Съдбата на източногерманските отбори (Част 1)

Карта на Германската демократична република

2+6. Наглед простичка задачка. За футбола в залязващата Германска демократична република обаче тази формула има революционно значение. Какво става с отборите от оберлигата на бившата Източна Германия? Два отбора от оберлигата на ГДР отиват в Първа Бундеслига, други 6 - във Втора Бундеслига, а останалите 6 тима трябва да се състезават в третите дивизии на Обединена Германия. Тези правила стават ясни преди началото на последния сезон на източногерманското първенство през 1990/91 и това го прави ожесточено и брутално. Цените на билетите също скачат. Въпреки това стадионите не са пълни, а много от зрителите имат по-добри неща за вършене, нежелаейки или не можейки да платят по-високите цени за вход. Хулиганската вълна свършва останалото. Безпардонността на източногерманската полиция превръща футболното първенство на страната в рай за търсещите масови побоища и отблъсква запалянковците, които не си падат да наблюдават и практикуват бокс и източни бойни изкуства. Отборите от Оберлигата трябва да спазват нови трансферни правила: играчите вече не се "делегират" и "командироват" от един клуб в друг, а се купуват и продават. Заводите и колективите, отговорни за издръжката на клубовете, се преобразуват и така се налага да се намерят други начини за финансиране. Обаче ръководителите и представа си нямат как да действат в новите условия и изпитват огромни затруднения, когато трябва да се занимават с маркетинг. Така те се приземяват в едно напълно непознато общество, където не са подготвени да оцелеят в безмилостната борба за по-високо класиране.



Звездите като Замер, Кирстен и Том моментално са "глътнати" от западногерманските отбори и така започва ново преразпределение на силите в германския футбол. Никой от тимовете на ГДР не знае къде се намира, но всички знаят къде искат да отидат: в професионалния футбол! На практика това означава класиране в първите осем места през един-единствен сезон, пращащ по дяволите 40-годишната история на първенството. Това е ретроспекция на отборите от последното първенство на Източна Германия по реда, в който са завършили в класирането. Започваме от последните места и с Форвертс от Франкфурт на Одер.


ФОРВЕРТС ФРАНКФУРТ
14. място / 13:39 точки / голова разлика 29:54



Някогашният армейски спортен клуб е новак в лигата, но не успява по никакъв начин да покаже нещо запомнящо се. Той отново изпада, без да остави следа след себе си. Всъщност истинският упадък на отбора започва още през 1971 г., когато тогавашният рекорден шампион на ГДР Форвертс Берлин е "делегиран" във Франкфурт на Одер. Там той се превръща от отбора на 60-те години в Източна Германия в един асансьор между първа и втора дивизия, като преживява само инцидентен проблясък с участието в квалификациите за Купата на УЕФА.

След разпускането на армията на ГДР и включването й в германския бундесвер основата на отбора рухва. Шок, от който Форвертс никога не успява да се възстанови. От 1991 г. отборът, под името Виктория, се лута между петодивизионната оберлига и шестодивизионната фербандслига, без амбиции за нещо по-съществено и при поделяне на градския Стадион на дружбата с другите местни тимове.


12-хилядният "Стадион на дружбата" във Франкфурт на Одер


ЕНЕРГИ КОТБУС
13. място / 16:36 точки / голова разлика 21:38



Невероятното развитие на Енерги Котбус, започнало в средата на 90-те години, заглушава спомена колко безнадеждно мъртъв изглежда клубът след Обединението на Германия. Във футболно отношение район Лаузиц излиза един от големите победители след промените.

Докато преди Енерги основателно може да се оплаче, че е принуден да дава най-добрите си футболисти на Динамо Берлин по време на социализма, в днешно време отборът е последният източногермански тим, играл в Първа Бундеслига и е един от най-силните от бившата ГДР. Енерги никога не успява истински да се утвърди в оберлигата и пет от общо седемте му участия там завършват с изпадане. Така става и през 1990/91, когато предпоследното място носи участие в общогерманските трети дивизии.

Но пъргаво и енергично клубът започва работа по съживяването и модернизацията си. 1994 г. носи успешно класиране в отново въведените третодивизионни регионални лиги, а 1997 г. - квалификация за Втора Бундеслига и финал за Купата на Германия. Приказката от Лаузиц не свършва и под ръководството на дългогодишния наставник Едуард Гайер футболистите влизат в Първа Бундеслига през 2000 г. Въпреки славата си на отбор, изграден само от чужденци, Енерги успява да се задържи в германския елит и това красноречиво говори за качеството на работа в клуба. Между 2006 и 2009 г. следва ново тригодишно приключение в Първа Бундеслига, по време на което "Стадионът на дружбата" в Котбус е напълно ремонтиран и обновен. Днес феновете на отбора са горди от начина, по който техният отбор стои на футболната карта, макар и във Втора Бундеслига.


"Стадионът на дружбата" в Котбус с капацитет 22 528 места


ЗАКСЕН ЛАЙПЦИХ (сливане на Грюн-Вайс Лайпцих - бивш Хеми Лайпцих - и Хеми Бьолен)
12. място / 22:30 точки / голова разлика 23:28

Фалити, "малки свинчета" и Джими Хартвих. Заксен Лайпцих преживява много през последните 20 години. Някогашният оберлигист на ГДР попада между воденичните камъни на футболната история.



Основаването на Заксен Лайпцих се определя като "трудно раждане". Отборът е наследник на легендарния Хеми Лайпцих, който след промените е преименуван на Грюн-Вайс Лайпцих. Каква главозамайваща смяна на етикетите! Все пак лиценза за участие в сезон 1990/91 в Оберлигата е притежание на новака от Бьолен, малко градче до Лайпцих. Поради недостига на пари Хеми Бьолен се обединява с по-големия лайпцихски брат.

Така се стига до сливане под общото наименование Заксен Лайпцих. На вратата на отбора застава не някой друг, а иконата на Лок Лайпцих Рене Мюлер, а за треньор е назначен бившият футболист на Хамбург Джими Хартвих - първият западногермански наставник в ГДР. Той обаче не се задържа дълго на поста си и е освободен, след като нарича международния съдия Зийгфрид Киршен "малко свинче". Краткотраен проблясък извежда Заксен на временното второ място, но само няколко седмици след това "саксонците" рухват на дъното в класирането. В края тимът е 12-ти - класиране, даващо право на баражи за последните две места във Втора Бундеслига. В квалификационната група Заксен обаче се представя много слабо и завършва последен. Това обаче не слага край на опитите на клуба да се класира за втрория германски футболен ешелон - през 1993 г. отнемане на лиценза на клуба е причината той да не участва в баражите за класиране, а през 1995 г. Заксен е вицепървенец на нововъведената Регионална лига Североизток.

Професионалният футбол никога не се приближава повече

"Саксонците" никога повече не се доблиьават толкова близо до професионалния футбол, въпреки че играят значима роля в своята регионална лига. Често отборът се опитва да състави боеспособен отбор и да започне на чисто, но за това винаги са нужни пари, а когато те липсват резултатът е само един - неуспех. През 1999 г. банкрутът на Заксен е избегнат с помощта на собственика на филмовата компания "Киновелт" Михаел Кьолмел, но и той не успява да спаси тима през 2001. След служебното изпадане клубът попада в Оберлига Североизток, подразделение Юг. Отборът показва признаци на съживяване през 2003 г., когато се завръща в регионалната лига под ръководството на четирима треньори, включително и от българина Христо Бонев. Към всичко това се добавя и завършването на строителните работи по реконструирания градски Централщадион, част от Световното първенство 2006. Плановете са Заксен скоро да се завърне в професионалния футбол с невероятен стадион, Едуард Гайер като спортен директор и Ред Бул като генерален спонсор. Обаче от това не произлиза нищо.

Въпреки Гайер и Ред Бул: фалитът чука на вратата

Отново банкрутът заплашва Заксен Лайпцих и отново Кьолмел се намесва решаващо - бизнесменът се оказва най-силно вярващия в отбора. С много късмет през 2008 г. Заксен достига класиране в четвърторазредната регионална лига,но финансовите проблеми този път са толкова сериозни, че фалитът е неминуем. От 2009 г. лайпцихският отбор играе в пета дивизия и бившият шампион на ГДР от 1964 г. попада между воденичните камъни на футболната история.

А да, отпадъчният продукт на сливането от 1990 г. Хеми Бьолен мъждука в нискодивизионния футбол, банкрутира веднъж и днес играе в градската лига на Лайпцих.


Старият Централщадион в Лайпцих - най-големият стадион в ГДР


Центалщадион днес


ФК БЕРЛИН/ДИНАМО БЕРЛИН
11. място / 22:30 точки / голова разлика 25:39

Любимият отбор на директора на ЩАЗИ Мийлке Динамо Берлин става 10 пъти подред шампион на Източна Германия, но след падането на Стената пропада със страшна сила. След като звездите на отбора с итръгват, на тяхно място идват паричните проблеми и насилието. От този злополучен имидж клубът и до днес не се е отърсил.



Не малко запалянковци смятат, че съдбата на Динамо Берлин след промените е напълно заслужена. Динамо е отборът на ЩАЗИ и неговия директор Ерих Мийлке, той е "шампионът-измамник". И той пада наистина от високо.

Едно падение, програмирано още преди свалянето на комунистическия режим. Отборът, който, между 1979 и 1988 г, неизменно печели титлата, постепенно започва да се свлича на земята. През 1989 г. той е "само" вицешампион, а през 1990 г. Динамо е четвърти. Така за първи път от дълго време столичният клуб не играе на европейската сцена. Започва разпадането му - Андреас Том отива в Леверкузен, Томас Дол и Франк Роде - в Хамбург, а Райнер Ернст - в Кайзерслаутерн.

Звездите напускат, отборът се разпада

Споменатите трансфери пълнят касата с много пари. Чия каса обаче - това остава спорно. Накратко: някакви милиони изчезват някъде и Динамо изпитва остър недостиг на средства. Дискредитиран от мрачната си досегашна слава и в опит да избяга от сянката на комунистическите тайни служби се преименува на ФК Берлин. В крайна сметка това не помага особено. Малкото спонсори, които имат желание да инвестират в източногерманския футбол, правят остър завой щом наближат квартала на Динамо Хоеншьонхаузен и изобщо не се интересуват дали клубът се казва Динамо или Берлин.

Спомените за спорни дузпи, както и проблемът с хулиганите са налице. С името на ФК Берлин се свързва една от най-големите сцени на насилие в (източно-)германския футбол. Смъртта на Майк Поли на 3 ноември 1990 г. е връхната точка на това негативно развитие. Поли бива застрелян от полицай по време на сблъсък при гостуването на ФКБ в Лайпцих на Заксен. Предвид тези проблеми ФКБ се свлича на 11 място в съдбоносния сезон на оберлигата и губи с малко от Бранденбург на баража. Рекордьорът по титли се превръща в треторазреден тим. В трета дивизия берлинчани се представят добре и през 1992 г. успяват да участват в квалификационен кръг за Втора Бундеслига. Там обаче Волфсбург надделява и депресията се завръща в редиците на ФК Берлин.

Клубът напуска арената, станала свидетел на всичките негови успехи, Ян-Шпортпарк, и заиграва на първия си стадион - Шпортфорум в квартал Хоеншьонхаузен. През 1994 г. още веднъж се стига до участие в квалификации за регионалната лига, но там ФК Берлин се представя безлично. Попаднали в спортната неизвестност, привържениците на отбора с болка си припомнят миналите славни времена и така задочно вземат участие във вълната носталгия към социализма.

Феновете на берлинския отбор допринасят за носталгията по социализма

ФК Берлин отново се прекръства на Динамо през 1999 г., поради което възникват спорове, свързани с търговските права по използването на старата емблема. След промените те са закупени за смешните 80 марки от производител на фенартикули, който по-късно ги препродава на член на групата "Хел'с Ейнджълс". С името нещата не стоят по-добре. Когато общо четирите регионални лиги са слети в две, Динамо е пратен в оберлигата. През 2001 г. тимът има шанс за класиране, но се проваля в двете баражни срещи със стария съперник Магдебург. За двата съперника баражните срещи имат колосално значение - победата е с цената на оцеляването. В случая Динамо е икономическото камикадзе.

Магдебург има късмет, а Динамо банкрутира и е принуден служебно да изпадне в берлинската окръжна лига поради катастрофалното си материално положение. Тогава на сцената излизат феновете, които го съживяват. Обаче се стига до парадоксално противоречие: от една страна Динамо има нужда от моралната и материалната подкрепа на привържениците си, а от друга - поради техния десен екстремизъм, клубът би трябвало да се дистанцира от тях, за да остане конкурентноспособен. В окръжната лига отборът стъпва на крака. През 2004 г. той се завръща в оберлигата и още при първото си гостуване попада в черните журналистически хроники - ултрасите на Динамо предизвикват масово сбиване и погром при гостуването на Бабелсберг в Потсдам, сякаш искайки да кажат: "Ние отново сме тук!"

Икономическо камикадзе

В следствие на бабелсбергските изстъпления пред съда е изправен Петер Майер. Днес този Майер е председател на стопанския съвет на Динамо и собственик на телекомуникационната фирма, която е главен спонсор на отбора. Това в никакъв случай не способства за прогонването на негативния имидж на клуба, а напротив - привържениците на отбора се идентифицират като "лоши момчета". Голямата трибуна за проявите им обаче се оказва недостижима и днес техният отбор играе в петодивизионната оберлига.


Стадионът в Шпортфорум Хоеншьонхаузен - домашната арена на Динамо


МАГДЕБУРГ
10. място / 26:26 точки / голова разлика 34:32

Всъщност това е една катастрофа. Единственият носител на европейски клубен трофей от ГДР не е вдишал въздуха на бундеслигата дори и за секунда. Защо става така, обяснява експерът по източногермански футбол Матиас Елерс.



Когато попиташ някого в бившата Източна Германия кой отбор е "клуба", не се учудвай ако ти отговорят с "Магдебург". Там Нюрнберг е просто ФК Нюрнберг, а Магдебург е "клуба". Едно бивше величие, носещо славата на турнирен боец. Магдебургци не губят нито един от седемте си финала за Купата на ГДР и така стават рекорден победител в турнира. Но също както и при други знаменити източногермански тимове, Промяната носи края на едно велико време за "Клуба".

От тогава Магдебург не е изиграл нито секундичка професионален футбол в Обединена Германия. През заключителния сезон на източногерманската елитна оберлига магдебурците започват с големи амбиции. Третото място през 1990 г. и замалко пропуснатата шампионска титла предполагат ново участие в разпределението на призовите места през следващата кампания. Надеждите за добро представяне са заменени с горчиво разочарование, а оттеглянето на треньора Йоаким Щрайх и важни футболисти като Дирк Шустер и Волфганг Щайнбах води само до десетото място. В баражите за последните места във Втора Бундеслига нещата изглеждат още по-зле и Магдебург не успява да постигне нито една победа, като пропуска последния си шанс за участие в първите две германски дивизии. Някогашният носител на КНК е зачислен към Оберлига Североизток.

Големи очаквания, които не са изпълнени

Вратичката от там към втора лига е много малка: победителите на всяка оберлига играят помежду си за определянето на класиралите се в по-горната дивизия. Това означава, че освен спечелване на цял сезон, за промоция се изискват и здрави нерви в квалификациите. Така само четири от победителите в общо десет оберлиги получават право за участие във Втора Бундеслига. Нови надежди за успех носи завръщането на Йоаким Щрайх в града край река Елба. След безуспешна година на пейката в Айнтрахт Брауншвайг Щрайх се завръща в тима, където е постигнал най-големите си успехи, но само след 9 месеца той отново е освободен. Неговите момчета играят много добре, но завършват втори след Унион Берлин и така остават с празни ръце и не успяват да продължат борбата за класиране в професионалния футбол.

А става все по-лошо. През 1994 г. отборът пропуска класирането в отново въведената регионална лига с равни точки, но по-лоша голова разлика от Херта Целендорф. Това е истински шок за гордите магдебургци, които в разочарованието си, едвам успяват да се задържат в четвърта дивизия. След това ръководителите му се вземат в ръце и успяват да върнат отбора в регионалната лига през 1997 г. Магдебург отново влиза в битка за класиране във Втора Бундеслига през 1999 г., но завършва трети и за пореден път се проваля в опита си да попадне в професионалните дивизии. Новото пропадане на тима не изненадва никого - следва изпадане в четвърта дивизия, но веднага източногерманският клуб се завръща, след като отбелязва общо 120 гола в групата си. Магдебургци защитават славата си на турнирен отбор, след като в турнира за Купата на Германия отстраняват Байерн Мюнхен и Кьолн и така достигат четвъртфинал. Само две срещи с Динамо Берлин разделят Магдебург от завръщане в по-горната дивизия. Те завършват 0:0 и 5:2. За Магдебург.

Успехи, изградени на песъчлива почва

Успех, изграден върху пясък. Постигнат с една утопична материална база, която не покрива клубните амбиции. Лицензът е спасен със спонтанно организирана от феновете дарителска акция. Но през 2002 г. запалянковците не могат да помогнат повече. Банкрут. Служебно изпадане. Оберлига. Отново е необходимо едно ново начало. Но не само на терена, а и в ръководството. Западналият Ернст-Грубе-Щадион е разрушен и на негово място е изграден нов дом на отбора. С перспективата за новия стадион Магдебург играе отлично в оберлигата и през 2006 г. успява да се класира за регионалната лига. Нещо повече - той дори е финансово оздравен. Малко преди Коледа феновете получават дългоочаквания си подарък - новата арена е открита. Това е огромен тласък напред за футболистите, които играят дори над нивото на собствените си възможности и малко преди края на сезона се намират с единия крак във Втора Бундеслига. Три мача преди края Магдебург има пет точки преднина от първото място, което не дава право на промоция.

Парадният преход от четвърта във втора дивизия изглежда факт. Огромна еуфория в града. Време е. Отбор, съставен от истински магдебургци. Многобройна публика, която за последно е виждана през годините на социализма. Но футболистите се провалят и произграват считаното за сигурно класиране. През следващата година ново разочарование. През 2008 г., по подобие на събитията през 1994, Магдебург пропуска да влезе в новосформираната Трета лига поради по-лошата си голова разлика в сравнение с конкурентите си за място там и е зачислен за участие в четвъртодивизионната Регионална лига Север.

Дори и в четвъртия ешелон на Германия публиката на Магдебург остава вярна на отбора си. Всички зрители искат най-после да видят това, което чакат дълго време - "Клубът" да играе професионален футбол.



Старият и новият Ернст-Грубе-Щадион, който днес носи "странното" име Ем Де Це Це-Арена


ЩАЛ АЙЗЕНХЮТЕНЩАТ
9. място / 26:26 точки / голова разлика 29:25

Съдбата има странни планове за футбола в Айзенхютенщат през 1990 г. Безлично място в средата на таблицата за първенството и участие в европейските клубни турнири, благодарение на Ханза. Следва обяснението защо клубът изчезва в неизвестността след това.



За браншовите спортни отбори съществуването в източногерманския футбол не е лесно повече. Те са доведените деца на спорта в ГДР и са част от долните стъпала на пирамидата на привилегиите в социалистическата страна. Това на практика означава, че трябва да преживяваш с играчите, които са отхвърлени от големите отбори като безперспективни. Тази тежка участ се оказва решаваща за браншовите формации, въпреки че понякога зад тях стоят доста заможни заводи.

Какъвто в случая е Енергийният комбинат "Изток", най-голямото стоманопреработвателно предприятие в ГДР. За завода е чест да финансира успешен футбол край река Одра. В Айзенхютенщат, в "Хюте", в "Шротгарод", този град за пример в ГДР, тази индустриална крепост, доминирана от обработката на стомана. Това е Волфсбург на Източна Германия. Един град, който се труди. Но за разлика от случая с Волфсбург, на Изток спортният успех не може просто да бъде купен. Все пак парите не са съвсем без значение, но много по-важни са връзките, привилегиите, влиянието, за да се стигне до нещо значимо. Когато в края на 60-те години енергийният комбинат опитва да инвестира повече в клуба, футболният съюз не чака дълго, за да извади служебно "Хюте" от групата и да го прати в трета дивизия. Баналната причина: прекалено високи плащания на треньори и футболисти. Социалистическото общество е разтърсено от опита за злоупотреба с народната собственост.

Един град за пример в ГДР, една индустриална крепост

Това е само пример как браншовите клубове служат за измиване на ръцете на политическите функционери. Едва през 1989 г. Щал се завръща в оберлигата и успява да запази мястото си там само благодарение на по-добрата си голова разлика в равнение с директния конкурент. Отборът претърпява известни организационни преустройства и повече не е типичен браншови клуб, но градският комбинат все пак остава главен спонсор. Заводът вече може да инвестира неограничено в спортното дружество Щал, но упадъкът на социализма води до намаляване на платежоспособността му. Ирония на историята.

Все пак "Хюте" успява да хване една голяма риба на своята въдица. Бодо Рудвалайт, бивш национален вратар на ГДР и десетократен шампион на Източна Германия, е освободен от Динамо Берлин и през 1990 г. решава да премине в Айзенхютенщат. Но дори и с такава знаменитост на вратата Щал изиграва един колеблив сезон. За първенство тимът завършва девети, но за купата "Хюте" се промъква чак до финала. За щастие загубата във финалния двубой идва от шампиона Ханза Росток и така за първи път в историята си Щал Айзенхютенщат получава право да играе в европейските клубни турнири.

"Хюте" в Европа

Европейската изява безспорно е украшението на сезона, но много по-важно за бъдещето на клуба са заключителните баражи, които определят последните два участника от Изтока в обединената германска Втора Бундеслига. И когато Лок Лайпцих надделява в допълнителните срещи за сметка на клуба от Айзенхютенщат, земята между краката на "Хюте" се разделя и зейва една огромна пропаст: от една страна - участие в Европа и финал за Суперкупата, а от друга - трета дивизия. Един отбор между върха и забравата. Надеждата бързо угасва - противниците на източногерманския тим за суперкупата (Вердер Бремен) и в европейските турнири (Галатасарай) са една класа над нивото на Щал. "Хюте" се приземява в реалността на Оберлига Североизток, където криволичи между победите и честите загуби. През 1994 г. успешно е постигнато класиране в Регионална лига Североизток, която по това време е своеобразна възстановка на елитната дивизия на бившата ГДР. Под ръководството на треньора Хари Рат Щал успява да се задържи в дивизията и през 1998 г. дори става трети, но през повечето време отборът крета в средата на таблицата. Рат е лицето на клуба - треньор, мениджър, съгледвач, при нужда - икономически консултант, Рат е въплъщението на Щал Айзенхютенщат.

Въпреки всичко през 1999 г. той си взема шапката, понеже 22 поредни срещи без победа са прекалени, дори за ръководител като Рат. Като последица от тази негативна серия в края на сезона Щал изпада от регионалната лига, но все пак служебно е оставен там, след като Шпандау не успява да покрие финансовите изисквания на ГФС и административно е изваден от групата. Така Хари Рат, който принадлежи на града така, както и енергийният комбинат, се завръща в Щал. На клуба обаче принадлежи и така присъщото му непостоянство, защото след постепенни криволичения и участия в четвърта лига, той се приземява в "ничията земя".

Този отбор просто е непостоянен

Щал отново се завръща в телевизионните репортажи за футбол благодарение на своя нападател Норман Елзнер. На 9 март 2004 г. Елзнер праща топката в противниковата врата от централната линия, само след 4 изиграни секунди. Попадението е обявено от телевизия А Ер Де за гол на месеца. Малко след това обаче светлините изгасват. Лошият призрак на фалита се появява отново в Айзенхютенщат. Следва служебно изпадане. И ново начало във Фербандслига Бранденбург. През 2007 г. следва ново изпадане в ландеслигата в резултат този път на спортни неуспехи. Там "Хюте" среща старите си познайници от първенството на ГДР Щал Бранденбург и Виктория Франкфурт.

А Хари Рат? Той все още е там.

Всичко, без бундеслигата

22 април 1986 г. Резултатът в мача между Вердер и Байерн е 0:0. Михаел Кутцоп се засилва да изпълни дузпа. Ако вкара, шампион ще бъде Вердер. Обаче той уцелва дясната греда и е принуден до днес да слуша заядливи подмятания.



"Съдбата може да бъде много жестока: Вкарвал съм над 40 дузпи в първа и втора дивизия, но единственият ми пропуск продължава да ме преследва. Много хора твърдят, че ако не беше онази невкарана дузпа срещу Байерн, днес никой нямаше да си спомня за мен. Нямам представа, дали това наистина щеше да бъде така.

Важното е, че и сега мога да чуя звука от удара на топката в гредата. Ако беше влязла, баварците нямаше как да ни настигнат повече. Джони Отен по-късно каза на шега, че така съм го принудил да си купи собствено жилище...

Кой знае дали някога изобщо ще има такава подобна ситуация, както преди 33. кръг на сезон 1985/86: Преди домакинството ни на мюнхенците имахме преднина от 2 точки, а тогава още важеше правилото за 2 точки при победа. До 88. минута резултатът беше 0:0 и тогава Руди Фьолер проби от дясно. Той опита да центрира и топката удари Сьорен Лерби. Руди каза след мача, че дузпа не е имало. Обаче съдията Фолкер Рот видя игра с ръка и свири. Малко след това топката изчезна, понеже помощник-треньорът на Байерн Егон Кордес я изрита нанякъде от яд. А пък нямаше резервна топка. Говори се, че са изминали цели 15 минути докато топката се намери и се постави на точката за изпълнение на дузпа, но не знам дали това наистина е така. На мен ми се стори като цяла вечност. Може би имах прекалено много време за размисъл. Играчите на Байерн направиха обичайните трикове, те ми казаха някои "мили" неща в ухото и ме понастъпаха по крака, но това е част от играта.

Най-накрая топката е поставена. Бавно се затичах, след това забавих ход и пратих Жан-Мари Пфаф в грешния ъгъл. Направих почти всичко така, както трябва, но за съжаление само почти: греда. Какво се случи след това, не мога да кажа точно. Беше като изрязана филмова лента. Още си спомням, че Бруно Пеци ме прати напред при халфовете и вместо мен започна да пази Дитер Хьонес. Вероятно Бруно си помисли, че там мога да направя по-малко поразии, защото не бях на себе си.

След мача Руди и тогавашната му съпруга дойдоха у нас. Разочаровани пихме по бира, а Ангела направи нещо за ядене. Но не хапнах нито залък, толкова ужасно се чувствах. Всъщност след срещата все още имахме всички шансове, защото в Щутгарт просто трябваше да измъкнем поне точка. Обаче аз можех да реша всичко предварително, а сега имах някакво лошо предчувствие. И опасенията ми се сбъднаха - последната среща в Щутгарт беше загубена с 1:2. Байерн биха Гладбах с 6:0 и поради по-добрата си голова разлика станаха шампиони. Към мен тогава нямаше обвинения - нито от треньора, нито от съиграчите, нито от феновете. "Михаел, Вие се радвате на пълното ми доверие", каза ми Ото Рехагел. "Ако има дузпа, пак Вие ще я биете." Както и се получи през следващия сезон.

След последния мач Ото Рехагел накъса договора ми - за забавление. Последва пътуване около света с Вердер. Почувствах се по-добре, понеже имах усещането, че съм попаднал в някаква дупка. Като се върнах няколко забавни фенове на Байерн ме бяха решили да ме дразнят, защото постоянно ми звъняха по телефона, за да ми благодарят за пропуснатата дузпа. Смених си номера. През 1988 г. все пак станах шампион с Вердер, а Руди Фьолер вече играеше в Рома. "Спечелих всичко, само не и германското първенство, а това - заради теб", налагаше ми се от време на време да слушам това от него. Тогава, когато изпиеше една-две бири. Разбира се, Руди не говори сериозно, това е шега между приятели. Просто тази дузпа е част от неговата и от моята кариера."



Състави:
Вердер Бремен: Дитер Бурденски, Бруно Пецай, Михаел Кутцоп, Ясухико Окудера, Джони Отен, Томас Шааф, Норберт Майер (77. Руди Фьолер), Мирко Вотава, Томас Волтер, Манфред Бургсмюлер, Франк Нойбарт. Треньор: Ото Рехагел

Байерн Мюнхен: Жан-Мари Пфаф, Норберт Едер, Ханс Пфлюглер, Клаус Аугенталер, Лотар Матеус, Норберт Нахтвай, Сьорен Лерби, Райнхолд Мати, Дитер Хьонес, Михаел Румениге, Роланд Волфарт. Треньор: Удо Латек

Статистика:
без голове

Най-интересно положение: Кутцоп пропуска дузпа (89.) - удря греда
Жълти картони: Пацай - Аугенталер, Румениге
Съдия: Фолкер Рот
Зрители: 40 800
Стадион: Везерщадион Бремен
Дата: 22 април 1986
Турнир: Бундеслига (33. кръг)

Кадри от срещата:

Необикновената история на братята Даслер

На 3 ноември 1900 г. в семейството на обущаря Кристоф Даслер и неговата съпруга Паулина се ражда още един син. Кръщават го Адолф, но всички го наричат галено "Ади". В родния провинциален франконски град Херцоганаурах забавленията липсват и на тяхно място преобладава трудът. Бащата Кристоф неуморно се труди, подпомаган от децата си - сръчния Ади и 2 години по-големия от него Рудолф.


Адолф Даслер проверява качеството на изработените от него футболни обувки

След като завършва училище и се научава на пекарски занаят Ади заминава на фронта и се бие за родината си през Първата световна война. Младежът обаче не намира своето призвание в живота нито като пекар, нито като войник. Когато се завръща в родното градче, той сам изработва от плат първия си чифт спортни обувки в пералната стаичка на своята майка. През 1920 г. Ади поема обущарското ателие на баща си, който дотогава се е бил специализирал в направата на домашни чехли и пантофи. Новата насока, по която поема обущарницата след одобрението на Кристоф Даслер, е производството на обувки за спорт, които са подходящи за различни типове спортисти и са универсални. Четири години по-късно братът на Ади, Рудолф Даслер, също се присъединява към малкото предприятие и така името на компанията се променя на "Братя Даслер". Руди е по-контактният и по-предприемчивият от двамата, докато Ади е по-затворен, но и по-талантлив. От 1925 г. се появяват първите футболни обувки със сменяеми бутони, както и първите лекоатлетически маратонки с шпайкове. На олимпиадата в Берлин през 1936 г. много от лекоатлетите, включително и знаменития Джеси Оуенс, тичат с шпайковете на братята Даслер. Спортната компания жъне голям успех за времето си.


Джеси Оуенс доминира на лекоатлетическата писта през 1936 г. в нацистката столица Берлин

Политическите възгледи на двамата братя не се различават много от тези на мнозинството германци в периода между двете световни войни. От май 1933 г. братя Даслер са активни членове на националсоциалистическата партия в Германия. По-късно Рудолф споделя, че е избрал нацизма за своя политическа идеология, защото така се е надявал да получи подкрепа за бизнеса си. Ади е мобилизиран за началото на Втората световна война, но скоро след това получава разрешение да се завърне във фабриката си. След края на военния конфликт срещу него не са повдигнати обвинения от американските окупатори, понеже е снабдявал американските спортисти през 30-те години със спортна екипировка. Брат му Рудолф е изпратен през март 1943 г. в Глаухау, а през април е назначен като чиновник към военновременната финансова служба в Лодз. През януари 1945 г. Рудолф бяга от прииждащата Червена армия и заминава за родния Херцогенаурах. Три месеца след това той е заловен от Гестапо заради дезертьорство и неподчинение на военна заповед. При транспортирането му към концлагера в Дахау Руди Даслер първоначално е освободен от американски войници. Все пак по-големият брат прекарва една година в американски плен в град Хамелбург. Обвинен е в шпионаж и във взаимодействие с нацистките секретни служби.


Рудолф Даслер (26 март 1898 - 27 октомври 1974)

От този момент нататък отношенията между Рудолф и Ади, както и между техните потомци, рязко се влошават. В затвора американците са разказали на по-големия брат, че някой негов много близък роднина е свидетелствал срещу него. Рудолф заподозира, че именно Ади се е съгласил доброволно да помага на окупаторите и така сам се е отървал от присъда. Освен това Рудолф изпитва остри опасения, че по-младият му брат всъщност използва отсъствието му, за да го изолира от фирмените дела. Това чувство се подсилва от факта, че Адолф Даслер енергично разраства компанията, но, от друга страна, изобщо не се интересува от съдбата на затворения си брат. Преди това винаги е имало разправии и противопоставяния между двамата, но никога конфликтите не са били толкова яростни. Шофьорът на Ади Даслер твърди, че семейството на по-големия брат често е обичало да плаща за почивките си от общите пари на фирмата. На всичкото отгоре изглежда така, че Рудолф е имал афера с жената на брат си Кете в началото на 40-те години. След освобождаването си на 31 юли 1946 г. решилият да си отмъсти Рудолф наклеветява брат си пред американските военни власти. Американците, които накрая така не успяват да разберат кой брат лъже и кой казва истината, решават да оставят нещата както са и не предприемат мерки срещу никого. Така или иначе разривът между Ади и Рудолф е налице - двамата решават да разделят своята компания на две части. Затова изобщо не е чудно и случайно, че централите на две от най-големите производители на спортна екипировка днес се намират само на няколко стотин метра една от друга в провинциалното градче Херцоганаурах в Бавария. Адолф кръщава своята фирма "Адидас" (основана на 18 август 1949 г.), използвайки галеното си име "Ади" и първите три букви на фамилията си. Рудолф първоначално възнамерява да направи нещо подобно като измисля наименованието "Руда", но после е разубеден от близките си и се спира на "Пума" поради по-доброто благозвучие и асоциацията с динамичността на северноамериканските хищни котки.


Ади Даслер в своя обувен цех

От 1954 г. Адидас започва да снабдява футболния отбор на Западна Германия със спортна екипировка за световното първенство през същата година в Швейцария. Освен всичко друго Ади Даслер е член и на треньорския щаб на Хербергер като подпомага треньора при някои от домакинските задължения. Легендарни стават футболните обувки с бутони за дъжд, които дават сериозно предимство на германските футболисти срещу по-техничните унгарци на финала в Берн. Техническото превъзходство на маджарите е неутрализирано от пороя и по-стабилният на тревата "бундестим" печели с 3:2. Триумфът на съотборниците на капитана Фриц Валтер се счита за истинският пробив на Адидас на световния пазар. Преди това чест обект на спорове между братята Даслер е различното виждане на двамата за подметката на спортните обувки, но именно Адолф е този, който превръща теорията в реалност, изработвайки споменатите бутонки от "Чудото в Берн".


Обувките, използвани по време на "Чудото от Берн" през 1954 г.

През 1970 г. братската война отстъпва място на синовна война. Тогава започва яростният конфликт между Хорст Даслер (син на Ади Даслер) и Армин Даслер (син на Рудолф Даслер). Преди това бащите им са се срещали, за да уточняват и договарят контракти, засягащи различни спортисти и отбори. Братята са постигнали своеобразно примирие относно договорните отношения с бразилския играч Пеле, но Армин Даслер едностранно нарушава споразумението и примамва бразилеца да подпише само с "Пума". Така избухва войната на синовете.

Адолф и Рудолф Даслер до смъртта си в продължение на години не си разменят повече нито дума. Търговският диалог между компаниите се води от посредници. След кончината на Рудолф през 1974 г. семейството на Ади Даслер е помолено за коментар, но отказва такъв поради "съображения за благочестивост".

От 1956 г. датира сътрудничеството между "Адидас" и ФИФА за осигуряване на топки за световните първенства. Тази традиция продължава и до днес. Синът на Ади, Хорст Даслер, започва през 1959 г. да развива дъщерната компания "Адидас Франция", която поставя основите на международна мрежа от филиали на "Адидас" и скоро са построени заводи в други страни. През 1973 г. Хорст основава спортната марка "Арена", произвеждаща плувна екипировка. Освен футболни обувки, "Адидас" изработва и футболни топки, както и спортни дрехи при взаимодействието си с френската компания "Льо Кок Спортиф". След смъртта на Ади през 1978 г. съпругата му Кете и синът му Хорст поемат предприятието. През 80-те години "Адидас" постепенно запада, което принуждава управляващото семейство да се отвори за външни инвеститори. Все пак до 1990 г., когато 80% от фирмата е продадена на противоречивия френски предприемач Бернар Тапи за 470 милиона германски марки, "Адидас" е собственост на фамилия Даслер.

От друга страна "Пума" създава първите в света футболни обувки с бутони серийно производство, като за развитието на продукцията си привлича футболни експерти като националния селекционер на Западна Германия Зеп Хербергер. Моделът на "Пума", наречен "Супер Атом" влиза в употреба през сезон 1952/53, когато този тип обувки е ползван от футболисти на германски клубове като Борусия Дортмунд, Айнтрахт Франкфурт, Щутгарт и Кайзерслаутерн, включително и световните шампиони от 1954 г. Хорст Екел и Вернер Лийбрих, играли за "Червените дяволи" от Пфалц. Друг успешен модел на фирмата на Руди Даслер е "Бразил", използван от футболистите на Хановер 96, които стават германски шампиони през 1954 г. Истинската световна слава обаче спохожда "Пума" едва при управлението на Армин Даслер. При неговият баща компанията е просто една малка провинциална работилница. Рудолф Даслер умира на 27 октомври 1974 г. на 76-годишна възраст от рак на белите дробове.

Днес компанията "Адидас" осигурява работа на близо 40 000 души по света ("Пума": 10 000), има годишен оборот от 10 381 милиарда евро ("Пума": 2 500 милиарда евро), печели чисти 358 милиона евро на година и е собственик на спортната марка "Рийбок". Запазените символи на "Адидас" са трите ивици, както и емблемата с трите листенца, символизиращи олимпийския дух и трите континентални масива (Америка, Евразия и Африка).

Знаете ли, че...:


* Турнирът Купа-Ади-Даслер, който е провеждан през 1985 и 1986 г. под егидата на Германския футболен съюз, носи името на Адолф Даслер;
* Холандската футболна федерация сключва договор за екипировка с "Адидас" през 1974 г., но поради ексклузивните рекламни ангажименти на звездата на "Лалетата" Йохан Кройф със съперниците от "Пума", той отказва да облича спортни дрехи на компанията на Адолф Даслер. "Адидас" се принуждава да възложи на "Ерима" направата на оранжевите фланелки, които имат само две ивици по ръкавите си, вместо обичайните три. Така се раждат легендарните екипи на холандците от финалите за световно първенство от 1974 и 1978 г.;
* Рекламни лица на "Адидас" са Мадона, Дейвид Бекъм, Елена Изинбаева, Рън Ди Ем Си;
* През последните години "Адидас" безуспешно води дела срещу различни европейски спортни компании, които използват две ивици по спортните си обувки. Засега всеки производител е свободен да ползва ивиците, стига те да не са три;
* Футболни отбори, които традиционно играят с "Адидас": Байерн Мюнхен, Шалке 04, Байер Леверкузен, Нюрнберг, Олимпик Марсилия, Динамо Киев, Бешикташ, Аякс, Бенфика, Галатасарай, Фенербахче, Рапид Виена, Панатинайкос, Нюкасъл Юнайтед, Сен Етиен, Локомотив Москва; националните отбори на Германия, Испания, Аржентина, Франция, Гърция, Мексико, Нигерия, Парагвай, Дания, Южна Африка, Япония, Румъния, Финландия, Китай и много други;


* От 2007 г. "Пума" стартира проекта си "Обединени за Африка", чрез който финансира футболни школи и други социални мероприятия на африканския континент и най-вече в Уганда;
* През 2008 г. моделът футболни обувки на "Пума" "Кинг" празнува своя 40-годишен рожден ден. С този модел легендарният португалски нападател Еузебио вкарва 42 гола през 1968 г. и така печели отличието "Златната обувка" за най-добър голмайстор в Европа. Прилепналият дизайн на "Кинг", способстващ за по-добър контакт с топката, помага на футболисти като Пеле, Марадона, Фьолер и Матеус да постигнат изключително много през футболните си кариери;
* Футболни отбори, които играят с "Пума": Щутгарт, Хофенхайм, Фортуна Дюселдорф, Тотнъм, Йънг Бойс, Зенит Санкт Петербург, Шефилд Уензди, Фейенорд, Видзев Лодз; националните отбори на Австрия, България, Италия, Египет, Кот Д'Ивоар, Гана, Иран, Камерун, Швейцария, Того, Чехия, Тунис, Уругвай и много други;
* През 2004 г. Камерун взема участие в турнира за Купата на африканските нации с прилепнали екипи, съставени само от една част, като шортите и фланелките са пришити едни за други. ФИФА съзира нарушение на правилата си, които гласят, че спортната екипировка на един отбор трябва да бъде съставена от отделни фланелки и шорти. Камерунците са глобени с 20 000 швейцарски франка и от актива им в квалификациите за СП 2006 са отнети 6 точки. Камерунската федерация обжалва наказанието и молбата им е уважена от гражданския съд.


Руди Даслер (вляво) и Ади Даслер (вдясно) заедно с германския спортен министър Вайцер през 1930 г.