„Разбира се, че искахме да спечелим мача.” Фалк Цшийдрих седи на един разтегателен зеленикав фотьойл в еднофамилната си къща в Пасау. Отвън постройката блести от прясната си жълта боя, откроява се дървен балкон, а вътре по мебелировката няма и драскотина. Преди пет години семейство Цшийдрих построява дома си, всекидневната е семпло обзаведена и изглежда като нова. Фалк Цшийдрих е един слаб и, може да се каже, един почти деликатен човек. Той почти потъва в креслото си. Двубоят, който Цшийдрих е искал да спечели, е било предпоследното домакинство от оберлигата на ГДР за сезон 1987/88.
На сутринта Ерих Хонекер тържествено обявява „великите дела в името на светлото бъдеще” в съветския вестник „Правда” – денят отбелязва 43-тата годишнина от победата на Съюзниците над хитлеристка Германия. Малко по на запад Бьорн Енгхолм се бори за победата на изборите за ландтаг на провинция Шлезвих-Холщайн. А по трибуните на малкия Щадион ан дер Квенцбрюке 15 000 зрители окуражават своя отбор Щал. Тече добавеното време на срещата с водача в таблицата Лок Лайпцих. Йеске овладява топката зад гърба на защитата, но съдията Киршен отсъжда нарушение за домакините. Фос и капитанът Рингк са спрели да играят, очаквайки свободния удар. Топката се намира на 20 метра фронтално пред вратата на Лок.
28-ият сезон се превръща в „едно от най-вълнуващите и най-драматичните първенства след образуването на оберлигата”, както отбелязва в коментара си след последния кръг вестник „Марксистки народен глас”. Относно двубоя срещу фаворита и очаквания шампион Лок Лайпцих, изигран на „Стадиона на стоманодобивния комбинат”, „Бранденбургер Нойесте Нахрихтен” пише: „Това беше един вълнуваща и, може да се приеме, изиграна на добро ниво среща от нашата оберлига.” На два пъти бранденбургците повеждат в резултата, обаче на два пъти след това и надиграните саксонци от Лайпцих успяват да изравнят. Над всички изпъква младият Бернд Хобш. В този момент Лок се намира пред омразния тим на Ерих Мийлке (директор на ЩаЗи – бел. авт.). Динамо Берлин и оглавява класирането. На трето място е Динамо Дрезден, който все още има шансове за титлата със своите 4 точки изоставане. Четвърти е ведомственият отбор на бранденбургския стоманен комбинат. Мачът върви трудно, понеже футболистите са прекалено нервни от доста високия залог: Ако Лок бие в Бранденбург на Хафел, титлата е почти спечелена, докато във финала за източногерманската купа Динамо Берлин ще срещне слабо играещия Карл Цайс Йена и никой не се съмнява в победата на берлинчаните. Така проектошампионът Лок ще участва в Купата на европейските шампиони, а проектоносителят на купата Динамо Берлин - в Купата на носителите на национални купи. В първенството ще има един щастлив губещ - Щал Бранденбург ще завърши четвърти и, заедно с Динамо Дрезден, ще получи една от двете квоти за турнира за Купата на УЕФА.
Старата емблема на ведомствения спортен отбор Щал Бранденбург
"Всъщност ние не искахме да спечелим мача"
Две години преди това бранденбургците изненадващо се класират в европейските клубни турнири. Със своята по-добра голова разлика от конкурентите си в класирането те завършват пети и се възползват от предоставените три места на отборите от ГДР, като заемат едно от тях. В първия кръг Щал отстранява ирландския Колърейн, но след това идва елиминацията от ИФК Гьотеборг (на шведски: Йотебери - бел.авт.). Двубоите остават незабравими в Бранденбург, а тогавашният тим в общи линии остава непроменен през последвалите сезони. Фалк Цшийдрих по това време все още играе в Щал Рийза - отбора на саксонския стоманен комбинат. През зимната пауза на сезон 1987/88 футболистът отива в Бранденбург. Той първоначално следи срещата с Лок Лайпцих от пейката, но в 82-рата минута треньорът Петер Кол го пуска в игра. Фалк Цшийдрих е все още свеж.
Капитанът ще изпълнява. Кристоф Рингк се затичва и изританата от него топка прехвърля стената. На вратата стои бившият футболист на годината в Източна Германия Рене Мюлер. Той пази мрежата също и на националния тим на ГДР. Топката въртеливо започва да пада и когато се доближава до стража на Лок, Мюлер се разтяга и я боксира встрани. Фалк Цшийдрих надбягва противниковия защитник и първи се добира до кълбото, леко вдясно от голлинията.
Фалк Цшийдрих днес работи като пощальон в Пасау. "Това не е работата на мечтите ми, но поне в ранния следобед се прибирам вкъщи." Той все още изглежда жилав, с тесни рамене и остри черти на лицето. Русите му някога кичури, които на старите снимки изглеждат така, сякаш нарочно са накъдрени от ролки, са изпънати назад и са станали тъмносиви. Все още той поддържа толкова обичаните преди време мустаци, само че днес те са доста по-къси от преди - като че ли са някакъв стар приятел, с когото са се поскарали и чувствата между тях са поохладнели, но Фалк така и не е намерил сили да се раздели с него. Цшийдрих седи в едно ъглово канапе и посетителят има натрапчивото чувство, че всичко е можело да протече по някакъв съвсем различен начин. "Не", казва той внезапно, "всъщност ние не искахме да спечелим мача."
Цшийдрих, междувременно станал на 45-годишна възраст, преминава през фазите на строителството и укрепването на тоталитарния строй в Източна Германия. Роден е в Радеберг, "там, където правят бирата", бърза да поясни той. Вероятно в Долна Бавария картата на Германия се обяснява с видовете бира. Говори с мек саксонски диалект, в който само инцидентно изпъкват някои по-твърди звуци, повлияни от говорите в долнобаварската му втора родина. След преминаването на детското и младежкото училище в Дрезден, както и на футболната школа, той заиграва футбол в оберлигата. Тренира два пъти на ден и повече от 20 часа на седмица, като атлетичността и физическата подготовка стоят на преден план. Животът е хубав, "защото като футболисти, ние бяхме подчертано привилегировани", казва Цшийдрих. Освен тежките тренировки, спортната медицина също играе важна роля, разказва Цшийдрих. "Всеки получаваше по малка купичка с цветни хапчета. Казваха ни, че това са витаминозни таблетки." Така футболистите могат да тичат като лекоатлети, а силите им изглеждат неизчерпаеми. Още като младежи в спортното училище плувкините получават окосмяване по кръста и понякога по горната устна. Преди срещите в Дрезден всички играчи задължително приемат медикаментите. "Чак после ми стана ясно, че това е било допинг. Преди мачовете трябваше да се явим в подземието, където беше кабинетът на лекаря. А половин час преди началния сигнал ние ставахме доста неспокойни.” Цшийдрих седи на канапето и разтърсва протегнатите си ръце. Иска да покаже колко неспокойни са ставали момчетата.
Освен системния допинг, източногерманското първенство има и други особености. "Също се уреждаха и мачове." Цшийдрих го казва така, сякаш поздравява с добър ден. Разнасят се куфарчета с пари, а съдиите "получават партийни нареждания да направят Динамо Берлин шампион." В Бранденбург едно куфарче с пари също намира своя получател. "Нашият вратар веднъж призна, след като направи една дузпа, че нарочно се е хвърлил в грешната посока." Телевизията е на срещата и учудването е голямо. Все пак вратарят признава всичко пред съиграите си. „Това му излезе доста скъпо – той трябваше да излежи няколко нощи в ареста.”
Към всичко това накрая се намесва и ЩаЗи. Ханс Леске пише в обширната си дисертация, че в 40-годишната история на източногерманския футбол най-важните персони всъщност са били Руди Хелман, Манфред Евалд и Ерих Мийлке. Това са съответно отговорникът на комитета по спорта към ЦК на компартията, президентът на спортния съюз на ГДР и министърът на държавната сигурност. Те организират, покровителстват, тормозят, шпионират и манипулират спорта и спортистите. Те намират лекомислени поддръжници – между които дори велики футболисти като Улф Кирстен, признати треньори като Едуард Гайер, както и няколко съдии - в различни периоди всички те работят за Държавна сигурност. "Може би за да не си застрашат кариерите и за да могат да участват в националния отбор и при пътуванията в чужбина." Цшийдрих говори с безличен глас, в който обаче могат да се различат примеси на фатализъм, спокойствие и прагматизъм. Той отклонява предложението за неформално сътрудничество. "Не трябваше да мисля кой знае колко за това." Но това не се подразбира от само себе си, кариерата на Цшийдрих започва в един от клубовете за пример в ГДР. Като допълнение към Динамо Берлин, милиционерският отбор на Динамо Дрезден също се намира под специалното внимание на империята на Мийлке.
Обгрижваният клуб организира големия пробив в живота на младия футболист. Като 17-годишен той здраво работи по своите обязаности в консервативната йерархия на първия отбор, помага там, където му се казва, след края на тренировките събира топките и конусите и чисти обувките на по-старите си колеги. „Нещата тогава бяха много строги. Аз бях най-малкият, трябваше хем да давам най-доброто от себе си на игрището, хем да бъда на разположение на другите. Понякога те ме вземаха с тях на по бира.” Той изглежда се налага в тима като млад играч и един ден е поканен да бъде част от великите – част от Ханс-Юрген „Дикси” Дьорнер и компания. „Бях единствен от моите набори!” Дори и след 30 години гордостта изпълва тялото на Фалк, а ръката му ритмично почуква по масата. Тогава обаче най-внезапно намеренията на дрезденското трио Коте, Вебер и Мюлер са разкрити – те планират да емигрират по време на един двубой на националния отбор. ЩаЗи реагира незабавно и зачерква също и кариерата на Цшийдрих, променяйки целия му живот. Агентите на държавна сигурност щателно изучават родословното дърво на футболистите на Динамо за западни контакти, подозрителни премествания, дисидентство. Нищо не е трябвало да бъде пропуснато.
„Сестрата на майката на моята приятелка живееше в Запада и отборът ми ме изправи пред избор. Раздели се с нея или трябва да се махаш.” Цшийдрих все още не е бил женен и така класическата причина за брак в ГДР отпада – като футболист той вече е имал собствено жилище. Пред прага на мечтата на своя живот той е принуден внезапно да избира: „Тогава си помислих: Ще играеш футбол евентуално до 35-ата си годишнина, а жена ти ще е до теб през целия ти живот.” Тонът на гласа му отново примесва спокойствие и прагматизъм. Няма героични песни, няма самосъжаление.
Фалк Цшийдрих (в средата) днес, като треньор на юношески футболен отбор.
"Но окото, това го имах"
Допинг, корупция, измама. Можете ли да вземете професията си насериозно, господин Цшийдрих? "Да, при всички положения. Беше ни добре в ГДР, получавахме каквото искахме и можехме да се концентрираме върху спорта.” Цшийдрих разказва за поощрителните пътувания до Берлин, майсенския порцелан, тренировъчните лагери в чужбина. Той е един от най-добрите играчи от своята генерация. След разговори с президентския етаж, той е делегиран в Щал Рийза, за да може да остане в близост. „Помислиха си, че отношенията ни щяха се изгладят постепенно и тогава щяха да ме върнат.” Междувременно казармата е отбивана в армейския спортен отбор Форвертс Каменц в продължение на цели 2 години. След това Цшийдрих е изпратен в провинцията и играе за един обикновен ведомствен спортен отбор.
Много спомени от кариерата на Фалк не успяват да се доберат до чистичката къща на семейство Цшийдрих. Един внимателно отделен фотоалбум е единствената вещ, която разказва за миналото. Майчинската ръка грижливо е събирала снимки и извадки от вестници. „Никога не съм си правил труда да пазя материали и поради това много събития и предмети не са останали до днес”, смее се Франк. Все пак той открива една залепена вестникарска изрезка и започва да чете на глас. В статията младият Фалк Цшийдрих е определен за играч на мача в Рийза. Той никога не е бил бърз футболист, „но окото”, той докосва бузата си със своя показалец, „това го имах”. Може би това е бил и решаващият фактор преди 20 години. Отбитата от Мюлер топка попада точно в краката на Фалк Цшийдрих, който без усилие я праща покрай лежащия на тревата национален вратар. Кълбото се забива под горната греда. Малко по-късно съдията слага край на срещата. Благодарение на късния гол Щал Бранденбург побеждава Лок Лайпцих с 3:2.
„Силен драматизъм за една предоволна публика”, провъзгласява „Народен глас”, а капитанът Рингк заявява в интервю за същото издание, че с три точки от оставащите мачове класирането в европейските турнири е напълно възможно. „Естествено, бях много радостен за гола ми срещу Мюлер”, казва Цшийдрих, потривайки ръце. Той просто прави това, за което тренира от дете. „След свободния удар реагирах по начин, по който би реагирал всеки един нападател. Освен това прекият свободен удар нямаше сила, мислех, че Мюлер така и така ще улови топката и изведнъж тя попадна на крака ми. Реагирах по рефлекс.” Да, те се радваха. На домашния препълнен стадион. Освен това Рене Мюлер е национален вратар. Трибуните празнуват, а пред очите на Руди Хелман целият град се изправя на крака, понеже един ведомствен спортен отбор е надделял над един чисто футболен клуб. Тези, които са били там тогава, разказват и до днес, че виковете „Щал – Фойер” (от германски: „Стомана – Огън” – скандиране на феновете на Щал Бранденбург) огласят района около стадиона дори часове след последния съдийски сигнал. „Ние винаги сме играели за победа”, кима 20 години по-късно Герхард Бушатцки, който днес тренира ветераните на отбора. „Тук, в Щал, не можеш да претупаш един мач просто така. Но пък ние бяхме ведомствен спортен отбор и някои неща трябваше да ги правим по заобиколния начин.” Историята на онзи съботен следобед може да се разгледа и като огледало на вътрешните борби в източногерманския футбол.
Елитната Оберлига на ГДР е създадена за глезените деца на системата – това са т.нар. футболни клубове, които Кристоф Рингк и днес все още нарича „клубовете за високи спортни постижения”. Те са 11 на брой, а останалото са ведомствени спортни отбори към различни фабрики и комбинати. „Ведомствените спортни отбори трябваше да бъдат пълнеж на оберлигата.” Рингк също пристига от клуб за високи спортни постижения – „Форвертс Франкфурт”, отборът на армията. В Бранденбург Рингк попада заради баба си, която бяга на Запад. Това коства на футболиста забрана да пътува с отбора си в чужбина за мачовете от Купата на УЕФА, както и вероятно място в националния отбор. Той е командирован в Бранденбург на Хафел, защото може би партийните другари са се надявали по този начин никога повече да не чуят за него. „Ведомствените спортни отбори бяха потискани”, ще потвърди всеки, който е заговорен по темата. При всички положения Герхард Бушатцки, когото всички наричат Валтер, понеже така се е казвал баща му, ще се подпише под това становище и с двете си ръце. Бушатцки е част от отбора от почти самото начало. А то датира от 1950 г., когато фабриката за стомана и валове съществува само от броени месеци.
В Бранденбург на Хафел започва да се преработва стомана от скрап още през 1914 г., а по времето на Ваймарската република концернът Флик закупува оборудването и фабриките, образувайки „Средногермански Стоманени Дейности” АД. След демонтаж, ново изграждане и някои модернизации съоръженията от града на река Хафел произвеждат една трета от индустриалната стомана в ГДР. В „Комбината за качествена и неръждаема стомана-Бранденбург” работят почти 10 000 души. Заводът предпоставя за разцвета на града през 70-те и 80-те години. Жителите на Бранденбург наброяват близо 100 000 – толкова много, колкото никога повече те няма да бъдат. В близост до комбината с такава бързина пръстенообразно изникват работнически квартали, че там липсва т.нар. инфраструктура за свободното време. Местното партийно ръководство забелязва проблема и заключва в едно ведомствено досие без дата от края на 70-те години: „Някои млади хора се оплакват от известното отегчение, което цари в града”, налице са „все още твърде малко възможности да се върши нещо в свободното време.” В новоизградените квартали живеят над 40 000 души, а футболът е идеалният вариант за запълването на почивните дни на работниците, за създаване на идентификация с Бранденбург, за туширане на социалните проблеми. „Стадионът на стоманените работници”, построен върху развалини от войната, е мястото, предназначено за съчетаване на всички тези човешки чувства и емоции.
С помощта на завода се изгражда ведомственият спортен отбор Щал, осигурени са футболисти, а работното време на някои от работниците във фабриката е намалено, за да могат те също да участват в тренировките. Треньори, домакини, медицински персонал – всичко се професионализира и финансира от стоманения комбинат. Инженери по тревното покритие има колкото ти душа иска. Успехът идва през 80-те години – класиране в оберлигата през 1984 г., а в последвалия сезон Щал изненадващо завършва на пето място в крайното класиране, като в основата на всичко това отново е Кристоф Рингк. Клубът открива новата главна трибуна на стадиона с капацитет 1000 седящи места, билети за домакинските срещи се намират само след много уговорки и сложни сделки, а стоманената фабрика конструира електронно табло по собствен дизайн за своя „футболен колектив”.
Бившият "Стадион на стоманените работници" днес носи името Щадион ам Квенц.
„Със сигурността на една банка”
Пенсионираният инженер Валтер Бушатцки (62), в миналото отговарял за осигуряването на футболисти за Щал Бранденбург, Рихард Верниц (69) и Клаус Волтерсдорф (67), които също са работили в стоманения комбинат, седят в една ВИП-стая, намираща се във вътрешността на малката трибуна. Всички те някога са играли за работническия отбор, тренирали са в него и са вършили някаква организационна работа. Сега те са част от ветераните на клуба и обезателно се срещат на стадиона всеки четвъртък, „със сигурността на една банка”, както обича да казва Верниц. Две бирички, по едно малко и истории за миналите години. Те се радват, че стадионът се поддържа адекватно, и се гордеят с обновената ВИП-стая. Стените са боядисани с клубните цветове: синьо и бяло. Освен това там висят постери, свидетелстващи за най-важните успехи на отбора, плакати на спонсорите и грамадни портрети на най-известните футболисти на Щал. Щефен Фройнд, Рой Прегер, Франк Йеске. Само две маси са доживели времената след падането на Стената, както и няколко пуловера, които възрастните мъже са облекли. В четвъртък вечер те си разказват един на друг за успехите на Щал, за стартовата единадесеторка на противника и за трудните условия срещу Динамо Берлин. Нивото на течността в бирените бутилки се снишава, а шумотевицата в стаята се покачва, вдъхновена от нови спомени. Всеки се опитва да надвика другия, всеки знае и иска да разкаже някакви други детайли, всеки по свой си начин.
„Може би това може да се каже по следния начин: При нас идваха тези, които изпадаха през пукнатините”, Верниц се ухилва. По онова време няма трансфери, а играчите се делегират по препоръка на партията – прехвърлянето в някой малък отбор се е окачествявало като санкция. Вратарят Цимер идва от Йена, където е наказан заради обвинения в неудобна политическа дейност по време на студентските му години. Рингк се появява през 1981 г., след като преди това е бил лишен от правото да се занимава със спорт за половин година. Йескевият Франк – както Цшийдрих постоянно нарича Йеске – извън терена е доста жизнерадостен човек: той обича алкохола, доброто настроение и красивите жени. „Бяхме една пъстра тайфа”, казва Цшийдрих, а Рингк разказва за една „компания, която се е клела във вярност”.
„При нас идваха играчи, определяни като прекалено недисциплинирани за футболните клубове или като неподходящи за техния игрови стил. „Повъзпитайте ги малко”, казваха ни тогава. И когато те изведнъж започваха да играят добре”, Бушатцки нещо се почесва по брадичката, „тогава футболните клубове бързо-бързо си ги искаха обратно.” Форвертс Франкфурт са направили всичко възможно, за да накарат него, капитана Рингк, да си тръгне от отбора. Принципно ведомствените спортни отбори често са били ощетявани и потискани от ръководството на футболната лига. Ута Кледке, която е автор на антологията „Спорт в ГДР”, изследва тънката граница между „политическата регулация и оперативната самостоятелност” на тима от Бранденбург. Тя е наясно с инсценираните финансови ревизии в клуба. Разходите за играчи и инфраструктура трябва да бъдат контролирани с цел „ведомствените спортни отбори да останат подчинени на политическата диктатура, както и да се запази неофициалната спортна йерархия в социалистическата страна, на чийто връх се намират футболните клубове на милицията (съответно на държавна сигурност), а в дъното са натикани отборите на различни фабрики и трудови колективи.”
Страховитият директор на ЩаЗи Ерих Мийлке
Спортът и политиката са били неразривно свързани. Съдбата на ведомствения спортен отбор зависи от генералния директор на завода. В Бранденбург това е Ханс-Йоаким Лаук. „Той дойде през 1970 г. и оттогава вече се играеше по различен начин”, спомня си Бушатцки. Преди това футболът е бил само един не особено важен щрих от ежедневието на работниците. Лаук задейства своите връзки и осигурява ведомствено финансиране, които водят до бързото изкачване на бранденбургския тим. „Той можеше да си позволи да заплашва”, казва Рингк и повишава глас, защото който може да заплашва в ГДР, „той разполага с един могъщ завод зад гърба си.” Затова Лаук изисква 100-процентово себеотдаване – във всеки мач! Когато това не се получава, той лично ходи да се кара на играчите. „Правеше всичко за заводския отбор, дори когато рискуваше да си навлече гнева на политическото ръководство”, разказва Верниц. Бившият администратор на тима потрива ръце. Останалите кимат искрено.
Естествено, че те още си спомнят за сезона 1987/88, дори и когато с удоволствие биха разказали за някоя забавна случка, свързана с Купата на УЕФА. Успехите засенчват непохватната победа срещу Лок. Освен това сложната ситуация през онази 1988 г. не е напълно осмислена от някои хора дори и след повече от 20 години по-късно. „Понякога ние тук бяхме малко наивни”, допуска Бушатцки. „Един път толкова много се бяхме радвали. Човече, съдията свири за нас, а не за Динамо Дрезден.” С недомлъвки един дрезденчанин му обяснява на какво се дължи тази „изненада”: съдията е инструктиран да облагодетелства Динамо Берлин като ощети дрезденчани. „И ние стояхме там като някакви завършени глупаци.” Бушатцки се плясва по челото, а другите се смеят. Те са били просто един ведомствен спортен отбор, казват сами. Но късният победен гол срещу Лок не може да бъде отнет, всички са били на стадиона като длъжностни лица, всички са били въодушевени. „Само дядото си беше тръгнал, понеже искаше обезателно да хване първия влак. Беше се ядосал на равния резултат.” Под „дядото” Бушетцки има предвид своя баща.
„Не”, казва Волфганг Юхерт, „при нас нямаше някакви големи тактически уловки за съперника.” Треньорът заклева отбора си да играе за победа, а зрителите бурно се вълнуват по своите места. Волфганг Юхерт от две години е президент на Щал Бранденбург. Един човек на успеха. На бюрото му са поставени рамкирани снимки: с него и със славните ветерани, с него и с Франц Бекенбауер, с Ули Хьонес. Юхерт е осъществил една от детските си мечти: той членува в Байерн Мюнхен. Първото си посещение на Запад след падането на Берлинската стена той прави в Мюнхен – и гледа на живо Байерн срещу Вердер Бремен на Олимпийския стадион. На рафта зад бюрото му се намира умален модел на неговия черен мерцедес купе. Волфганг Юхерт е застраховател, той осигурява хората срещу житейските несгоди и е на път през цялото време. Има побеляла брада на 5 дена и черни ивици в предимно бялата си коса. „Сол и черен пипер”, наричат англичаните този фасон. 59-годишният господин е пъргав и жив човек, може да разказва със сладкодумие. Четири седмици след поемането на длъжността му Щал изпада в шестодивизионната ландеслига. Най-лошото постижение в клубната истирия на бранденбургци за добре дошъл.
„Тук играчите печелят най-добре”
„Тук имаме оптимални условия”, казва Юхерт. „През времето на социализма играчите с охота идваха при нашия ведомствен тим.” Въпреки това в състава на националния отбор са викани само футболисти на големите отбори. Цшийдрих вероятно щеше също да получи повиквателна, ако беше останал в Дрезден. Също и Рингк, ако не беше баба му. Никой не се интересува от Бранденбург – този град е под нивото на партийните другари. „Тук заплатите на играчите бяха най-добри”, пък и натискът на тайните служби е по-малък.
Юхерт присъства на домакинствата в Бранденбург още от времената на оберлигата, но само като фен. Едва много по-късно той навлиза в ръководството и в представителството на клуба. Така той свободно може да разказва относно сложните години след Промяната. През 1993 г. стоманеният комбинат е затворен, което принуждава футболният отбор да си търси нови спонсори, да бъде самостоятелен и конкурентоспособен. След кратко интермецо във втора дивизия идва и резкият спад. „Богаташчета-западняци” навлизат в структурите на Щал като играчи, треньори и ръководители. „Те просто искаха да изкарат малко бързи и лесни пари при нас, без да си дават зор.” Вътрешните противоречия се изострят, а отборът прави грешка след грешка. Следват фалит и ново начало. Юхерт пляска с ръце над главата си, когато разказва как „сребърните сервизи са пробутани под масата”. По-младите играчи са продадени, а на по-старите никой не се доверява особено много. Поколението на Фалк Цшийдрих няма късмет. „На Изток никой не го беше грижа за нас, а за Запада бяхме прекалено стари”, гласът му звучи от креслото в Пасау с едва различима меланхолия. Трябва да се определят цели наново, както самият той казва. „За мен Промяната трябваше да дойде десет години по-рано”, Цшийдрих се колебае известно време и гледа през прозореца, „или изобщо не биваше да идва.”
Навън отново е станало студено. Отборът тренира вечер на съседното игрище и под електрическо осветление. Играчите дриблират и подават, като трудно достигат до една от вратите. На слабата светлина лицата им изглеждат бледи - дали поради студа или поради младостта им. Треньорът е забил ръцете си в джобовете на дебелата си черна шуба. Кратките му коментари са съпроводени с облаци бяла пара, излизащи от устата му. Футболистите спринтират, правят шпагати и остри влизания. Някои момчета все още са на възраст, позволяваща им да играят в младежкия отбор. Волфганг Юхерт стои близо парапета на стадиона, а ръцете му са скръстени пред гърдите. Единствената тема, за която той говори с по-голямо удоволствие от тази за миналото на клуба, е относно плановете за настоящето. За бъдещето. Първата крачка е направена. Намерен е нов треньор, а в основата днес стои младежката школа. Една година тимът трябва да се „консолидира” в ландеслигата, а след това пътят води нагоре. Шансовете не са лоши, отборът е добър. Зад гърба им почива тъмният стадион, а на много места времето сякаш изглежда спряло. Главна трибуна, кула на говорителя, съблекални - миналото на Щал Бранденбург е построено от камък.
В края решаващи са осем гола. По-доброто голово съотношение определя шампиона в 28-ия сезон на оберлигата на ГДР. Първи в крайното класиране е Динамо Берлин – за десети пореден път. С равни точки с първенеца е Лок Лайпцих. Лок и третият, Динамо Дрезден, се класират за участие в турнира за Купата на УЕФА. Финалистът за източногерманската купа, Карл Цайс Йена, бързо-бързо отпада за КНК. Лок играе пред 90 000 зрители на огромния лайпцихски Централщадион срещу Наполи. Някои очевидци твърдят, че хората по трибуните всъщност са били дори 120 000. Двубоят завършва без победител. В Бранденбург на Хафел футболните любители са „наказани” да стоят пред своите телевизори. Говори се, че Диего Марадона е имал един добър ден.
Кадри от сезона 1987/88, когато Щал среща берлинското Динамо.
Ветераните на Щал Бранденбург. Горен ред, от ляво на дясно: Детлеф Цимер, Ларс Позорски, Еберхард Янота, Михаел Шулц, Кристоф Рингк, Холгер Дьобел, Волфганг Юхерт (президент). Долен ред, от ляво на дясно: Рой Прегер, Уве Шулц, Андреас Линднер, Роланд Гумц, Зилвио Демут, Томас Арент.
Няма коментари:
Публикуване на коментар