Той получава много прякори през своя живот, но всички го помнят като Гаринча, малката птичка, с която е сравняван поради лекотата, с която играе. Понеже при раждането си краката му са Х- и О-образни, някои го наричат "Ангела с кривите крака". Когато става известен запалянковците са единодушни - той е "Алегрия де пово", "радостта на народа". Писателят Нелсон Родригес го нарича в своите хроники "Чарли Чаплин на футбола".
И изглежда точно така, когато човек види на старите ленти танцуващия дервиш с топката. Това е чистата радост, забавният трик, с който някой става смешен, а публиката се превива от смях. В повечето случаи трикът е един и същ: той се накланя, веднъж, два пъти, върти тялото си, скача напред-назад, изчаква и изведнъж разминава противника. Понякога той спира, за да изчака защитника да го догони, само за да прекара топката отново през краката му.
Гаринча беше "маландро" - един калпазанин, един мошеник на терена - фигура, която днес също може да се открие в бразилския футбол. В лицето на хора като Едмундо и Ромарио - тези "маландрос" доскоро радваха хората по трибуните. Но в тази категория попадат и симпатични типове като Жозимар, десният бранител, който на световното първенство през 1986 г. изскочи от нищото и вкара два фантастични гола почти от ъгловото флагче, а след това отново изчезна от светлините на футболната сцена и намери своя край в блатото на дрогата. В днешния отбор на "селесао" малкият Робиньо напомня за този вид играчи.
Най-известният от всички тях обаче е Гаринча, двукратен световен шампион с Бразилия от 1958 и 1962 г., дясно крило на Ботафого от Рио, един "маландро" и "мулеренго" ("герой сред жените") от малкото градче Пау Гранде. В Бразилия се говори, че Пеле се цени, но "Мане" Гаринча се почита и обожествява. "И аз съм сигурен, че Гаринча днес би играл десет пъти по-добре", казва биографът Руй Кастро. "Докато Гаринча се състезаваше, все още нямаше жълти картони и той беше постоянно ритан и фаулиран, без това да бъде санкционирано по някакъв начин."
Но това си остава само едно предположение, при това безсмислено. Кой знае как Гаринча би се държал днес в сгъстените халфови линии на съвременния футбол и в светлините на безбройните медии. Той беше дете на своето време. Когато звездата му изгрява по време на Мондиал'58 в Швеция, първо зрителите по стадионите забелязват, че един необикновен футболист прави своя дебют. Такова нещо до онова време не е виждано - такива трикове, финтовете, тези така първични и почти наивни радости от играта. Той интуитивно измисля и развива такива трикове, каквито другите футболисти трябва да изучават и тренират с години.
"Селесао" обединява народа
Световната титла от 1958 г., която облекчава болезнената травма от загубеното домашно първенство през 1950 г., прави Гаринча идентификационна фигура на нацията буквално за една нощ. Зад него застават хората от една страна, която преминава от една политическа криза в друга, която със собствени сили се е освободила от колониална зависимост и е разкъсвана от комплекси за малоценност. "Селесао" обединява народа. Писателят Родригес, който сам е привърженик на военната диктатура, пише: "Това е чудото, което постигна футболът. Всяка победа компенсира бразилците за стари и никога непреодолени разочарования." А Гаринча през тези години е гарант за големи триумфи. Двамата с Пеле повеждат бразилската единадесеторка, а през 1962 г. кривокракият играч сам вдъхновява "кариоките" за защита на купата. Той е в зенита на славата си.
Неговата изключителна игра не се изчерпва само с финтове и голове. Според Родригес Гаринча е прототипът на бразилците: "Той имаше онзи обезоръжаващ чар на едно дете, което стреля с прашка по оградата и в своята безгранична приветливост поздравява дори кучетата в двора. Всички ние сме жертви на своите разбирания. Гаринча обаче никога не е трябвало да се замисля. Гаринча не мисли. При него всичко е инстинктивно."
Гаринча е почитан, въпреки че житейските му трудности стават достояние на обществеността. Той рано още започва да пие, също и за да може да понася болките на кривите си крака. Той е замесен в множество автомобилни катастрофи и дори парите му не го измъкват от неприятностите. Затова не е учудващо, че портретът на Гаринча в обществото е на гениален футболист, но с объркана душевност. Биографията на футболиста ни помага да съживим неговия образ на едва ли не глуповатия Гаринча. Биографът Кастро определя Гаринча като паднал в жертва на алкохола, но въпреки това чувствителен човек, който намира истинско щастие само в провинцията сред природата. Той описва с какви обществени предразсъдъци е трябвало да се бори Гаринча, когато през 1966 г. се разделя с жена си и шестте си деца и заживява със скандалната певица Елза Соареш - красива мулатка, родена в бедните квартали на Рио. В дълбококатолическата страна тази постъпка крещящо противоречи на добрия християнски тон. Буржоазната Бразилия повдига скандализирано вежди.
Хората от улицата не изоставят своя идол. Те изпадат в дълбока депресия, когато през 1966 г. Гаринча обявява отказването си от националния отбор. "Ние се научихме да се смеем. През това време ние живеехме безгрижно и спокойно. Без неговия динамичен, акробатичен и чревоугоднически футбол ние оставаме 80 милиона сираци", описва събитията Родригес. Но Гаринча успява да се завърне още веднъж и до 1972 г. играе за Атлетико Жуниор, Фламенго и Олария. И когато той "изпя лебедовата си песен пред трибуните на Маракана самотен и изпълващ, запалянковците хвърлят толкова много банкноти във въздуха, че замалко не предизвикват инфлация в държавата. А ние, бразилците, се чувствахме почти всемогъщи."
През 1973 г. той слага край на кариерата си с прощален мач на Маракана. И скоро потъва в забвение. Мизерната му пенсия не стига за нищо. Когато той умира от алкохолно отравяне на 20 януари 1983 г. само на 49 години, в джоба му няма нито стотинка, а 14-те му деца и футболната публика отново си спомнят за някогашния си идол. Пътят на Гаринча до гроба е извървян от хиляди тъжни фенове.
И изобщо не е съвпадение, че смъртта на Гаринча съвпада с края на едно футболно изкуство, което изумява масите в края на 50-те и през 60-те години. Година преди кончината на знаменития футболист, на световното първенство в Испания през 1982 г., новият отбор на Бразилия, изграден около Зико, Сократес и Фалкао, губи от хитрите италианци и отпада от турнира. "Красива смърт", казват за това в Бразилия. Започват нови времена.
"Тук почива в мир този, който правеше народа щастлив" пише на надгробния камък на Мануел Франсиску душ Сантуш, наречен Гаринча, умрял преди 27 години в Рио де Жанейро.
Няма коментари:
Публикуване на коментар