играе професионален футбол, хаитянинът Гетдженс е емигрирал в Ню Йорк малко преди старта на турнира за световната купа, за да следва счетоводство в университета Калъмбия. Паралелно с учението си той работи в един испански ресторант в Харлем като мияч на чинии. Номиниран е от американската футболна федерация поради възможността му да получи американско гражданство в обозримото бъдеще. Чак през ноември 1950 г. ФИФА е информирана по случая.
Тази снимка често се посочва като илюстрация на гола на Джо Гетдженс във вратата на Бърт Уилямс и Англия. Обаче, при внимателен поглед се вижда, че топката е от външната страна на мрежата, а Гетдженс не се хвърля с главата напред, както ясно си спомнят съиграчите му.
Една команда от учители, студенти и един шофьор на катафалка
Гетдженс е поканен да участва на световното първенство в Бразилия през 1950 г. само няколко дни преди заминаването за южноамериканската страна, тъй като няколко американски национални играчи отказват участие, защото не получават отпуск от работодателите си. Все пак в Америка европейският футбол е повече хоби след края на работния ден, отколкото начин на живот. Уолтър Бар всъщност е учител по физическо, а Борги - шофьор на катафалка. Другите работят като пощальони или като служители по гишета. Време, да се запознаят и да поиграят заедно, почти не остава.
Но затова пък са вечерите в Рио. В нощта преди срещата с изглеждащите изключително силни противници от Англия Ю Ес-момчетата гуляят по плажа Копакабана. "Бяхме поне в дванайсет бара", цитиран е Гетдженс в книгата на Джефри Дъглас "Мачът на техния живот". На стадиона те пристигат с каубойски шапки и подаващи се цигари от крайчеца на устата. Букмейкърите единодушно определят коефициента за тяхна победа - 1:500.
Националният американски отбор от 1950 г.: Заден ред, от ляво на дясно: Джек Лайънс, Джо Мека, Чарли Коломбо, Френк Борги, Хери Киоу, Уолтър Бар, Бил Джефри. Преден ред, от ляво на дясно: Френк Уолъс, Ед МекИлвени, Джино Париани, Джо Гетдженс, Джон "Клерки" Соуза, Ед Соуза.
„Един вратар с най-смелите и най-дръзките хвърляния”
А отначало всичко започва според очакванията. Бърт Уилямс си спомня по-късно: „Американците за целия мач пипнаха топката шест пъти. Шест! При един от тях бях неподготвен и не можах да ритна топката както трябва.” От другата страна статистиците отбелязват цели шест големи пропуска за гол на англичаните само след 12 минути игра. Обаче американският вратар Борги спасява всичко възможно – а когато закъснява, помагат дървените греди на вратата му. Британската единадесеторка, водена от треньора, станал световен шампион през 1966 г., Алф Рамзи след попадението затъва в собственото си стъписване. Това е първото световно първенство за „Трите лъва”, тъй като английската Футболна асоциация арогантно отказва участие в предходните турнири. Подобни аматьорски надпревари не струват и пукната пара за родината на модерния футбол.
Не само поради поражението, а най-вече заради високомерния си стил на игра, английският национален тим е залят с презрение от страна на пресата. Германското списание „Шпорт-Магацин” някакси премълчава събитията в броя си от 5 юли 1950 г., но в следващото си издание все пак решава да похвали победителите. Така там може да се прочете за „най-великия гол с глава за всички времена” или пък за „вратаря, владеещ изкуството на най-смелите и най-дръзките хвърляния”.
В Англия журналистите първоначално мислят, че е станала някаква грешка при телеграфните емисии на агенция Ройтер. Те съобщават крайния резултат като 10:1.
За вестниците в САЩ самотната сензация, представляваща изненадващ успех, е безразлична. Някои журналисти стерилно информират за победата въз основа на съобщенията на новинарските агенции, говорейки, че тя е била „щастлива” и „случайна”. Футболното каре на вестник „Ню Йорк Таймс” е изпълнено с грешки: за голмайстор е посочен Ед Соуза. Освен това репортерът на „Сейнт Луис Поуст” по време на срещата е на гости на приятел в Бело Оризонте, вместо да е на стадиона и да бъде в контакт с играчи и треньори – нещо, което днес би било истински журналистически скандал. Бедният човечец просто няма ни най-малко желание да пише статия за футболния спорт.
И така посрещането на победителите в родината им е всичко друго, но не и празнично. На летището не е постлан червен килим, няма празнуващи американци със знамена, нито пък ухилени политици, говорещи помпозно за славата на изненадващия триумф от Бело Оризонте. В Ню Йорк чака съпругата на Уолтър Бар. „Имаше и още някаква жена там”, казва Бар, но не я познавах. Пък и тя беше дошла, за да каже на мой съиграч, че много е закъснял.”
Джо Гетдженс - хаитянски емигрант и студент по икономика, работещ като мияч на чинии в Ню Йорк Сити, за да се издържа.
Джо Гетдженс става пресговорител на Колгейт
Победният гол отваря вратите на Европа пред някои американски футболисти. Ед МекИлвени отива в Манчестър Юнайтед, а Джоузеф Мека – в Расинг Уайт, третодивизионен белгийски клуб. Джо Гетдженс не е споходен от впечатляваща спортна кариера, както всъщност се получава с повечето му съотборници от 1950 г. След като героят от Бело Оризонте завършва образованието си и поставя диипломата си в рамка, той заминава за Франция и заиграва в Расинг Париж. Изиграва четири срещи. По-късно, в рамките на разменна сделка между клубовете, той е отстъпен на Троа. Следват още 15 двубоя и 2 невпечатляващи гола.
Настава време за завръщане в родината. И въпреки всичко в Хаити го очаква посрещането, което американският отбор е заслужавал да получи още през 1950 г. Хиляди хора са на летището, а Гетдженс е ескортиран през Порт-о-Пренс с автомобили и празнуващи фенове. По-късно той си намира работа като пресаташе на компанията Палмолив и Голгейт, а междувременно рита за хаитянския отбор Л’Етоал Хаитен. Последният му официален двубой е изигран през 1953 г. с фланелката на националния тим на Хаити. Тогава Гетдженс е на 28-годишна възраст.
В лапите на „Папа Док”
Десет години по-късно следите му се губят. Политическата дейност на семейството му предопределя съдбата на Гетдженс. Братята му Фред и Жан-Пиер открито симпатизират на хаитянската опозиция и участват при организирането на различни планове за правителствен преврат. Това идва в повече на дошлия на власт през 1957 г. диктатор Франсоа "Папа Док" Дювалие, който след неуспешния пуч от 1958 г. избива или прогонва от страната много свои политически противници.
По време на нова "вълна от чистки" в началото на юли 1964 г. членовете на семейство Гетдженс, останали в Хаити, са принудени да минат в нелегалност. Те напускат квартирата си на 7 юли 1964 г. в 6 часа сутринта. Единствен Джо Гетдженс, напълно дезаинтересуван от политика, не вижда никаква причина да се крие или да емигрира в чужбина. "Папа Док" не се интересува от спортисти, смята той.
На 7 юли 1964 г. в 10 часа сутринта Джо Гетдженс е изваден от жилището си с насочен в главата пистолет от ръководителя на хаитянската тайна полиция Тонтон Макуте и е натикан в собствения си автомобил. Няколко дни по-късно той е екзекутиран в килията си.
Архивни кадри от срешата:
http://www.youtube.com/watch?v=tYFl6oOad3E&feature=player_embedded
Невероятната история за отбора на Хаити, участвал на световното първенство в Западна Германия през 1974 г., можете да прочетете на:
http://manorlegend.blogspot.com/2010/06/blog-post_04.html
Невероятната история за отбора на Хаити, участвал на световното първенство в Западна Германия през 1974 г., можете да прочетете на:
http://manorlegend.blogspot.com/2010/06/blog-post_04.html
