Карта на Германската демократична република
2+6. Наглед простичка задачка. За футбола в залязващата Германска демократична република обаче тази формула има революционно значение. Какво става с отборите от оберлигата на бившата Източна Германия? Два отбора от оберлигата на ГДР отиват в Първа Бундеслига, други 6 - във Втора Бундеслига, а останалите 6 тима трябва да се състезават в третите дивизии на Обединена Германия. Тези правила стават ясни преди началото на последния сезон на източногерманското първенство през 1990/91 и това го прави ожесточено и брутално. Цените на билетите също скачат. Въпреки това стадионите не са пълни, а много от зрителите имат по-добри неща за вършене, нежелаейки или не можейки да платят по-високите цени за вход. Хулиганската вълна свършва останалото. Безпардонността на източногерманската полиция превръща футболното първенство на страната в рай за търсещите масови побоища и отблъсква запалянковците, които не си падат да наблюдават и практикуват бокс и източни бойни изкуства. Отборите от Оберлигата трябва да спазват нови трансферни правила: играчите вече не се "делегират" и "командироват" от един клуб в друг, а се купуват и продават. Заводите и колективите, отговорни за издръжката на клубовете, се преобразуват и така се налага да се намерят други начини за финансиране. Обаче ръководителите и представа си нямат как да действат в новите условия и изпитват огромни затруднения, когато трябва да се занимават с маркетинг. Така те се приземяват в едно напълно непознато общество, където не са подготвени да оцелеят в безмилостната борба за по-високо класиране.
Звездите като Замер, Кирстен и Том моментално са "глътнати" от западногерманските отбори и така започва ново преразпределение на силите в германския футбол. Никой от тимовете на ГДР не знае къде се намира, но всички знаят къде искат да отидат: в професионалния футбол! На практика това означава класиране в първите осем места през един-единствен сезон, пращащ по дяволите 40-годишната история на първенството. Това е ретроспекция на отборите от последното първенство на Източна Германия по реда, в който са завършили в класирането. Започваме от последните места и с Форвертс от Франкфурт на Одер.
ФОРВЕРТС ФРАНКФУРТ
14. място / 13:39 точки / голова разлика 29:54
Някогашният армейски спортен клуб е новак в лигата, но не успява по никакъв начин да покаже нещо запомнящо се. Той отново изпада, без да остави следа след себе си. Всъщност истинският упадък на отбора започва още през 1971 г., когато тогавашният рекорден шампион на ГДР Форвертс Берлин е "делегиран" във Франкфурт на Одер. Там той се превръща от отбора на 60-те години в Източна Германия в един асансьор между първа и втора дивизия, като преживява само инцидентен проблясък с участието в квалификациите за Купата на УЕФА.
След разпускането на армията на ГДР и включването й в германския бундесвер основата на отбора рухва. Шок, от който Форвертс никога не успява да се възстанови. От 1991 г. отборът, под името Виктория, се лута между петодивизионната оберлига и шестодивизионната фербандслига, без амбиции за нещо по-съществено и при поделяне на градския Стадион на дружбата с другите местни тимове.
12-хилядният "Стадион на дружбата" във Франкфурт на Одер
ЕНЕРГИ КОТБУС
13. място / 16:36 точки / голова разлика 21:38
Невероятното развитие на Енерги Котбус, започнало в средата на 90-те години, заглушава спомена колко безнадеждно мъртъв изглежда клубът след Обединението на Германия. Във футболно отношение район Лаузиц излиза един от големите победители след промените.
Докато преди Енерги основателно може да се оплаче, че е принуден да дава най-добрите си футболисти на Динамо Берлин по време на социализма, в днешно време отборът е последният източногермански тим, играл в Първа Бундеслига и е един от най-силните от бившата ГДР. Енерги никога не успява истински да се утвърди в оберлигата и пет от общо седемте му участия там завършват с изпадане. Така става и през 1990/91, когато предпоследното място носи участие в общогерманските трети дивизии.
Но пъргаво и енергично клубът започва работа по съживяването и модернизацията си. 1994 г. носи успешно класиране в отново въведените третодивизионни регионални лиги, а 1997 г. - квалификация за Втора Бундеслига и финал за Купата на Германия. Приказката от Лаузиц не свършва и под ръководството на дългогодишния наставник Едуард Гайер футболистите влизат в Първа Бундеслига през 2000 г. Въпреки славата си на отбор, изграден само от чужденци, Енерги успява да се задържи в германския елит и това красноречиво говори за качеството на работа в клуба. Между 2006 и 2009 г. следва ново тригодишно приключение в Първа Бундеслига, по време на което "Стадионът на дружбата" в Котбус е напълно ремонтиран и обновен. Днес феновете на отбора са горди от начина, по който техният отбор стои на футболната карта, макар и във Втора Бундеслига.
"Стадионът на дружбата" в Котбус с капацитет 22 528 места
ЗАКСЕН ЛАЙПЦИХ (сливане на Грюн-Вайс Лайпцих - бивш Хеми Лайпцих - и Хеми Бьолен)
12. място / 22:30 точки / голова разлика 23:28
Фалити, "малки свинчета" и Джими Хартвих. Заксен Лайпцих преживява много през последните 20 години. Някогашният оберлигист на ГДР попада между воденичните камъни на футболната история.
Основаването на Заксен Лайпцих се определя като "трудно раждане". Отборът е наследник на легендарния Хеми Лайпцих, който след промените е преименуван на Грюн-Вайс Лайпцих. Каква главозамайваща смяна на етикетите! Все пак лиценза за участие в сезон 1990/91 в Оберлигата е притежание на новака от Бьолен, малко градче до Лайпцих. Поради недостига на пари Хеми Бьолен се обединява с по-големия лайпцихски брат.
Така се стига до сливане под общото наименование Заксен Лайпцих. На вратата на отбора застава не някой друг, а иконата на Лок Лайпцих Рене Мюлер, а за треньор е назначен бившият футболист на Хамбург Джими Хартвих - първият западногермански наставник в ГДР. Той обаче не се задържа дълго на поста си и е освободен, след като нарича международния съдия Зийгфрид Киршен "малко свинче". Краткотраен проблясък извежда Заксен на временното второ място, но само няколко седмици след това "саксонците" рухват на дъното в класирането. В края тимът е 12-ти - класиране, даващо право на баражи за последните две места във Втора Бундеслига. В квалификационната група Заксен обаче се представя много слабо и завършва последен. Това обаче не слага край на опитите на клуба да се класира за втрория германски футболен ешелон - през 1993 г. отнемане на лиценза на клуба е причината той да не участва в баражите за класиране, а през 1995 г. Заксен е вицепървенец на нововъведената Регионална лига Североизток.
Професионалният футбол никога не се приближава повече
"Саксонците" никога повече не се доблиьават толкова близо до професионалния футбол, въпреки че играят значима роля в своята регионална лига. Често отборът се опитва да състави боеспособен отбор и да започне на чисто, но за това винаги са нужни пари, а когато те липсват резултатът е само един - неуспех. През 1999 г. банкрутът на Заксен е избегнат с помощта на собственика на филмовата компания "Киновелт" Михаел Кьолмел, но и той не успява да спаси тима през 2001. След служебното изпадане клубът попада в Оберлига Североизток, подразделение Юг. Отборът показва признаци на съживяване през 2003 г., когато се завръща в регионалната лига под ръководството на четирима треньори, включително и от българина Христо Бонев. Към всичко това се добавя и завършването на строителните работи по реконструирания градски Централщадион, част от Световното първенство 2006. Плановете са Заксен скоро да се завърне в професионалния футбол с невероятен стадион, Едуард Гайер като спортен директор и Ред Бул като генерален спонсор. Обаче от това не произлиза нищо.
Въпреки Гайер и Ред Бул: фалитът чука на вратата
Отново банкрутът заплашва Заксен Лайпцих и отново Кьолмел се намесва решаващо - бизнесменът се оказва най-силно вярващия в отбора. С много късмет през 2008 г. Заксен достига класиране в четвърторазредната регионална лига,но финансовите проблеми този път са толкова сериозни, че фалитът е неминуем. От 2009 г. лайпцихският отбор играе в пета дивизия и бившият шампион на ГДР от 1964 г. попада между воденичните камъни на футболната история.
А да, отпадъчният продукт на сливането от 1990 г. Хеми Бьолен мъждука в нискодивизионния футбол, банкрутира веднъж и днес играе в градската лига на Лайпцих.
Старият Централщадион в Лайпцих - най-големият стадион в ГДР
Центалщадион днес
ФК БЕРЛИН/ДИНАМО БЕРЛИН
11. място / 22:30 точки / голова разлика 25:39
Любимият отбор на директора на ЩАЗИ Мийлке Динамо Берлин става 10 пъти подред шампион на Източна Германия, но след падането на Стената пропада със страшна сила. След като звездите на отбора с итръгват, на тяхно място идват паричните проблеми и насилието. От този злополучен имидж клубът и до днес не се е отърсил.
Не малко запалянковци смятат, че съдбата на Динамо Берлин след промените е напълно заслужена. Динамо е отборът на ЩАЗИ и неговия директор Ерих Мийлке, той е "шампионът-измамник". И той пада наистина от високо.
Едно падение, програмирано още преди свалянето на комунистическия режим. Отборът, който, между 1979 и 1988 г, неизменно печели титлата, постепенно започва да се свлича на земята. През 1989 г. той е "само" вицешампион, а през 1990 г. Динамо е четвърти. Така за първи път от дълго време столичният клуб не играе на европейската сцена. Започва разпадането му - Андреас Том отива в Леверкузен, Томас Дол и Франк Роде - в Хамбург, а Райнер Ернст - в Кайзерслаутерн.
Звездите напускат, отборът се разпада
Споменатите трансфери пълнят касата с много пари. Чия каса обаче - това остава спорно. Накратко: някакви милиони изчезват някъде и Динамо изпитва остър недостиг на средства. Дискредитиран от мрачната си досегашна слава и в опит да избяга от сянката на комунистическите тайни служби се преименува на ФК Берлин. В крайна сметка това не помага особено. Малкото спонсори, които имат желание да инвестират в източногерманския футбол, правят остър завой щом наближат квартала на Динамо Хоеншьонхаузен и изобщо не се интересуват дали клубът се казва Динамо или Берлин.
Спомените за спорни дузпи, както и проблемът с хулиганите са налице. С името на ФК Берлин се свързва една от най-големите сцени на насилие в (източно-)германския футбол. Смъртта на Майк Поли на 3 ноември 1990 г. е връхната точка на това негативно развитие. Поли бива застрелян от полицай по време на сблъсък при гостуването на ФКБ в Лайпцих на Заксен. Предвид тези проблеми ФКБ се свлича на 11 място в съдбоносния сезон на оберлигата и губи с малко от Бранденбург на баража. Рекордьорът по титли се превръща в треторазреден тим. В трета дивизия берлинчани се представят добре и през 1992 г. успяват да участват в квалификационен кръг за Втора Бундеслига. Там обаче Волфсбург надделява и депресията се завръща в редиците на ФК Берлин.
Клубът напуска арената, станала свидетел на всичките негови успехи, Ян-Шпортпарк, и заиграва на първия си стадион - Шпортфорум в квартал Хоеншьонхаузен. През 1994 г. още веднъж се стига до участие в квалификации за регионалната лига, но там ФК Берлин се представя безлично. Попаднали в спортната неизвестност, привържениците на отбора с болка си припомнят миналите славни времена и така задочно вземат участие във вълната носталгия към социализма.
Феновете на берлинския отбор допринасят за носталгията по социализма
ФК Берлин отново се прекръства на Динамо през 1999 г., поради което възникват спорове, свързани с търговските права по използването на старата емблема. След промените те са закупени за смешните 80 марки от производител на фенартикули, който по-късно ги препродава на член на групата "Хел'с Ейнджълс". С името нещата не стоят по-добре. Когато общо четирите регионални лиги са слети в две, Динамо е пратен в оберлигата. През 2001 г. тимът има шанс за класиране, но се проваля в двете баражни срещи със стария съперник Магдебург. За двата съперника баражните срещи имат колосално значение - победата е с цената на оцеляването. В случая Динамо е икономическото камикадзе.
Магдебург има късмет, а Динамо банкрутира и е принуден служебно да изпадне в берлинската окръжна лига поради катастрофалното си материално положение. Тогава на сцената излизат феновете, които го съживяват. Обаче се стига до парадоксално противоречие: от една страна Динамо има нужда от моралната и материалната подкрепа на привържениците си, а от друга - поради техния десен екстремизъм, клубът би трябвало да се дистанцира от тях, за да остане конкурентноспособен. В окръжната лига отборът стъпва на крака. През 2004 г. той се завръща в оберлигата и още при първото си гостуване попада в черните журналистически хроники - ултрасите на Динамо предизвикват масово сбиване и погром при гостуването на Бабелсберг в Потсдам, сякаш искайки да кажат: "Ние отново сме тук!"
Икономическо камикадзе
В следствие на бабелсбергските изстъпления пред съда е изправен Петер Майер. Днес този Майер е председател на стопанския съвет на Динамо и собственик на телекомуникационната фирма, която е главен спонсор на отбора. Това в никакъв случай не способства за прогонването на негативния имидж на клуба, а напротив - привържениците на отбора се идентифицират като "лоши момчета". Голямата трибуна за проявите им обаче се оказва недостижима и днес техният отбор играе в петодивизионната оберлига.
Стадионът в Шпортфорум Хоеншьонхаузен - домашната арена на Динамо
МАГДЕБУРГ
10. място / 26:26 точки / голова разлика 34:32
Всъщност това е една катастрофа. Единственият носител на европейски клубен трофей от ГДР не е вдишал въздуха на бундеслигата дори и за секунда. Защо става така, обяснява експерът по източногермански футбол Матиас Елерс.
Когато попиташ някого в бившата Източна Германия кой отбор е "клуба", не се учудвай ако ти отговорят с "Магдебург". Там Нюрнберг е просто ФК Нюрнберг, а Магдебург е "клуба". Едно бивше величие, носещо славата на турнирен боец. Магдебургци не губят нито един от седемте си финала за Купата на ГДР и така стават рекорден победител в турнира. Но също както и при други знаменити източногермански тимове, Промяната носи края на едно велико време за "Клуба".
От тогава Магдебург не е изиграл нито секундичка професионален футбол в Обединена Германия. През заключителния сезон на източногерманската елитна оберлига магдебурците започват с големи амбиции. Третото място през 1990 г. и замалко пропуснатата шампионска титла предполагат ново участие в разпределението на призовите места през следващата кампания. Надеждите за добро представяне са заменени с горчиво разочарование, а оттеглянето на треньора Йоаким Щрайх и важни футболисти като Дирк Шустер и Волфганг Щайнбах води само до десетото място. В баражите за последните места във Втора Бундеслига нещата изглеждат още по-зле и Магдебург не успява да постигне нито една победа, като пропуска последния си шанс за участие в първите две германски дивизии. Някогашният носител на КНК е зачислен към Оберлига Североизток.
Големи очаквания, които не са изпълнени
Вратичката от там към втора лига е много малка: победителите на всяка оберлига играят помежду си за определянето на класиралите се в по-горната дивизия. Това означава, че освен спечелване на цял сезон, за промоция се изискват и здрави нерви в квалификациите. Така само четири от победителите в общо десет оберлиги получават право за участие във Втора Бундеслига. Нови надежди за успех носи завръщането на Йоаким Щрайх в града край река Елба. След безуспешна година на пейката в Айнтрахт Брауншвайг Щрайх се завръща в тима, където е постигнал най-големите си успехи, но само след 9 месеца той отново е освободен. Неговите момчета играят много добре, но завършват втори след Унион Берлин и така остават с празни ръце и не успяват да продължат борбата за класиране в професионалния футбол.
А става все по-лошо. През 1994 г. отборът пропуска класирането в отново въведената регионална лига с равни точки, но по-лоша голова разлика от Херта Целендорф. Това е истински шок за гордите магдебургци, които в разочарованието си, едвам успяват да се задържат в четвърта дивизия. След това ръководителите му се вземат в ръце и успяват да върнат отбора в регионалната лига през 1997 г. Магдебург отново влиза в битка за класиране във Втора Бундеслига през 1999 г., но завършва трети и за пореден път се проваля в опита си да попадне в професионалните дивизии. Новото пропадане на тима не изненадва никого - следва изпадане в четвърта дивизия, но веднага източногерманският клуб се завръща, след като отбелязва общо 120 гола в групата си. Магдебургци защитават славата си на турнирен отбор, след като в турнира за Купата на Германия отстраняват Байерн Мюнхен и Кьолн и така достигат четвъртфинал. Само две срещи с Динамо Берлин разделят Магдебург от завръщане в по-горната дивизия. Те завършват 0:0 и 5:2. За Магдебург.
Успехи, изградени на песъчлива почва
Успех, изграден върху пясък. Постигнат с една утопична материална база, която не покрива клубните амбиции. Лицензът е спасен със спонтанно организирана от феновете дарителска акция. Но през 2002 г. запалянковците не могат да помогнат повече. Банкрут. Служебно изпадане. Оберлига. Отново е необходимо едно ново начало. Но не само на терена, а и в ръководството. Западналият Ернст-Грубе-Щадион е разрушен и на негово място е изграден нов дом на отбора. С перспективата за новия стадион Магдебург играе отлично в оберлигата и през 2006 г. успява да се класира за регионалната лига. Нещо повече - той дори е финансово оздравен. Малко преди Коледа феновете получават дългоочаквания си подарък - новата арена е открита. Това е огромен тласък напред за футболистите, които играят дори над нивото на собствените си възможности и малко преди края на сезона се намират с единия крак във Втора Бундеслига. Три мача преди края Магдебург има пет точки преднина от първото място, което не дава право на промоция.
Парадният преход от четвърта във втора дивизия изглежда факт. Огромна еуфория в града. Време е. Отбор, съставен от истински магдебургци. Многобройна публика, която за последно е виждана през годините на социализма. Но футболистите се провалят и произграват считаното за сигурно класиране. През следващата година ново разочарование. През 2008 г., по подобие на събитията през 1994, Магдебург пропуска да влезе в новосформираната Трета лига поради по-лошата си голова разлика в сравнение с конкурентите си за място там и е зачислен за участие в четвъртодивизионната Регионална лига Север.
Дори и в четвъртия ешелон на Германия публиката на Магдебург остава вярна на отбора си. Всички зрители искат най-после да видят това, което чакат дълго време - "Клубът" да играе професионален футбол.
Старият и новият Ернст-Грубе-Щадион, който днес носи "странното" име Ем Де Це Це-Арена
ЩАЛ АЙЗЕНХЮТЕНЩАТ
9. място / 26:26 точки / голова разлика 29:25
Съдбата има странни планове за футбола в Айзенхютенщат през 1990 г. Безлично място в средата на таблицата за първенството и участие в европейските клубни турнири, благодарение на Ханза. Следва обяснението защо клубът изчезва в неизвестността след това.
За браншовите спортни отбори съществуването в източногерманския футбол не е лесно повече. Те са доведените деца на спорта в ГДР и са част от долните стъпала на пирамидата на привилегиите в социалистическата страна. Това на практика означава, че трябва да преживяваш с играчите, които са отхвърлени от големите отбори като безперспективни. Тази тежка участ се оказва решаваща за браншовите формации, въпреки че понякога зад тях стоят доста заможни заводи.
Какъвто в случая е Енергийният комбинат "Изток", най-голямото стоманопреработвателно предприятие в ГДР. За завода е чест да финансира успешен футбол край река Одра. В Айзенхютенщат, в "Хюте", в "Шротгарод", този град за пример в ГДР, тази индустриална крепост, доминирана от обработката на стомана. Това е Волфсбург на Източна Германия. Един град, който се труди. Но за разлика от случая с Волфсбург, на Изток спортният успех не може просто да бъде купен. Все пак парите не са съвсем без значение, но много по-важни са връзките, привилегиите, влиянието, за да се стигне до нещо значимо. Когато в края на 60-те години енергийният комбинат опитва да инвестира повече в клуба, футболният съюз не чака дълго, за да извади служебно "Хюте" от групата и да го прати в трета дивизия. Баналната причина: прекалено високи плащания на треньори и футболисти. Социалистическото общество е разтърсено от опита за злоупотреба с народната собственост.
Един град за пример в ГДР, една индустриална крепост
Това е само пример как браншовите клубове служат за измиване на ръцете на политическите функционери. Едва през 1989 г. Щал се завръща в оберлигата и успява да запази мястото си там само благодарение на по-добрата си голова разлика в равнение с директния конкурент. Отборът претърпява известни организационни преустройства и повече не е типичен браншови клуб, но градският комбинат все пак остава главен спонсор. Заводът вече може да инвестира неограничено в спортното дружество Щал, но упадъкът на социализма води до намаляване на платежоспособността му. Ирония на историята.
Все пак "Хюте" успява да хване една голяма риба на своята въдица. Бодо Рудвалайт, бивш национален вратар на ГДР и десетократен шампион на Източна Германия, е освободен от Динамо Берлин и през 1990 г. решава да премине в Айзенхютенщат. Но дори и с такава знаменитост на вратата Щал изиграва един колеблив сезон. За първенство тимът завършва девети, но за купата "Хюте" се промъква чак до финала. За щастие загубата във финалния двубой идва от шампиона Ханза Росток и така за първи път в историята си Щал Айзенхютенщат получава право да играе в европейските клубни турнири.
"Хюте" в Европа
Европейската изява безспорно е украшението на сезона, но много по-важно за бъдещето на клуба са заключителните баражи, които определят последните два участника от Изтока в обединената германска Втора Бундеслига. И когато Лок Лайпцих надделява в допълнителните срещи за сметка на клуба от Айзенхютенщат, земята между краката на "Хюте" се разделя и зейва една огромна пропаст: от една страна - участие в Европа и финал за Суперкупата, а от друга - трета дивизия. Един отбор между върха и забравата. Надеждата бързо угасва - противниците на източногерманския тим за суперкупата (Вердер Бремен) и в европейските турнири (Галатасарай) са една класа над нивото на Щал. "Хюте" се приземява в реалността на Оберлига Североизток, където криволичи между победите и честите загуби. През 1994 г. успешно е постигнато класиране в Регионална лига Североизток, която по това време е своеобразна възстановка на елитната дивизия на бившата ГДР. Под ръководството на треньора Хари Рат Щал успява да се задържи в дивизията и през 1998 г. дори става трети, но през повечето време отборът крета в средата на таблицата. Рат е лицето на клуба - треньор, мениджър, съгледвач, при нужда - икономически консултант, Рат е въплъщението на Щал Айзенхютенщат.
Въпреки всичко през 1999 г. той си взема шапката, понеже 22 поредни срещи без победа са прекалени, дори за ръководител като Рат. Като последица от тази негативна серия в края на сезона Щал изпада от регионалната лига, но все пак служебно е оставен там, след като Шпандау не успява да покрие финансовите изисквания на ГФС и административно е изваден от групата. Така Хари Рат, който принадлежи на града така, както и енергийният комбинат, се завръща в Щал. На клуба обаче принадлежи и така присъщото му непостоянство, защото след постепенни криволичения и участия в четвърта лига, той се приземява в "ничията земя".
Този отбор просто е непостоянен
Щал отново се завръща в телевизионните репортажи за футбол благодарение на своя нападател Норман Елзнер. На 9 март 2004 г. Елзнер праща топката в противниковата врата от централната линия, само след 4 изиграни секунди. Попадението е обявено от телевизия А Ер Де за гол на месеца. Малко след това обаче светлините изгасват. Лошият призрак на фалита се появява отново в Айзенхютенщат. Следва служебно изпадане. И ново начало във Фербандслига Бранденбург. През 2007 г. следва ново изпадане в ландеслигата в резултат този път на спортни неуспехи. Там "Хюте" среща старите си познайници от първенството на ГДР Щал Бранденбург и Виктория Франкфурт.
А Хари Рат? Той все още е там.
Няма коментари:
Публикуване на коментар