2 ноември 1993 г. Втори кръг за Купата на УЕФА, германският Карлсруе среща испанския гранд Валенсия. След загубата на баденския клуб с 1:3 в Испания в първата среща, германците са щастливи от факта, че губят само с толкова, въпреки че са тотално надиграни, а "Лос Че" пропускат да ги разгромят. Бившият футболист на Карлсруе Едгар Шмит разказва пред журналиста Дирк Гийзелман своите впечатления от реванша и как получава прякора си "Евро-Еди".
"Каква луда седмица! В петък катастрофирах тежко с колата. Излетях от пътя и се преобърнах - веднъж, два пъти, три пъти, четири пъти. Дали това беше някаква поличба? За щастие се оттървах само с порязано ухо и можех да играя в първия мач с Валенсия. Там бяхме категорично надиграни. Пенев, Миятович...о, Господи! Какви футболисти! Тези къси пасове! В един момент падахме с 0:3. Само невероятният Оливер Кан ни спаси от най-лошото. Тогава обаче, малко преди края, успях да вкарам с глава при една атака за 1:3. Това беше повратната точка. След мача още в съблекалнята си казахме: "Вкъщи ще ги отнесем!"
В продължение на две седмици ставахме и лягахме с тази мисъл. Бяхме отбор, способен да вземе нещата в свои ръце. Все пак отборният дух не расте по дърветата, а много зависи от отделни играчи. Още тогава Оли Кан беше много важен. Той вече се беше превърнал в голям мотиватор. Друг лидер на отбора беше Волфганг Ролф. Наричахме го "Воле". От една страна той беше тих, но от друга - истински двигател на тима. С него в дефанзивната полузащита отборът играеше така, че веднъж Отмар Хицфелд възкликна: "Това не е просто твърда игра, това е вече война!" Така беше Карлсруе навремето, а преди да излезем на терена за реванша треньорът ни Вини Шефер наистина ни амбицира още повече със своята реч в съблекалнята на Вилдпаркщадион: "Ще го направим! Ще го направим!", повтаряше той отново и отново. Той се беше промъкнал при нас, защото всъщност беше наказан за този двубой и трябваше неговия асистент да ни ръководи. Внезапно ми мина през главата: "Ще влезе някой от УЕФА!" Вини бързо се измъкна през вратата на съблекалнята и си покри главата с едно зимно яке. Тази ситуация по никакъв начин не ни попречи да се концентрираме, а напротив - още щом прозвуча началния сигнал четирима-петима от нас се втурнаха към топката. Испанците се уплашиха, веднага забелязахме. След като поведохме с 1:0 в 29. минута, вдигнахме още повече оборотите. Публиката ни подкрепяше. 33 000 души бяха на стадиона, въпреки че бяха разрешени само 25 000. Всички пееха: "Вива Еспаня!" Бях толкова увлечен в срещата, че тогава прозрях: ние пишем история! Райнер Шютерле вкара за 2:0, а аз добавих още един гол преди почивката. Това не ни накара да се спрем. Малко след подновяването на играта Валери Шмаров вкара четвърти гол. Още, още! Играта на Славен Билич много вървеше и след края резултатът беше 7:0 за нас. 7:0! Аз вкарах четири гола. Един, два, три, четири - за всяко преобръщане с колата по един гол. Така станах "Евро-Еди". Коментаторът Йорг Далман от телевизия SAT.1 ме нарече така още по време на мача. Успях да потвърдя прякора, който той ми даде: при победата ни с 3:0 над Бордо в следващия кръг аз вкарах още два гола.
С добрите си игри бях кандидат за националния отбор като възможен заместник на Руди Фьолер за световното първенство в САЩ през 1994 г. От това за съжаление не излезе нищо, но въпреки това мога да кажа: Наслаждавах се на всеки Божи ден докато бях професионален футболист. И 7:0 срещу Валенсия, естествено, беше мачът на живота ми. Веднъж на улицата към мен се приближи възрастен човек - и ме целуна по бузата! Тогава хвана ръката ми и каза: "Господин Шмит, благодаря Ви, че можах да преживея всичко това!""
Ето и кадри от паметния двубой:
Няма коментари:
Публикуване на коментар