Нелсон Родригес, бразилски журналист и новелист

Нелсон Родригес, бразилски журналист и новелист:

Във футбола най-големият слепец е този, който вижда само топката.

неделя, 31 януари 2010 г.

Футболна екзотика

70-те години на ХХ век са революционни за футболната игра - тоталният футбол доминира по световните стадиони, а днешните футболни клубни колоси поставят началото на успехите си. Много европейски футболисти напускат пределите на "стария континент", за да поставят основите на футболна традиция в различни кътчета по земното кълбо. Днес ще ви разкажа за двама германци, играли в САЩ и Саудитска Арабия през осмото десетилетие на миналия век, които споделят, меко казано, странни неща за спортните нрави там.

Когато коренякът баварец Герд Мюлер заминава за Америка през 1979 г., той е признато име в световния футбол. "Бомбардирът на нацията" има всички лични и отборни призове, за които един футболист може да мечтае - Златна топка, европейски и световен шампион с Германия, неколкократен шампион и носител на Купата на Германия, голмайстор на световно първенство... Когато обаче облича екипа на американския тим Форт Лодърдейл Страйкърс от Флорида, Мюлер трябва отново да пригоди стила си на игра към правилото за засада, влизащо в сила, само когато нападателят е зад защитата на противника и не по-далеч от 35-ярдова зона за засада пред вратата, обозначена с допълнителна линия. Тренира се веднъж дневно в 9 часа сутринта. След това 48-градусовата тропическа жега не позволява големи физически натоварвания. Германецът първоначално е изненадан, че в американския "сокър" липсва...равенството. Когато редовното време завърши при равен резултат, следват две продължения по 15 минути и евентуално изпълнения на дузпи. При пряко предаване на мач по телевизията, двубоят продължава към 2 часа и половина! Да, точно така - поради рекламите. Преди изпълнение на пряк свободен удар или корнер футболистите са принудени да изчакват няколко минути, за да се излъчат реклами по телевизионния канал. На някои стадиони говорителят обяснява по уредбата футболните правила на зрителите в течение на срещата, а изкуственото тревно покритие изглежда повече като сгурия отколкото като трева. Във Форт Лодърдейл Герд Мюлер има честта да играе заедно с легендарния северноирландец Джордж Бест, който обаче е освободен от клубния президент след продължителен гастрол по калифорнийските локали.

Ако сте забелязали някои странности на футболния живот в Америка, само почакайте да чуете през какво е минал бившият футболист на Херта Берлин Ерих Беер в Ориента. След 11 години в Първа Бундеслига Беер заминава за Саудитска Арабия, за да играе в Ал-Итихад Джида. Той получава къща с басейн на Червено море, намираща се в кварталче за европейци, което е обградено с висока стена и изолирано от останалия свят. Тренировките на отбора се провеждат на клубния стадион, тъй като липсват тренировъчни игрища, а в съблекалните няма душове и след упражненията играчите си заминават направо вкъщи. Температурите варират от 30 до над 50 градуса по Целзий и Беер се потял толкова силно, че напоявал обувките си с пот и треньорът е можел да вижда откъде точно е бягал той по отпечатъците по изкуствената трева. Местните футболисти нямали манталитета на европейците и били убедени, че ще се случи това, което им е писано. Затова когато футболист направи грешка на терена, случаят приключвал с краткото: "Такава е била волята на Аллах!". Саудитската публика е извънредно културна и рядко могат да се чуят провиквания. Добрите отигравания се награждават с бурни ръкопляскания. Най-куриозният спомен на Беер от арабската страна е обичаят да се назначава магьосник към всеки треньорски щаб в страната. Шаманът прави заклинания за успех, определя с какъв цвят на екипите да се играе, гледа по звездите коя да бъде титулярната единадесеторка... Преди един мач магьосникът на Ал-Итихад предрича, че който отбор първи стъпи на терена, ще загуби срещата. И когато идва времето за началото на двубоя и двамата капитани небрежно спират и зачакват пред игрището. Оказва се, че...противниковият шаман е предсказал същото и никой от двата отбора не иска да стъпи пръв на терена! След неколкоминутни разправии на рефера с двамата капитани се стига до компромисен вариант - съдията хваща капитаните за ръка и тримата стъпват на игрището едновременно. В крайна сметка излиза, че магьосниците са имали право, защото мачът завършва 1:1!

Убиецът извика: "Гооол"

Преди повече от 15 години колумбийският футболист Андрес Ескобар е застрелян. Дали заради неговия автогол на Световното първенство в САЩ през 1994 г. хазартната мафия губи милиони? Или е просто поради караница по улиците на Меделин? До днес обстоятелствата са спорни.
На един паркинг футболният свят губи своята невинност: на зазоряване през 2 юли 1994 г. Андрес Ескобар пада на земята пред бар "Ел Индио" в Меделин, потънал в кръв. Простреляният 12 пъти колумбийски национален футболист няма шанс да оцелее.

Приятелката на Ескобар по-късно, свидетелства, че стрелецът Умберто Мунос Кастро изкрещява силно думата "Гоооооол" по време на престрелката. Викът е характерен за южноамериканските телевизионни коментатори, когато е отбелязан гол по време на живо предаване.

Злощастният автогол

Няколко дни преди това Андрес Ескобар се превръща в трагична фигура в двубоя на своята Колумбия срещу домакините от САЩ. На стадион Роуз-Боул в Пасадина защитникът си вкарва нещастен автогол в 34. минута пред 93 689 зрители, който открива резултата в полза на американците. Южноамериканците, които са сочени за скрит фаворит в турнира, губят мача си с 1:2 и така предсрочно отпадат в предварителната група.

Събитията от трагичната нощ остават неизяснени и до днес. След убийството полицията арестува Умберто Мунос Кастро, който не отрича постъпката си. Съдът го осъжда на 43 години затвор, а по-късно присъдата е намалена на 26 години. През 2005 г., след общо 11 години зад решетките, убиецът е освободен за добро поведение, въпреки многобройни протести.

До днес има изградени две основни версии за причините за убийството. Гневни наркобосове трябва да са поръчали екзекуцията на Ескобар, защото са загубили много пари, заложени на класиране на Колумбия на 1/8-финал, разказват и до днес феновете в Меделин. Посочват се връзките на убиеца с наркокартелите, за които Мунос работи като телохранител и шофьор.

Но друга причина може да бъде една съвсем нормална караница, ескалирала в стрелба. Градът на дрогата Меделин е най-опасният град в света в началото на 90-те години, според вестник "Уошингтън Поуст".

След смъртта си Ескобар се превръща в легенда за страната си. Телевизията RCN прави филм за последните дни от живота му. Днес има безчет фенклубове на защитника, който през 1989 г. почели Копа Либертадорес с екипа на Атлетико Насионал де Меделин и така влиза в историята. Това е първият триумф на колумбийски отбор в най-силния южноамерикански футболен турнир.

На 27-годишна възраст и малко след 50-ия си мач с националната фланелка, Ескобар се прощава с живота си по безмилостен и кървав начин. Преди това той играе за година в швейцарския елитен Йънг Бойс Берн.

Новината за кончината му през юли 1994 г. потриса не само Колумбия, но и хвърля сянка върху продължаващото световно първенство, което в последствие ще бъде спечелено от Бразилия. След смъртта на Ескобар колумбийското правителство разпореда полицейска защита на други национални футболисти, които се намират в страната. Около 120 000 души излизат по улиците на Меделин в деня на погребението, а там е и тогавашният държавен президент Сесар Габирия.

До ден-днешен животът на професионалните футболисти в южноамериканската страна е опасен, а заплахите за убийство са ежедневие. Миналата година треньорът на първодивизионния клуб Санта Фе де Богота подава оставката си след само четири седмици начело на отбора. Уругвайският наставник получава множество телефонни заплахи за живота си. През последните 20 години повече от дузина играчи, треньори и съдии губят живота си в резултат на футболни прояви.

Злощастният автогол:

Идеалният обрат

Наречете го "връщане в играта"! След 0:2 в първата среща и 1:3 на почивката в реванша публиката в Крефелд се надява само на достойно отпадане. Обаче се случва нещо съвсем различно. В една от най-вълнуващите срещи от историята на европейските футболни турнири...

Репортаж от мача

Това е сблъсък от класа. Братоубийствен дуел с трагичен губещ. Една вечер, влязла във футболната история. Западногерманският Байер Юрдинген среща източногерманския Динамо Дрезден. Да се отбележат 5 гола за 30 минути, така че да се продължи напред в европейски футболен турнир, е непосилна задача. Именно това обаче правят футболистите на Юрдинген, които създават прецедент в европейската история на най-популярния спорт през последните 30 години. Немалко от 18-те хиляди зрители по трибуните на крефелдския стадион поемат пътя към дома след последния съдийски сигнал за първото полувреме на мача на техния любим Байер Юрдинген срещу гостуващия гранд на ГДР Динамо Дрезден. Коментаторът на срещата по западногерманската телевизия ZDF Ролф Крамер кавалерски поздравява "братовчедите" за достигането им до полуфиналния кръг за КНК и им пожелава успех по-нататък.

След 0:2 в Дрезден и 1:3 след първото полувреме на реванша всяка надежда е изчезнала. През втората част обаче, за около четвърт час, се случва невъзможното. Функел вкарва дузпа в 58. минута, пет минути по-късно, след изпълнен пряк свободен удар от Гудмундсон, топката рикошира в Минге и влетява във вратата на Динамо. Следва нов гол на Волфганг Шефер в 66. минута. Головата серия в ущърб на дрезденци се корени в едно неразумно действие на техния наставник. След удобната преднина от първата част и в общия резултат, той вади от игра опитния титулярен вратар Якубовски и на негово място поставя младия нервак Йенс Раме с прозаичната цел "събиране на европейски опит". Когато обратът от 1:3 до 4:3 е вече факт в съзнанието на играчите на Динамо Дрезден бавно, но сигурно изплува неприятен спомен от миналата година. Тогава те неочаквано пропиляват аванса си от първия мач 3:0 срещу Рапид Виена и падат във втория двубой с 0:5, пропускайки класиране в следващия кръг на европейските футболни турнири!

Подобни психологически комплекси са чужди на долнорейнците от Юрдинген. След още 12 минути те нанасят своя съкрушаващ двоен удар в разстояние на 90 секунди. В 78. минута Клингер бележи извън границите на наказателното поле след самостоятелен пробив, топката се озовава в центъра на игрището само 10 секунди след попадението и при ново положение пред вратата на Динамо ударът с глава на Шефер спира в ръката на Дьорнер в непосредствена близост до голлинията. Волфганг Функел хладнокръвно реализира отсъдената дузпа - 6:3! Изправени до стената, саксонците от Динамо мобилизират последните си останали сили. Вратарят на домакините Фолак спасява три стопроцентови възможности само за една-единствена минута. Малко след това Шефер осъществява отлична солова акция, пробягва 80 (!) метра с топката през разредената защита на дрезденци, а ударът му първоначално е спасен от стража Раме, но коженото кълбо щастливо се връща към нападателя и той бележи за крайното 7:3.

Футболистите на Юрдинген отначало не успяват да проумеят какво всъщност се е случило: "В съблекалнята на полувремето си говорехме, че трябва да отпаднем с достойнство", споделя треньорът на Юрдинген Фелдкамп. Ръководството на домакините изобщо не е подготвено да празнува продължаване напред и масажистът на отбора е принуден да притича до близката до стадиона будка и да купи две каси бира. Смененият преди края на двубоя Гундмундсон също получава задача - той осигурява 6 бутилки шампанско. Оказва се, че гостите от Дрезден умеят да губят и техният наставник учтиво отговаря на всичките хапливи въпроси на западногерманските журналисти от пресконференцията. Някои злостни критици вероятно ще отбележат, че знаменитият обрат на Юрдинген не води до нищо значимо, защото тимът отпада на полуфинала от Атлетико Мадрид, а пък и нито Байер Юрдинген, нито Динамо Дрезден някога са принадлежали към най-добрите турнирни бойци на "стария континент", но вярвам, няма футболен естет, който да не си спомня с вълнение невероятния футболен спектакъл от 19 март 1986 г., оставил без дъх зрителите на Гротенбург-Щадион и тези пред телевизионните екрани. Така приключва "двегодишният полет" (думи на спортния журналист Улрих Хесе-Лихтенбергер) на крефелдския клуб в Европа.

Състави:

Байер 05 Юрдинген: Вернер Фолак, Матиас Хергет, Михаел Демген, Волфганг Функел, Вернер Бутгерайт, Рудолф Бомер, Хорст Файлцер, Фридхелм Функел, Франц Рашид, (52. Дитмар Клингер), Ларус Гудмундсон (72. Петер Лоонтийнс), Волфганг Шефер. Треньор: Карл-Хайнц Фелдкамп

Динамо Дрезден: Бернд Якубовски (46. Йенс Раме), Ханс-Юрген Дьорнер, Андреас Траутман, Матиас Дьошнер, Райнхард Хафнер, Ралф Минге, Йорг Щюбнер, Ханс-Уве Пилц, Улф Кирстен, Матиас Замер (28. Торстен Гючов), Франк Липман. Треньор: Клаус Замер
Кратка статистика:

0:1 Минге (1.), 1:1 В. Функел (13.), 1:2 Липман (35.), 1:3 Бомер (42., автогол), 2:3 В. Функел (58., дузпа), 3:3 Гудмундсон (63.), 4:3 Шефер (65.), 5:3 Клингер (78.), 6:3 В. Функел (79., дузпа), 7:3 Шефер (86.)

Съдия: Лайош Немет (Унгария)
Зрители: 18 000
Стадион: Гротенбург Крефелд
Дата: 19 март 1986 г.
Турнир: Купа на носителите на национални купи (1/4 финал)

Реакции:

"За този двубой ще се разказват легенди." (Коментатор на ZDF Ролф Крамер)

"Бяхме паднали безнадеждно на на земята." (Вернер Фолак)

"Това е като истинско чудо!" (Волфганг Функел)

"Мачът на живота ми." (Волфганг Функел)

"Вие ми се свят от щастие" (Волфганг Функел)

"Беше ми ясно още през паузата на мача, че отпадаме. Всички се съгласихме да обединим усилия за излизане с чест от ситуацията. Затова и заиграхме на по-високи обороти. Да не би да очаквате от мен да обясня футболното естество на това, което се случи през втората част?"(Треньорът на Байер Карлхайнц Фелдкамп)

"Когато отборът на един треньор води с 3:1 на почивката и е спечелил първия мач с 2:0, тогава крайният резултат е жесток за него." (Наставникът на Динамо Клаус Замер)

Петото попадение на Клингер:

1:1 - http://www.youtube.com/watch?v=GYmm2gTjvwg&feature=related
2:3 - http://www.youtube.com/watch?v=-S904R7AAcM&feature=related
3:3 - http://www.youtube.com/watch?v=fvsH0hh2AU0&feature=related
4:3 - http://www.youtube.com/watch?v=mAKYfBWtW_o
6:3 - http://www.youtube.com/watch?v=gkrmfbV1xcw&feature=related
7:3 - http://www.youtube.com/watch?v=d__RkpJhfJQ&feature=related

Отборът с две лица

Рядко африканските надежди за световна титла са били по-реалистични, отколкото през 1994 г., когато нигерийският отбор впечатлява с отличното съчетание на техника и атлетизъм. Обаче отборът се проваля в тактическо отношение и трябва да приеме само "утешителната" олимпийска титла от 1996 г. Това е "отборът на века" на Нигерия!

Това е един от най-емоционалните моменти на Мондиал'94 в САЩ: нигерийският нападател Рашиди Йекини стои в българската врата на Борислав Михайлов, а протегнатите му нагоре ръце минават през мрежата. Той си мърмори сам със затворени очи: "Рашиди Йекини, Рашиди Йекини". Секунди преди това той вкарва първия гол за своята страна на първенството и осъзнава, че току-що е станал безсмъртен.

В първата среща от група Д на турнира, на 21 юни в Далас, се срещат Нигерия и България. В един 90-минутен празник на нападателния футбол българите са надиграни от "Джей Джей" Окоча и компания, а загубата им с 0:3 говори категорично за съотношението на силите. Футболният свят се обединява от тезата, че с такава игра "супер орлите" спокойно могат да претендират и за световната титла. Тази смела прогноза има нужда да бъде преразгледана 4 дни по-късно, когато небрежните африканци са победени от играещия последната си среща на световно първенство Диего Марадона и другите аржентинци. Загубата с 1:2 обаче печели нови симпатии от страна на безпристрастните любители на най-популярната игра.

Двете лица са типични за тима, който безспорно принадлежи към един от най-добрите отбори на 90-те години. От една страна техническа брилянтност, атлетизъм и наслада от играта, а от друга - неконцентрираност, наивност и лековатост на ключови позиции. Така холандският наставник Клеменс Вестерхоф поема отговорността за отпадането на 1/8 финала от неубедителните италианци. Своенравният нидерландец, който поради категоричната си ненавист към традиционния африкански стил на игра, никога не получава признанието на "черния континент", налага в Нигерия европейска дефанзивна тактика, която игнорира физическите предимства на чернокожите футболисти. След като Нигерия рано повежда с 1:0 срещу Италия с попадение на Емануел Амунике, Вестерхоф инструктира своя отбор да се върне в защита, като остави само Йекини в атака. Той констатира след началото: "Колкото повече нападаме, толкова по-добре можем да се защитаваме. Това е нашата игра." Единственият, който не разбира това, е Клеменс Вестерхоф.

"Те не искат просто да побеждават"

Изобщо не става ясно как така този човек ръководи националния отбор за цели пет години. Той винаги се изказва критично за футболистите си. "Те ядат мазна храна, задоволяват се и със своите, и с чужди жени, и не подлежат на контрол", е само един от многобройните "бисери" на Вестерхоф пред журналистите. "Те не искат просто да побеждават, те искат да празнуват като герои, да унижат противника", друга реплика на наставника. След болезненото отпадане на осминафинала холандецът говори за глупостта на нигерийците и подчертава, че те са се държали типично по африкански - черният винаги трябва да се чувства подтиснат от белия. Холандското футболно издание "Voetbal International" нарича Вестерхоф "колониален владетел" и рисува точен портрет на темерутестия треньор. След отпадането на световното първенство Вестерхоф е толкова непоносим за играчите, че те го изхвърлят от хотела на отбора, защото просто повече не могат да търпят присъствието му.

Освен това Нигерия има всички предпоставки да постигне нещо голямо през 1994 г. Но човек остава с впечатлението, че безкрайният потенциал на Амокачи, Амунике, Окоча, Олисе, Джордж и Йекини не се използва по най-добрия възможен начин. С една по-зряла тактика и малко по-умерен персонален подход Нигерия е в състояние да обърка сметките на високомерните европейци и южноамериканци. В тази връзка не е чудно, че "супер орлите" постигат най-големия си успех 2 години по-късно без Клеменс Вестерхоф. Новият наставник, също холандец, Йо Бонфрере поема селекцията след Мондиала и го извежда до класиране във футболния турнир на Летните олимпийски игри в Атланта през 1996 г. без допусната загуба. Там нигерийците печелят златните медали с тотален атакуващ футбол и преса по целия терен - първата значима футболна титла на африканска държава в историята.

"Имаме една проста цел"

Особено полуфиналът срещу фаворитите от Бразилия остава незабравим. "Селесао" води с 3:1 на почивката, но в крайна сметка губи с 4:3. Финалът срещу Аржентина със Санети, Аяла и Креспо е демонстрация на безусловна нападателна игра. Бонфрере пренебрегва защитата, където и без това липсват качествени играчи, и залага на нападението, като на моменти пуска по трима-четирима тарани. "Имахме една проста цел", казва той по-късно, "да вкарваме голове. Едно допуснато попадение не беше трагедия." И във финалния мач "супер орлите" на два пъти изостават. "Златният" голмайстор тогава отново е Амунике, който малко преди края вкарва за 3:2.

Така Бонфрере прави всичко по своите сили, за да развие отбора, въпреки че не му е никак лесно да се оправя с военния режим в западноафриканската страна. Често футболни функционери, свързани с управляващия режим му подават листчета с имената на футболисти, които ТРЯБВА да играят поради интереса на един или друг. "Аз ги игнорирах всичките и въпреки това спечелихме", спомня си наставникът. Служебният му телефон рядко влиза в употреба, тъй като местната федерация рядко плаща сметките. Холандецът сам помпи топките за тренировки, които е купил със собствените си пари, пътува на собствени разноски, грижи се за намирането на кадри с играта на противниците с разузнавателна цел, а и до днес има да получава премии за успехите си. Всички тези саможертви на 60-годишния днес Бонфрере са направени с една мисионерска цел - да се направи африканският футбол конкурентноспособен. И тя е постигната, макар и с красиви грешки - липсата на постоянство все още пречи на нигерийските играчи. Светът все още очаква големия африкански пробив.
Ето каква е съдбата на някои от най-известните членове на нигерийския "дрийм тийм":

Тарибо Уест

Дефанзивният футболен магьосник с уникалната прическа играе за няколко различни европейски клуба след олимпийската победа. Одисеята му в европейските топ-първенства започва през 1997 г., когато преминава от френския Оксер в Интер Милано и още през първия си сезон той печели Купата на УЕФА. След кратък престой в градския съперник на "интеристите" Милан, нигериецът отива в английската Висша лига и Дарби Каунти. След това следват 12 мача в защитата на германския Кайзерслаутерн, както и гастрол в Партизан Белград и катарския Ал-Араби Доха, без дългосрочен ангажимент и постоянни дисциплинарни проблеми. Кариерата му приключва през 2005 г. в славния някога втородивизионен английски Плимут Аргайл. Днес Тарибо Уест се появява инцидентно с екипа на нигерийския отбор за млади таланти Джулиъс Бергер.

Нванкво Кану

Звучи невероятно: 33-годишният нападател доскоро все още е част от нигерийския национален отбор. С гола си срещу Уганда той спасява и поста на бившия нигерийски селекционер Берти Фогтс. За разлика от повечето си съотборници, цената на Кану не расте само след олимпийския триумф през 1996 г., а и след това. В Интер "футболистът на Африка за 1996" печели със сънародника си Уест Купата на УЕФА. След като обаче лекарят на италианския отбор открива порок на сърцето на Кану, нигериецът набързо е продаден на Арсенал през 1999 г. Под ръководството на Арсен Венгер Кану става два пъти шампион на Англия и участва на Световното първенство в Южана Корея и Япония през 2002 г. В края Кану, който е един от най-успешните нападатели в историята на своя континент, играе за Портсмут.

Емануел Амунике

След златните медали в Атланта скаутовете на испанския гранд Барселона откриват младият нападател на мечтите си в лицето на Амунике. Представянето му за Барса обаче не минава под щастлива звезда. Първопначално той лекува продължителна контузия в коляното, а след това не се разбира добре със съотборниците си. През сезон 1999/00 той прекратява договора си с каталонския отбор след само 19 мача и разочарован преминава в друг тим от Испания - втородивизионния Албасете. Кариерата на Амунике приключва през 2004 г. в йорданския отбор Ал-Вет.

Джей Джей Окоча

Фантастичният дрибльор вкарва "гола на годината" в Германия през 1993 г. с екипа на Айнтрахт Франкфурт, след като се подиграва с цялата защита на Карлсруе, барабар с великия Оливер Кан. След изпадането на франкфуртския отбор и нигерийския фурор, Окоча отива в турския реномиран клуб Фенербахче. 2 години по-късно Пари Сен Жермен плаща 22 милиона евро за неговите услуги и "Джей Джей" показва уникалните си трикове с коженото кълбо на Парк де Пренс. Следват 4 години в Болтън Уондърърс, където Окоча е постоянна величина, преди почти задължителното за нигерийците пенсиониране в арабската пустиня. В случая на плеймейкърът това става в богатото емирство Катар.

Виктор Икпеба

Най-успешният период за Икпеба е във френския Монако, където заедно с Тиери Анри и Фабиен Бартес достига до полуфинал в Шампионската лига. Той става "африкански футболист на годината" през 1997, но престоят му в Борусия Дортмунд е повече от лош. Слабата му игра на Вестфаленщадион е толкова лишена от фантазия и безлична, че той набързо е трансфериран в Бетис. Там, едва трите му мача със зелено-белия екип, карат ръководството на клуба да съжелява, че го е привлякло. Следват гастроли в Саудитска Арабия, Белгия и Катар, където през 2005 г. Икпеба спира с футбола. Днес нигериецът живее отново в Монако.

Даниел Амокачи

Победителят в турнира за ФА Къп с екипа на Евертън Амокачи преминава в редиците на турския шампион Бешикташ след триумфа в Атланта. Нападателят обаче така и никога не успява да стане футболист за пример и често е преследван от мистериозни контузии, които се дължат на неспазването на спортен режим и продължителни отсъствия в родината. През 1999 г. Амокачи е представен за ново попълнение на 1860 Мюнхен, но след това провалени медицински тестове водят до прекратяването на контракта му. Подобно се развиват нещата и в английския Транмиър и американския Колорадо Рапидс. Разочарован от предсрочния край на кариерата си, футболистът започва да следва Право в Нюйоркския университет, а междувременно рита за родния си нигерийския отбор Насарава Юнайтед. Олимпийското злато остава най-голямото постижение в кариерата на Амокачи.

Съндей Олисе

Олисе последва своя откривател Мортен Олсен и преминава от изпадналия в криза Кьолн в Аякс Амстердам през 1997 г. С "аяксите" нигериецът става шампион на Холандия и след две години заминава да играе в италианската Сериа А. След не особено успешен престой в Ювентус Олисе е продаден на Борусия Дортмунд, където отново разочарова. Подобно на сънародника си Икпеба дефанзивният халф се представя безлично и през 2002 г. е пробутан на съседите Бохум. На Рурщадион около Олисе също не е скучно и той се сбива с Вахид Хашемян на тренировка, разбивайки носа на своя съиграч. Треньорът на рурския отбор наказва нигериеца за постъпкарта му. Олисе отива в белгийския Генк с намерението отново да побеждава, но дисциплинарните му проблеми водят до прекратяването на договора му през 2006 г. и след кратък ангажимент като спортен координатор във второразредния Еупен приключва кариерата му. Олисе днес живее в Белгия.

Треньорът Йо Бонфрере

За Йоханес "Йо" Бонфрере олимпийската титла през 1996 г. също е зенитът на кариерата. Въпреки международното признание на тактическата му подготовка, холандецът не получава предложения от европейските реномирани клубове. Бонфрере работи в египетския Ал-Ахли от Кайро, националния отбор на Южна Корея и китайския Далиан Шиде.

Най-скъпото равенство

Някои хора биха направили всичко за пари и не биха се спрели пред нищо, когато парите говорят. И тук не става дума само за дългосрочните договори в Шалке 04. Колкото и невероятно да звучи, има и примери за обратното. И то точно във футбола. Днес ще ви разкажа за един вратар, който доброволно се отказва от много много пари заради едно равенство. При това накрая е останал доволен!

Какво всъщност се случва? През късното испанско лято на 2001 г. средняшкият отбор Валядолид гостува на "кралския" Реал Мадрид в мач от Примера Дивисион на Сантиаго Бернабеу. В състава на "Белия балет" по това време играят футболните магьосници Фиго, Зидан, Раул и много други, които в края на сезона ще спечелят Шампионската лига за девети път. Затова никак не е изненадващо, че гостите са смятани от запалянковците за предварително обречени в Мадрид и интригата е с колко гола Валядолид ще загуби...

Въпреки това често във футбола предварителните прогнози не се оправдават. След около 70 минути игра на Бернабеу ясно прозвучава съдийска свирка, но не тази на главния съдия, а нечия от трибуните на стадиона. Особено находчивите фенове на Реал се опитват по този начин да спрат атака на гостите, но постъпката им има обратен ефект - вместо нападателите на Валядолид да спрат да играят, това прави защитата на Реал. Информация за незапознатите с футболната игра: когато защитата на противника внезапно спре да противостои на атаката, шансовете за гол драстично се повишават! Точно това се случва и тук - звездите на белите безучастно гледат как топката попада в мрежата им, а това носи сензационно изравняване - 2:2! В последните 20 минути на мача валядолидци се защитават героично срещу острите атаки на домакините и устискват изненадващото равенство. Дотук добре.

Напълно заслужената радост на гостите от провинцията се пренася и в съблекалнята, а един от най-щастливите хора е отличният вратар Албано Бенхамин Бисари. Обаче щастието му не трае дълго. Малко след последния съдийски сигнал той научава резултатите от останалите срещи. А те го оставят безмълвен. Преди мача в Мадрид Бисари пуска фиш с прогнози, ей така, колкото да провери късмета си. Обаче прогнозите на вратаря излизат дяволски добри - всички срещи излизат! Всъщност, всички без една. Очевидно Бисари няма особено голямо доверие на себе си и на своите съотборници и залага за загуба на Валядолид от Реал Мадрид.

В крайна сметка: вместо 11 познати срещи, Албано Бисари има "само" 10 познати и букмейкърска система за комбиниране му носи към 90,000 евро печалба. В първия момент стражът получава поздравленията на съиграчите си за немалкото спечелени пари, а шегаджиите в отбора му предлагат да замине на ваканция с печалбата, нищо, че сезонът е в разгара си. Това е добрата новина. Лошата е: ако Валядолид беше загубил в Мадрид, както Бисари е прогнозирал, печалбата щеше да бъде...внимание...10 милиона евро! Никога в историята на испанския футбол изненадващо спечелване на точки не е било по-тъжно.

Бисари играе до 2006 г. за Валядолид, а днес се подвизава в римския Лацио. Когато човек изпише името му в интернет търсачката Google ще намери и следния пасаж: "Lini belakang Valladolid sendirimasih sedikit rapuh. Dan tampaknya mereka harus menemukan skema yang pas untuk menghadang serbuan cepat Valencia. Gawang Valladolid yang dijaga kiper Albano Bizzarri sudah kebobolan 26 gol musim ini. PR yang sedikit rumit bagi entrenador Vazquez."

Нямам никаква представа какъв е този език. Дори като чета думите отзад напред, смисълът също липсва. Така и не успях да разбера в какво друго се е забъркал Бисари. Но накрая искам и аз да споделя своите симпатии и съчувствие към горкия вратар. С 10 милиона евро човек може добре да поживее...

Най-горещото дерби на света

Бока Хуниорс срещу Ривър Плейт - това е аржентинското "суперкласико". "Обзървър" определя този сблъсък като "най-важното спортно събитие, което човек трябва да преживее". Тук можете да намерите историята на двубоя.
"Емпатамос", пише на стена в аржентинската столица Буенос Айрес преди 15 години, "изравнихме резултата." Повод за тези цинични графити е смъртта на двама запалянковци на Ривър, заплатили с живота си празнуването на победата на своите с 2:0 срещу Бока. Това е най-негативният момент от дългогодишната борба на двата колоса от страната на "гаучосите" и пампата.

Британският вестник "Обзървър" определя дербито на Буенос Айрес като най-важното спортно събитие, което човек може да преживее на живо, а най-яростното съперничество в Европа между Селтик и Рейнджърс, според медията, изглежда като мач в училищния двор, в сравнение с Бока и Ривър. Това е двубой със социална предистория, в която играят бедните срещу богатите, "бостерос" (клошарите) срещу "милионариос", бойците срещу техничарите.

Двата отбора имат един и същ произход, идвайки от бедния пристанищен квартал Ла Бока - там, където Риачуело се влива в Рио де ла Плата. Ла Бока, родината на тангото, е гъсто заселена от италиански преселници и поради това Бока Хуниорс сами се наричат "Сенейсес" ("Генуезците"). Екипите на двата отбора се предполага, че са били еднакви в началото - вероятно червено-бели. През 1907 г. се стига до открит спор за цветовете на фланелките, който се печели от Ривър и Бока трябва да си търсят нови фланелки. Легендата гласи, че ръководителите на Бока се срещат на пристанището на Буенос Айрес и решават да изберат за клубни цветове тези, в които е оцветен следващият пристигнал кораб. Първият акостирал кораб е шведски и е оцветен в синьо и жълто - като националния флаг на скандинавската страна. Дали това е истина или измислица - никой сериозен източник не може да установи със сигурност, но съществуват митове, в които човек просто иска да вярва и това без съмнение е един от тях. През 20-те години на ХХ век Ривър се премества от родния си бедняшки квартал и се премества в далеч по-престижния Нунес. От тогава до днес двата отбора представят две прослойки на аржентинското общество, водейки след себе си ожесточеността и съперничеството, които правят "суперкласико" толкова уникално.
Феновете на Бока очакват от своите играчи смелост

Философиите на двата отбора коренно се различават. Докато Ривър залага на технична и зрелищна игра, за Бока смелостта в единоборствата и борбеността са на първо място. Запалянковците на синьо-жълтите очакват от своите дързост и твърдост, граничеща с грубост. Поради суровите си разбирания за футболната игра феновете на Бока Хуниорс описват вечните си противници като "балеринки, които не издържат, щом се стигне до мъжки сблъсъци". Това, разбира се, не означава, че в редиците на Бока не са играли истински магьосници с топката, напротив - в отбора играе и най-великият аржентински футболист за всички времена Диего Марадона. Самият той от дете е привърженик на "сенейсес" и никога през главата му не е минавала мисълта да облече бяло-червената фланелка на "милионариос" - въпреки финансово изгодните предложения. Цяла зала от музея на славата на Бока е посветена само на "златното момче" на аржентинския футбол.

Но Ривър също има своя "Марадона" - това е Енцо Франческоли, една от големите световни футболни звезди на 80-те години. Подобно на Дон Диего, уругваецът Франческоли също нееднократно отказва да облече екипа на вечния враг. Обаче не всички футболисти са така принципни като Марадона и Франческоли и през годините доста играчи сменят принадлежността си от Бока в Ривър и обратно. Първият, който осъществява "забранения" трансфер е Каталдо Спитале през 1933 г. Много известни играчи на Аржентина тръгват по неговия път - Габриел Батистута, Клаудио Каниджа и Оскар Руджери са само някои от тях. Когато Руджери отива от Ривър в Бока през 1985 г., той говори за произтичащите от това трудности: "Не е лесно. Едните те заклеймяват като предател, а другите не ти се доверяват. Човек се нуждае от време и силен характер, за да спечели феновете на своя страна." Алфредо ди Стефано определено притежава нужните качества, за които говори Руджери и триумфира с аржентинската титла през 1969 г. с Бока и през 1981 г. с Ривър.
Аржентинското дерби

"Суперкласико" не е обикновено градско дерби, то е истинско аржентинско дерби, тъй като 70% от населението на страната се определя като привърженици на един от двата тима. Ако трябва да се вярва на официалните статистики - фенове на Бока са "само" 40 на сто, въпреки че клубното ръководство настоява, че повече от половината население на южноамериканската страна поддържа синьо-жълтите. Огромен е култът към стадиона на "сенейсес" "Естадио Алберто Хасинто Армандо", който всички знаят като "Ла Бомбониера" - Бонбониерата. Един от архитектите на арената по-късно споделя, че подарена му кутия бонбони много му напомня на проектираното от него съоръжение. От тогава всички наричат стадиона на Бока "Бонбониерата".

Арената по никакъв начин не отговаря на стандартите за европейския елитен футбол, наложени от УЕФА, тъй като разполага с три огромни трибуни за правостоящи зрители, но въпреки това - или може би поради това - подкрепата за Бока от трибуните е неистова. Домът на Ривър Плейт, огромният Ел Монументал, не приема чак толкова разгорещени запалянковци, тъй като включва лекоатлетическа писта, която доста дистанцира публиката от игрището. Все пак Ел Монументал е и национален стадион на "гаучосите", като може да се похвали и с домакинство на световен финал - през 1978 г. на него Аржентина печели световната титла срещу Холандия.

Освен незабравимата атмосфера, аржентинските стадиони често стават свидетели и на насилие. В трибуните за ултраси властта се държи от т.нар. "баррабрабас" - йерархично ръководени банди от фенове. В деня на "суперкласико", освен отборите на терена, силите си премерват и "Ла Досе" и "Боррачос дел Таблон" - "12-ия играч на Бока" срещу "Пияниците от бара" на Ривър. Въпреки че имената напомнят на европейските фенклубове, формирани въз основа на общи запои, те представляват всъщност криминални съюзи, обединени от обща контрабанда на дрога и оръжия. С цел осигуряване на собствената безопасност, клубните президенти поддържат близки отношения с водачите на "баррабрабас" , като ги снабдяват с безплатни билети и така си осигуряват благоразположението им. Полицията може само да наблюдава отстрани, защото "знае, че няма шанс да се противопостави на ултрасите", както разказва известният германски футболен пътешественик Карло Фарзанг. Повече от 170 души загиват във връзка с футболни мачове в Аржентина след 1931 г., когато най-популярната игра се професионализира - не малко от тях губят живота си поради двубоите от "суперкласико".

Най-черната трагедия датира от 23 юни 1968 г., когато Ривър приема Бока на Ел Монументал. Развитието на събитията никога не се изяснява, а правосъдието не разследва обстоятелствата. Вината се прехвърля от едните на другите, а медиите излизат с различни интерпретации. Едно е сигурно - в един от секторите на стадиона по време на двубоя избухва масова паника, но феновете не успяват да напуснат трибуната, тъй като изходът на въпросният сектор се оказва заключен. В трагедията загиват 71 души, а спиралата на насилието се вихри и до днес, като двамата убити запалянковци на Ривър са само част от общата картинка. Най-лошото е, че на хоризонта не се вижда бъдещо успокояване на страстите.
Статистика (към 25 октомври 2009 г.):

Играни мачове: 325 (185 в аржентинското първенство, 12 в аматьорски лиги, 24 в международни турнири, 104 в приятелски срещи и други);
Победи за Бока: 119 (67 в аржентинското първенство, 3 в аматьорски лиги, 10 в международни турнири, 39 в приятелски срещи и други);
Равенства: 102 (57 в аржентинското първенство, 4 в аматьорски лиги, 8 в международни турнири, 33 в приятелски срещи и други);
Победи за Ривър: 104 (61 в аржентинското първенство, 5 в аматьорски лиги, 6 в международни турнири, 32 в приятелски срещи и други).

събота, 30 януари 2010 г.

"Като човешко динамо"

През годините Лийдс Юнайтед преживява възходи и падения. Иконата на клуба остава вечна - Били Бремнър, който се хвърля здраво в единоборствата във всеки от 772-та си мача с белия екип. Ретроспекция на кариерата на "Червенокосия тигър".
Твърдостта на Бремнър е пословична.

Понякога човек просто трябва да има късмет. Скаутът за млади таланти, който стои в един училищен двор през този хладен следобед на 1958 г., не е особено съсредоточен в изпълнението на задачите си. Имало е доста по-интересни срещи за наблюдаване от това училищно мачле между млади футболисти. Но неговият клуб, Лийдс Юнайтед, иска това от него. Едно исторически добро решение, защото само след няколко минути един дребен червенокос тигър ще поеме топката в средата на игрището, а разузнавачът край страничната линия ще се опули стреснато. При завръщането си в Лийдс той трескаво ще докладва: талантът е открит! Добрият човек току-що е гледал Били Бремнър.

Когото едва 17-годишният Бремнър подписва първия си договор на Елънд Роуд, той вече е опитал късмета си в няколко влиятелни английски клуба, но лондонските Арсенал и Челси отказват да го вземат. Бремнър, роден през 1942 г. в шотландския град Стърлинг, изглежда твърде нисичък за професионална футболна кариера. 20 години по-късно Бремнър е най-добрият шотландски играч за всички времена, феновете го уважават, Лийдс Юнайтед му издига бронзова статуя, а в клубния химн му е посветена цяла строфа: "There's a red headed tiger known as Billy and he goes like a human dynamo." (английски: Има тигър с червена глава, наречен Били, и той се движи като човешко динамо.")

Бремнър е Родман

Бремнър дебютира с екипа на Лийдс на 23 януари 1960 г. Неговият отбор по това време не е точно най-престижният възможен тим на Острова и никога преди това не е играл в английската елитна дивизия. С Бремнър, чиято червенокоса грива в следващите години се превръща в запазена марка "Made in Scotland", обаче Юнайтед печели с 3:1. От тук нататък халфът неизменно попада в титулярната единадесеторка на треньора Дон Реви, чиито постижения са тясно свързани с представянето на червенокосия шотландец. Младото попълнение идеално се вписва в игровата концепция на Реви, а в лицето на ирландеца Джони Джайлс, то намира своя гениален партньор в халфовата линия. Динамичното централно дуо вършее английските стадиони през следващите сезони, а не рядко играе и "мръсно". Лийдс през 60-те години е нещо като баскетболния Детройт Пистънс в началото на 90-те години: неатрактивен, но успешен. "No one likes us, we dont care!" (английски: "Никой не ни харесва, но на нас не ни пука!"), пеят феновете на Милуол, но този възглас може би е по-уместен за "белите" от Елънд Роуд. Бремнър е като Родман с тази разлика, че той няма нужда да си боядисва косата в червено.
На раменете на своите съотборници

През 1964 г. отборът се класира в най-високото ниво на английския футбол и пропуска "дубъла" от титла и ФА Къп на косъм. Лийдс се превръща в марка, а Бремнър - в знакова фигура за безмилостно твърдия тим. Шотландецът неведнъж е упрекван, че начинът му на игра се намира на границата на позволеното. Бремнър отвръща спокойно: "Някои казват, че аз ритам само в краката. Но това не е така. Често топката също е наблизо." Неговата желязна воля и силата му на терена несправедливо остават на заден план, за сметка на бруталните му влизания, които той демонстрира по стадионите на Албиона в продължение на 22 години. "Бремнър", казва английският журналист Джон Хелм, "със сигурно ще тича като луд на Елънд Роуд дори с изпочупени крака, само и само да води своите съотборници към победата." След като през октомври 1965 г. дългогодишният капитан на тима Боби Колинс чупи глезена си преди среща за Купата на панаирните градове срещу Торино "Крал Били" носи лентата. Мъдро решение на наставника Дон Реви, чиято "дълга ръка" на терена от години е Били Бремнър. "Той беше най-добрият капитан, който някога беше виждала лигата", спомня си някогашният му съотборник Мик Джоунс.

Капитанът извежда Юнайтед до спечелването на Купата на панаирните градове (днешната Лига Европа) през 1968 г. Във финала е достатъчна победа с 1:0 в първата среща срещу унгарския представител Ференцварош, за да започне най-голямото парти, което Лийдс е виждал след края на войната. Най-активен в празнуването е самият Били Бремнър. Той идеално въплъщава представите за шотландците, на които нищо човешко не им е чуждо. Нековата алкохолна издръжливост е пословична, но по-късно ще му донесе неприятности: през 1975 г. Бремнър и неговите съотборници Уили Йънг, Джо Харпър, Джо МекКлъски и Артър Греъм тръгват на обиколка по кръчмите в Копенхаген при едно гостуване на шотландския национален отбор на Дания. Верни на традициите шотландците гордо потрошават всеки един посетен локал и това води до суровата реакция на шотландската федерация през 1976 г. - Бремнър и колегите му са наказани да не играят с националния екип до живот, а решението никога не е отменено, въпреки многобройните протести и подкрепата на феновете. Кариерата на "Крал Били" в националния отбор завършва след 54 срещи с грандиозен скандал.




Но през 1969 г. Бремнър все още е ключов играч за представителния отбор на своята страна. Клубният му отбор е на върха в Англия и за първи път след основаването си през 1904 г. става шампион. Бремнър и останалите футболисти от легендарната единадесеторка завършват своето ювелирно произведение: от 42 срещи те губят само 2. През следващите години Лийдс е неразделна част от най-силните английски отбори, а през 1974 г. титлата отново е на Елънд Роуд. Рекордната серия от 29 поредни двубоя за първенство без загуба е подобрена чак през 2004 г. от Арсенал. Но да се върнем към 1974 - тогава Бремнър и "шотландските лъвове" участват на Мондиал'74 в Западна Германия, а накрая само един гол не им достига за излизане от предварителната група. Бремнър, Лоу, Далглиш и компания завършват наравно с Бразилия (0:0) и Югославия (1:1) и побеждават Демократична република Конго с 2:0. Така шотландците гордо напускат световното първенство, без да допуснат загуба. Станалият след това национален селекционер на Шотландия Крейг Браун споделя: "Ако имахме 11 Били-Бремнъровци щяхме да бием и Бразилия."
Тренорът на Лийдс Дон Реви е като баща за Бремнър.

Две години след това кариерата на Били Бремнър в Лийдс е към своя край. След 772 официални срещи и повече от 100 гола с бялата фланелка той преминава за смешната сума от 35 000 паунда в Хъл Сити, а по-късно прекарва 3 години в Донкастър Роувърс. Успехите от времето в Лийдс обаче остават недостижими. Когато Бремнър си тръгва, цял Лийдс плаче, а сдържаният шотландец също не остава безразличен: "Всеки път, когато Лийдс получи гол, аз се чувствам като наръган в сърцето."

Още при Донкастър Роувърс Бремнър се захваща с треньорската професия. Отначало като играещ треньор, а след това сяда и на пейката. След не особено успешно ръководене на отбори, той спира да се занимава с треньорството през 1991 г.

Два дни преди своя 55-ти рожден, на 7 декември 1997 г., Уилям Бремнър, когото целият свят нарича "Били", получава сърдечен инфаркт. Лекарите от донкастърската болница не успяват да спасят живота му. На погребението му звучи стара шотландска песен, а дрезгав глас пее прочувствено: "Неговото име беше Били Бремнър, ние никога няма да го забравим!"
Бронзовата статуя на Били Бремнър пред Елънд Роуд

Песен на привържениците на Лийдс Юнайтед за техния Били:

Little Billy Bremner is the captain of the crew
for the sake of Leeds United he would break himself in two.
His hair is red and fuzzy and his body´s black and blue
as Leeds go marching on.
Glory glory Leeds United
Glory glory Leeds United
Glory glory Leeds United
As the whites go marching ON ON ON!


С ФА Къп през 1972 г.

По гол за всяко преобръщане



2 ноември 1993 г. Втори кръг за Купата на УЕФА, германският Карлсруе среща испанския гранд Валенсия. След загубата на баденския клуб с 1:3 в Испания в първата среща, германците са щастливи от факта, че губят само с толкова, въпреки че са тотално надиграни, а "Лос Че" пропускат да ги разгромят. Бившият футболист на Карлсруе Едгар Шмит разказва пред журналиста Дирк Гийзелман своите впечатления от реванша и как получава прякора си "Евро-Еди".


"Каква луда седмица! В петък катастрофирах тежко с колата. Излетях от пътя и се преобърнах - веднъж, два пъти, три пъти, четири пъти. Дали това беше някаква поличба? За щастие се оттървах само с порязано ухо и можех да играя в първия мач с Валенсия. Там бяхме категорично надиграни. Пенев, Миятович...о, Господи! Какви футболисти! Тези къси пасове! В един момент падахме с 0:3. Само невероятният Оливер Кан ни спаси от най-лошото. Тогава обаче, малко преди края, успях да вкарам с глава при една атака за 1:3. Това беше повратната точка. След мача още в съблекалнята си казахме: "Вкъщи ще ги отнесем!"

В продължение на две седмици ставахме и лягахме с тази мисъл. Бяхме отбор, способен да вземе нещата в свои ръце. Все пак отборният дух не расте по дърветата, а много зависи от отделни играчи. Още тогава Оли Кан беше много важен. Той вече се беше превърнал в голям мотиватор. Друг лидер на отбора беше Волфганг Ролф. Наричахме го "Воле". От една страна той беше тих, но от друга - истински двигател на тима. С него в дефанзивната полузащита отборът играеше така, че веднъж Отмар Хицфелд възкликна: "Това не е просто твърда игра, това е вече война!" Така беше Карлсруе навремето, а преди да излезем на терена за реванша треньорът ни Вини Шефер наистина ни амбицира още повече със своята реч в съблекалнята на Вилдпаркщадион: "Ще го направим! Ще го направим!", повтаряше той отново и отново. Той се беше промъкнал при нас, защото всъщност беше наказан за този двубой и трябваше неговия асистент да ни ръководи. Внезапно ми мина през главата: "Ще влезе някой от УЕФА!" Вини бързо се измъкна през вратата на съблекалнята и си покри главата с едно зимно яке. Тази ситуация по никакъв начин не ни попречи да се концентрираме, а напротив - още щом прозвуча началния сигнал четирима-петима от нас се втурнаха към топката. Испанците се уплашиха, веднага забелязахме. След като поведохме с 1:0 в 29. минута, вдигнахме още повече оборотите. Публиката ни подкрепяше. 33 000 души бяха на стадиона, въпреки че бяха разрешени само 25 000. Всички пееха: "Вива Еспаня!" Бях толкова увлечен в срещата, че тогава прозрях: ние пишем история! Райнер Шютерле вкара за 2:0, а аз добавих още един гол преди почивката. Това не ни накара да се спрем. Малко след подновяването на играта Валери Шмаров вкара четвърти гол. Още, още! Играта на Славен Билич много вървеше и след края резултатът беше 7:0 за нас. 7:0! Аз вкарах четири гола. Един, два, три, четири - за всяко преобръщане с колата по един гол. Така станах "Евро-Еди". Коментаторът Йорг Далман от телевизия SAT.1 ме нарече така още по време на мача. Успях да потвърдя прякора, който той ми даде: при победата ни с 3:0 над Бордо в следващия кръг аз вкарах още два гола.

С добрите си игри бях кандидат за националния отбор като възможен заместник на Руди Фьолер за световното първенство в САЩ през 1994 г. От това за съжаление не излезе нищо, но въпреки това мога да кажа: Наслаждавах се на всеки Божи ден докато бях професионален футболист. И 7:0 срещу Валенсия, естествено, беше мачът на живота ми. Веднъж на улицата към мен се приближи възрастен човек - и ме целуна по бузата! Тогава хвана ръката ми и каза: "Господин Шмит, благодаря Ви, че можах да преживея всичко това!""

Ето и кадри от паметния двубой:

Съдията Аленфелдер

Някои футболни истории са твърде странни, за да са истина. Например уникалната постъпка на, да го наречем екстравагантния, германски футболен арбитър Волф-Дитер Аленфелдер от Оберхаузен. Съдията е определен да ръководи северното дерби на Германия между Вердер Бремен и Хановер 96 на бременския Везерщадион на 8 ноември 1975 г. Той може и трябва. Но проблемът е: той не е в състояние! Аленфелдер си взема и съдийското флагче, въпреки че е главен съдия и то не му трябва.

Който познава господин Аленфелдер, знае, че този уникален господин дори и трезвен е направил не едно или две странни неща по германските стадиони. В случая обаче алкохолът е сериозно замесен в събитията в споменатия ноемврийски ден.

Малко след началото на срещата треньорът на гостите със звучното име "Фифи" Кронсбайн стои пред своята резервна скамейка и на висок глас дава указания на своите футболисти. Оообаче: тоя номер на върви пред Аленфелдер!!! Реферът гневно изфучава: "ГРРРРРРРФРРРРЦХОААААРР!" Кронсбайн кротко сяда на пейката. Вероятно се страхува да не бъде ухапан. Междувременно Аленфелдер започва без видима причина да се подхилва, ядосва се, когато някой нападател пропусне чисто положение, използва всичките си налични крайници и флагчето при отсъжданията си и понякога избухва в безпричинен смях. Играчите се споглеждат безмълвни.

Ювелирното изпълнение на Волф-Дитер Аленфелдер, което остава в историята, се случва в 29. минута на срещата. Съдията свири край на първото полувреме! "29 минути не са чак толкова кратко време, но обикновено полувремето трае малко по-дълго", мърморят зрителите на стадиона в Бремен. След кратко съвещание с двамата си странични рефери Аленфелдер отново надува свирката, а напусналите терена слисани футболисти се завръщат. Те играят 16 минути, преди реферът да даде началото на втората почивка.

По пътя си към съблекалнята Аленфелдер се обръща към фотографите около игрището и весело изплезва език. След срещата президентът на Вердер д-р Бьомерт тъжно споделя пред журналистите: "Жалко, че не знаехме какво представление ни предстои, иначе щяхме да сложим по-високи цени на билетите!" Ръководството на Хановер 96 безуспешно настоява пред местната полиция да се направи кръвна проба на култовия арбитър. Аленфелдер категорично отрича, да е бил пиян по време на срещата. Все пак неохотно признава, че е изпил два шнапса, преди да излезе на стадиона. И добавя: "Все пак сме мъже - не пием фанта!"



Въпреки получилите се перипетии второто полувреме се играе и срещата завършва 0:0. Никой от зрителите обаче не съжалява за резултата, понеже е зает да се кикоти на "изявите" на рефера. Мачът влиза в историята на германския футбол като срещата с най-краткото полувреме и с трите съдийски флагчета.

Когато днес някой отиде в бременска кръчма и си поръча "Аленфелдер" ще получи бира с шнапс - с това се предполага, че е "злоупотребил" злощастният съдия. В историята остава диалогът между Аленфелдер и Паул Брайтнер по време на един мач - Брайтнер: "Аленфелдер, свириш като гъз!" Аленфелдер: "Паул, ти играеш като гъз!".