Спектърът на утехата

Хаити никога не е била блестяща звезда на футболния небосклон. Тогава обаче - на Мондиал'74 - Емануел Санон вкарва гол на великия италиански вратар Дино Дзоф и се превръща в герой на една сиромашка нация. Един материал на журналиста Джон Спърлинг, преведен от моя милост.


Емануел "Мано" Санон (25 юни 1951 - 21 февруари 2008)

Да отидеш в нова страна често представлява напълно пренасищане и претоварване на сетивата и разума. Когато човек излезе от херметическата стерилност на самолета, той е ударен в лицето от картини, звуци и непознати аромати.

В хаитянската столица Порт-о-Пренс те са придружени и от нечовешката тропическа жега, която те цапардосва като гореща мокра кърпа. Невъзможно е при пристигането на Хиспаниола, карибския остров, който Хаити дели с благоденстващите си съседи от Доминиканската република, да не си нервен и напрегнат. Европейците биват предупреждавани да посещават Хаити, най-бедната страна в региона според ООН, само, когато е "безусловно необходимо".

Честно казано това авантюристично пътуване не е безусловно необходимо. Известният нападател от тима, който участва на световното първенство през 1974 г., Емануел "Мано" Санон ми сподели по телефона какво му е на душата малко преди смъртта му в началото на 2008 г. Освен това редовно поддържам връзка с доста футболисти и футболни ръководители по интернет. Но Санон беше заявил: "Трябва някой път да наминеш на посещение, приятелю, иначе може да ти бъде невъзможно да проумееш какво въздействие имаше тогавашното ни класиране върху Хаити."

"Какво търсиш тук, мой човек?"

Когато се срещам с моето лице за свръзка на хаитянското летище, то ме поглежда набързо, изсумтява презрително и заявява: "Много биеш на очи. Ако не внимаваш, ще бъдеш отвлечен." Усещам лека шеговитост в гласа му, но наистина посетителите на Хаити са предупреждавани в туристическите бюра да си отварят очите за "спонтанни изблици на насилие и незаконни блокади на улиците". Човекът от паспортния контрол също ме гледа скептично. "Какво търсиш тук, мой човек?", пита той. "Да не си фен на Джеймс Бонд? Няколко фенове от САЩ и Европа пристигнаха тук в последно време." Въпреки бушуващите епидемии от тиф и дезинтерия Порт-о-Пренс е извлякъл полза от снимките на последния филм с Даниел Крейг "Спектърът на утехата", които са направени в пристанищната част на града. Когато информирам служителя за целта на моето посещение, той ме поглежда развеселено. "Стой настрана от вуду и другите ритуали", подсмихва се той, "има достатъчно музика и слънце. Тук можеш да намериш всичко, ако си направиш добре сметката."

По време на двудневния ми престой на острова думите на паспортния контрольор се оказват почти пророчески. За засегнатата от политически катаклизми, икономически проблеми и двулични водачи нация значението на едно участие на световно първенство е повече от едно обикновено спортно приключение. Истарията му е пълна със съобщения за черна магия, богоподобно преклонение пред лидерите на отбора, музика и машинациите на служителя от тайните служби Тонтон Макуте. Все пак футбол в Хаити се е играл от дълго време, но едва след окупирането на властта от Франсоа "Папа Док" Дювелие този спорт придобива голямо значение в страната, което се дължи най-вече на факта, че диктаторът влага огромни количества злато и пари във футбола от средата на 60-те години. Като страстен почитател на италианския и южноамериканския стил на игра той знае, че нищо друго не обединява така, както футбола и умело използва това, за да привлече нацията на своя страна, изграждайки силен национален отбор.

Папа Док има късмет: На карибското младежко първенство през 1965 г. хаитянският тим прави впечатление с представянето си. Играчи като талантливият ляв халф Роже Сен Вил, вратарят Анри Франсийон и станалият по-късно капитан на отбора Филип Ворбе започват да събуждат интереса на европейските клубове. Но Папа Док твърдо е решил да запази нешлифованите си диаманти заедно. За да не напуснат страната, както правят много хаитяни, диктаторът отказва всички предложения за трансфер в чужбина. Сен Вил, който днес живее в Ню Йорк, си спомня: "Ние получихме по-добри условия за тренировки, а когато играехме срещу друг отбор от Карибите, бяхме настанявани в първокласни хотели и получавахме всичко. Не забравяйте от къде произхождахме. Много от нас идваха от бедни семейства, а Франсоа Дювалие внесе светлина в нашия живот."

Националният отбор работи неуморно за световното първенство в Мексико през 1970 г. Крайният му провал в квалификациите и до днес остава като един тъжен спомен. Визите за първенството тогава са спечелени от Ел Салвадор, чийто национален отбор побеждава в решителен двубой на неутрален терен в Ямайка с 1:0. Този допълнителен мач става необходим след като хаитяните печелят гостуването си в Ел Салвадор с 3:0, но губят реванша у дома с 1:2. "Беше невероятно горчиво", казва Жо Намфи, бивш генерален секретар на хаитянския футболен съюз. "По онова време броят на отбелязаните голове не се вземаше под внимание, защото ако това беше така ние щяхме да се класираме за Мексико. Отборът ни беше също толкова силен, колкото и селекцията ни, която игра на световните финали 4 години след това."

Смелият нападателен футбол, въведен от хитрия треньор Антоан Таси, впечатлява наблюдателите, а след провала в квалификациите режимът на Дювалие излиза с декларация, която заявява: "Ние обещаваме на нашия народ, че националният тим ще достигне до световното първенство през 1974 г., а президентът Дювалие ще продължи да следи напредъка на отбора и да подкрепя футболистите и треньора, за да може тази мечта да се сбъдне."

След като диктаторът печели поредица от манипулирани избори с 28 милиона гласа в своя полза (3000 дръзки души гласуват срещу него), Папа Док се обявява за пожизнен президент на Хаити през 1964 г. Като убеден поддръжник на чернокожата раса той получава безрезервната подкрепа на бедното черно население, гледащо с недоверие към мулатския елит на страната. Мано Санон обяснява: "Дювалие лансира идеята за черната доминация, която се прие много добре от масите. Тя показваше, че ние също имаме някаква стойност, а не сме просто някакви си чернокожи. Дювалие, както и наставникът Таси, използваха това, за да вдъхновят играчите. Знаех, че аз представям както Хаити, така и моята раса, когато носех оранжевата фланелка. Обаче тогава в отбора играеха и няколко мулати, но ние бяхме едно цяло с тях, защото Таси се отнасяше с всички по един и същи начин. Затова си мисля, че националният отбор възпроизвежда идеала за Хаити."

При всички положения Дювалие харесва не само италианския футбол, но и се възхищава на "черните ризи" на Мусолини - той взаимства примера на личната армия на Дучето за създаването на тайната си полиция. Поддръжниците на Папа Док не са платени, а припечелват прехраната си с рекет и присвояване на средства, изпратени от международните организации за социални цели в бедните региони на Хаити. Санон: "Това беше онази страна на режима, която не беше позната на футболистите, въпреки че тези подли типове висяха с отбора навсякъде, особено когато ходехме в чужбина. Те се смееха заедно с нас. Ние никога не видяхме грозната им страна, поне не и преди световната купа през 1974 г."


"Бейби Док" (вляво) и неговият баща "Папа Док" - диктатори на Хаити

"Мразех Дювалие до дъното на сърцето ми"

Тогава повечето играчи на Хаити още живеят в родината си. Това, което извършва кланът "Тонтон Макуте" на населението в провинцията, никой не може да оспори. Хората на Папа Док заграбват голяма част от най-добрата обработваема земя и принуждават много хора да бягат в опасната и заплашвана от епидемии столица. Един член на тогавашния отбор, който и днес има малко магазинче за електроника в Порт-о-Пренс, казва: "Мразех Дювалие до дъното на сърцето ми. Човек само трябваше да си отвори очите, за да разбере какво се случва около него. Тогава някои от роднините ми изчезнаха, а моите братовчеди изгубиха земята си, за която работиха здраво дълги години. Но за амбициозен футболист като мен ми беше ясно, че съдбата ми зависи от благоволението на Дювалие. Тогава човек просто си въобразяваше нещо и си казваше, че всичко, което хората говорят, просто не е вярно. Пропагандата твърдеше, че не Папа Док, а неговите врагове са отговорни за множеството изчезвания. Ако човек е сляп и глух, то той почти може да повярва на това."

Папа Док умира през 1971 г. и неговият единствен син, Жан Клод "Бейби Док" Дювалие, става най-младият президент на света със своите 20 години. Макар че вътрешнополитическите въпроси не лежат особено на сърцето на Бейби Док, който предпочита да се концентрира върху сладкия си живот на плейбой, на него му е ясно, че скоро ще бъде атакуван - най-вероятно чрез заговор на ЦРУ - ако не се сбогува с авторитарния стил на управление, наложен от неговия баща. Под натиска на САЩ той въвежда един по-умерен режим, освобождава политическите затворници, облекчава цензурата към медиите и започва реформи. Като акт на добра воля американското правителство възобновява паричните си помощи за Хаити в края на 1971 г. Благодарение на финансовата инженкция карибската страна изживява едно своеобразно малко икономическо чудо. Историкът Жан Антоан: "Разбира се, имаше и много неприятни моменти, но много хаитяни си спомнят с носталгична гордост за онези години. Броят на грабежите, убийствата и епидемиите намаля, а правителствеото предприе целенасочени усилия да осигури на всяко дете нормално училищно образование. Националният отбор също извлече огромна полза от това."

Бейби Док развързва кесията и създава отделна банкова сметка за хаитянската футболна федерация. Жо Нимфи разказва: "Той финансираше всичко, включително и националния стадион "Силвио Катор", който беше напълно реконструиран за един милион долара по случай финалите на Купа КОНКАКАФ през 1973 г. Той здраво държеше всичко под контрол, малко като Силвио Берлускони в Милан." Емануел Санон споделя: "Той не остави никакво съмнение, че това е неговият национален отбор и неговите пари са тези, които ни бяха поставили там, където се намирахме. Беше значително по-общителен от баща си, посещаваще тренировките ни и редовно се обаждаше на мен и други играчи, за да се осведоми дали всичко с нас е наред. Някои не се чувстваха особено удобно, когато Жан Клод беше наблизо. Въпреки че беше толкова млад, той беше нещо като баща за нас. Грижеше се винаги да сме добре, но също можеше и да наказва, ако смяташе, че това е уместно."

Купата на КОНКАКАФ от 1973 г. играе ролята и на квалификация за световното първенство през следващата година. Всички мачове са изиграни на 30-хилядния "Силвио Катор" в Порт-о-Пренс, което е сравнен с врящ котел. Мано Санон признава значението на домашната подкрепа: "Публиката създаваше адска какофония и това смрази опонентите ни. Срещите в Централна Америка и на Карибите са предимно шумни, обаче в случая това мина всякакви граници, акто по терена и по противниковите играчи бяха хвърляни предмети. Имаше оплаквания от чужди футболисти, че са тормозени на паркинга пред стадиона. Никой от нас не би одобрил това, но не мога да отрека, че това ни помогна."

Легендата за черното куче

Дори и днес споменаването на името на Дювалие кара много хаитяни да се разтреперят от страх. Съществува история за лидера на групировката "Тонтон Макуте" Клемен Барбо. Тя гласи: Веднъж Папа Док достига до убеждението, че Барбо иска да заговорничи срещу него и дава заповед за екзекуция. Един вуду шаман разказва на диктатора, че духът на убития се е вселил в едно черно куче. Дювалие разпорежда всички черни кучета в страната да бъдат застреляни веднага. След това заповядва главата на Барбо да се сложи в лед и да му се донесе. Той прекарва продължителни часове, взирайки се в нея, докато се опитва да влезе в контакт с духа на екзекутирания.

"Диригенти" в публиката

Както и неговия баща, също и Бейби Док е обвинен в манипулации, особено преди важния двубой с Тринидад и Тобаго, спечелен от Хаити с 2:1. Тринидадският нападател Стийв Дейвид твърди, че "съдийският фактор е помогнал на Хаити да победи". Подозренията му към представянето на рефера Енрикес от Ел Салвадор, който отменя четири гола на тринидадците, изглеждат потвърдени, когато по-късно Енрикес е отстранен от съдийството за вземане на подкупи. Междувременно става ясно, че Бейби Док е разполагал в публиката свои подставени лица.

Съдържателят на нощно заведение Пиер Диердисте, познато лице на хаитянския национален отбор през 70-те години, твърди пред държавен служител по време на разпит, че по време на срещите е разгорещявал зрителите. "Даваше ми се мегафон и няколко барабанисти и ми беше заповядано да създам атмосфера. На стадиона се намираха множоство подобни диригенти, както и шамани, които призоваваха духове и омагьосваха противника."



Известният хаитянски музикант Боб Лемоан написва "Toup Pou Yo" ("Вкарай гол"), която е изпята от футболистите и до днес остава като най-популярната футболна песен в страната. Бившият полузащитник Жан Ербер Остин си спомня: "Тези три седмици бяха най-невероятните, които някога съм изживявал в Порт-о-Пренс. След всяка победа имаше карнавал по улиците и целият град не се вълнуваше от нищо друго. Решаващият мач беше срещу Гватемала. Преди началния сигнал Дювалие дойде в съблекалнята и ни закле да спечелим заради Хаити. И ние точно това направихме." Когато съдията дава края на двубоя при резултат 2:1, Мано Санон "се свлича на колене и благодари на Господ за този шанс, който му се дава".

Други плачат или крещят като обезумели, а цялата страна е в истерия. След като полицията разпръсква публиката и играчите могат да напуснат стадиона, те празнуват заедно с Бейби Док. "Вие сте герои, всеки един от вас", сияе добродетелят. Той е осъществил мечтата на умрелия си баща.

Две седмици преди началото на мондиала отборът отлита за Германия и се настанява в квартирата си до спортния комплекс Груневалд в Мюнхен, където трябва да се подготви за трудните си срещи в групата срещу Италия, Полша и Аржентина. Повечето играчи за първи път посещават Европа. Жан Ербер Остин си спомня, че "някои от тях се чувстваха много изолирани, отдалечени от всичко, което са познавали". Въпреки всичко те едва дочакват момента, в който трябва да излязат срещу Италия. Остин: "Италианците не бяха получавали гол от 1100 игрови минути, което тогава беше световен рекорд, но те вече бяха на възраст и ние искахме да опитаме да им направим живота възможно най-труден."

Италианската единадесеторка с Дино Дзоф на вратата практикува катеначо в най-чистата му форма. Но Санон е човекът, който шокира южноевропейците малко след почивката, когато получава топката между защитниците след точен до милиметри пас от Филип Ворбе, надиграва Дзоф и шутира кълбото в италианската врата. "Спомням си това, сякаш беше вчера", казва нападателят.


Кадри от срещата между Италия и Хаити на СП 1974

"Знаех, че мога да причиня доста неприятности на италианската защита с моята бързина. С този гол Хаити придоби международна известност, а това, което се случи след него нямаше особено значение. Претоварихме се психически и загубихме концентрацията си. Обаче голът си остана най-великият момент в моята кариера. Дзоф беше бесен на защитата пред него и аз бях изключително радостен, защото знаех, че у дома всички бяха откачили от щастие."

Все пак "адзурите" обръщат мача и печелят с 3:1, но италианската преса не крие негодуванието си от факта, че безобидният аутсайдер Хаити е сложил край на рекорда на Дзоф след цели 1147 "сухи" минути без допуснато попадение. Санон и неговите съиграчи стават героите на деня. На следващата сутрин те гордо крачат в мюнхенския зоопарк и се наслаждават на медийното внимание. Бейби Док, който много рядко напуска Хаити, също изпраща своите поздравления.


Дино Дзоф има доблестта да поздрави Санон след края на двубоя

Но тогава се случва нещо, което внезапно нарушава идиличното настроение. Рутинният допинг тест на Ернст Жан-Жозеф, мулатския халф, се оказва положителен. Жан-Жозеф протестира, че е трябвало да вземе хапчета поради своята астма, но лекарят на отбора споделя пред пресата, че това е било глупост и футболистът е бил "твърде глупав, за да разбере какво върши".

На другия ден снимките на Жан-Жозеф, сгушен в своята безумна тъга в лобито на хотел "Пента", обикалят вестниците по света. Изведнъж хора от хаитянската делегация нахлуват в спортния комплекс Груневалд, хващат крещящия футболист, извличат го навън, докато го бият пред очите на журналистите, натъпкват го в един автомобил и го откарват в чакащия на летището самолет за Хаити. Съотборниците на Жан-Жозеф са шокирани. "Спомням си отвратителната гримаса на лицето на един от нашите администратори, който преди инцидента само се беше смял с нас", казва живеещият днес в Маями Фриц Плантен, бивш централен защитник. "Изживяхме тъмната страна на режима, който преди това винаги ни пазеше, тъй като имахме успехи. Преди срещата с Полша прекарахме една безсънна нощ и, честно казано, тогава си мислех само за Ернст и изобщо не ми пукаше за мача."

Вероятно и другите футболисти са били в такова състояние, защото на игрището са разгромени от без това доста силния полски отбор с 0:7. "На почивката изоставахме с 0:5", казва Плантен, "а те можеха да спечелят и с двуцифрен резултат, което нямаше да бъде съвсем незаслужено."

По-късно Жан-Жозеф е инструктиран да се обади в квартирата на отбора и да каже на капитана Филип Ворбе, че е още жив. Това успокоява тима и той се представя достойно срещу Аржентина, макар че губи с 1:4, а Санон отново се разписва в противниковата врата.

Жан-Жозеф, който никога не е говорил за съмнителната си чест да бъде първият футболист изобщо, който е изваден от световно първенство поради положителна допинг проба, обещава преди моето пристигане, че ще ми даде интервю, но след това сякаш потъва вдън земя, преди най-накрая да успея да го открия в Порт-о-Пренс. Един приятел на семейството му се съгласява да се срещнем и отрича съобщенията, според които Тонтон Макуте е счупил и двете ръце на Жан-Жозеф. "Той имаше късмета да бъде един от любимите играчи на Бейби Док и е наясно с това", казва приятелят. "Той не говори с удоволствие за тогавашните събития, защото смята, че е опозорил Хаити. До днес той живее с тази мисъл." Дали наказанието на Жан-Жозеф е отнело малко от блясъка на представянето на Хаити? "Може би малко", признава Санон, "но Ернст се завърна в националния отбор и продължи кариерата си. Така че няма някакъв трагичен край или нещо такова. 1974 г. беше нашата година, нашето време. Време, през което Хаити беше толкова стабилна страна, колкото от много дълго време не е била."

Случаят "Джо Гетджонс"

Двадесет години преди попадението на Мано Санон един друг футболист от Хаити се превръща в любимец на народа. Джо Гетджонс играе за САЩ и на световното първенство през 1954 г. в Швейцария вкарва с глава единственото попадение, с което американците побеждават гордите англичани с 1:0. По-късно играчът се завръща в Порт-о-Пренс и тренира хаитянския национален отбор. За негово нещастие брат му Жерар работи с опозиционни политически кръгове. През 1963 г. двама души от тайната полиция на Папа Док отиват до ръководения от семейство Гетджонс завод за почистващи препарати и с извадени пистолети принуждават Джо да влезе с тях в колата си. Три дни по-късно синьото комби е намерено пред полицейското управление в Порт-о-Пренс, а съдбата на Джо Гетджонс остава неизвестна до ден-днешен.

В Порт-о-Пренс Мано Санон е толкова силно обожествяван както Диего Марадона в Неапол или Луиджи Рива в Сардиния. В безброй кафенета и барове е окачена негова снимка, а в раздрънканите автобуси в града, така наречените тап-тапи, звучи песента на Боб Лемоан. За разлика от футболистите на другия изразен аутсайдер на Мондиал'74 Заир животът на хаитянските играчи се развива добре след края на турнира. Генералният секрета Жозеф Намфи: "Мнозина успяха да си намерят отбори в чужбина след добрите си игри на първенството. Санон игра в Антверпен, вратарят Франсийон - в 1860 Мюнхен, а Жозеф, Матиу и Антоан отидоха в американската сокър лига и Чикаго Стинг. Голяма част от отбора се запази до квалификациите за СП 1978, в които завършихме втори. Тогава, за съжаление, само един отбор от нашия регион получаваше право на участие."

Няколко играчи днес отново живеят в Хаити, други са отишли в чужбина и поддържат редки контакти с родината си. Всички те обаче се събират още веднъж заедно, когато Санон умира през февруари 2008 г. от рак на простатата. На погребението му в Порт-о-Пренс членове на отбора носят неговия ковчег. По повод на събирането всички футболисти от знаменития тим получават от правителството обещание за доживотна пенсия, която за някои е истинска благословия и избавление от мизерията.

Бейби Док не присъства на траурната церемония. Бившият властелин живее в изгнание в Париж и материалното му състояние е по-скоро лошо, отколкото добро, след като почти пропилява цялото си състояние и губи много пари в следствие на скъп развод. Понякога той говори, че иска да се завърне в Хаити, но страхът от неговите сънародници, че ще му отмъстят за престъпленията на клана му, го държи далеч. Диктаторът губи властта през 1986 г. след военен преврат, но и до днес Дювалие има мнозина непоправими привърженици, които твърдят, че 70-те години са били една истинска златна епоха за държавата, въпреки многобройните кризи, грабежи и изчезвания на парични помощи.

А има няколко футболисти, които не биха отрекли това.


Хаитянският отбор на мечтите