Това се случва в навечерието на световната купа през 1974 г., когато заирският деспотичен президент Мобуту все повече и повече започва да се интересува от съдбата на националния отбор по футбол. За първи път в историята на световните първенства участие там ще вземе чернокож африкански отбор и Мобуту вижда в това възможност да придобие международна известност и признание покрай успехите на държавния си тим. Той е взел властта през 1965 г. след преврат, подкрепен от ЦРУ. След като Заир декларира независимостта си от Белгия през 1960 г., в страната властват етнически и регионални конфликти. С помощта на футбола Мобуту иска да обедини различните народностни групи и не пести подаръците и похвалите за представителните футболисти, когато има повод за това. Бившият защитник Илунга Мвепу и няколко негови съотборници обаче вече са се опасявали, че нещо лошо ще се случи ако нещата в Германия не се развият така, както Мобуту си ги е представял. Страховете им дори са надминати. Представянето на "леопардите" е толкова под очакванията, а гневът на Мобуту - толкова яростен, че футболистите продължително време се страхуват даже за живота си.
Да откриете все още живите играчи от онзи отбор е трудна задача. Много от тях отдавна са напуснали спортните среди, а останалите просто отказват да говорят за тогавашните събития. В посолството на страната, която междувременно се казва Демократична република Конго, няма нито възможност, нито желание да се помогне при търсенето. Начинанието вече изглежда безнадеждно, когато успявам да установя контакт в столицата Киншаса с живеещ там френски журналист на име Клод Февре, който има възможност да издири няколко членове на отбора.
Конго е една огромна страна, в която хората просто изчезват
"За отбора са разказани толкова много неверни неща", казва Февре, "чак човек не може да си представи." Може и така да е, при положение, че в продължение на месеци съм засипван с безброй повече или по-малко невероятни истории. "Говори се, че защитникът Лобило е намерил смъртта си от режима след слабата си игра на първенството, но това не е вярно." Всъщност той и още двама футболисти бягат в Уганда и по-късно са убити от Иди Амин. Доказателства за това няма, но веднага щом някой изчезне в страна като Заир, автоматически се приема, че той е убит. Установено е, че тримата играчи са мъртви, включително халфът Киласу и вратарят Казади. Конго е една огромна страна, в която хората просто изчезват, което пък води до най-безумни спекулации.
Единственият член на отбора, който отива в чужбина, е Етепе Какоко. По-късно той заиграва в Германия за Щутгарт, Саарбрюкен и Борусия Нойнкирхен. Най-известният от "леопардите" обаче до днес остава Илунга Мвепу, който попада в центъра на една от най-куриозните сцени от историята на световните първенства. Малко преди края на срещата с Бразилия при резултат 0:2 той изхвръква от построената заирска стена, докато Жаирзиньо и Ривелино се приготвят да изпълненят свободен удар, и просто изритва топката силно в трибуните. Докато бразилците се превиват от смях, Мвепу се покланя пред публиката и е официално предупреден от арбитъра. През 2002 г. зрителите на английския "Канал 4" поставят тази сцена на четвърто място в класацията за най-забележителните моменти от историята на световните първенства. В подобно запитване, направено от бразилска спортна телевизия, странното поведение на Мвепу е класирано на шеста позиция, което, с оглед на богатата футболна история на Бразилия, е доста забележително. Февре разказва, че Мвепу си спомня за този момент със смесени чувства: "На всеки четири години той разказва своята история и така заработва малко пари. От друга страна той има чувството, че е станал изкупителна жертва."
През февруари 1974 г. Мвепу и неговите колеги получават телеграма, в която Мобуту кани отбора в своя президентски дворец в Нзеле на брега на река Конго. "Спомням си го така, сякаш беше вчера", казва Мвепу. "В телеграмата пишеше: "Мобуту Сесе Секо Куку Нгбенгу Ва За Банга (нещо като: Всемогъщият воин, който благодарение на своята упоритост и несломима воля върви от едно свое завоевание към друго, оставяйки огън в стъпките си, и като слънцето, което побеждава нощта, се състои от кръвта и прахта на своите врагове) кани победоносните леопарди в своя дом, за да отпразнуват заедно невероятните успехи на националния отбор."" Мвепу обяснява: "За мен Мобуту беше бог - някой, който беше доказал на света, че Заир може да бъде една динамична и развиваща се страна. Той показа, че един африкански водач може да управлява държава без влиянието на бялата раса."
Президентът Мобуту в своя кабинет
Кораб-лазарет на име "Мама Мобуту"
При пристигането в Нзеле играчите носят абакости, един вид заирски вариант на туниката на Мао, които всички заирци са длъжни да обличат по заповед на Мобуту при официални поводи. "Той имаше собствена зоологическа градина", казва Мвепу, "чудни градини и цяла флотилия от мерцедеси и минибусове. Сградата беше направена от най-финия бял мрамор." В реката са завързани две лодки: яхтата на президента, която се казва "Президент Мобуту", и кораб-лазарет на име "Мама Мобуту". Футболистите са въведени от силновъоръжени охранители в главната сграда и след няколко минути се озовават в кабинета на Мобуту. Президентът е заобиколен от "своите съветници и безгранично великолепие" като носи своята характерна шапка от леопардова кожа и своите очила. "Синове мои", призовава ги той, "доближете се, за да можем да поговорим."
Играчите предварително са инструктирани да не се ръкуват с Мобуту, да не говорят, освен ако това не им е заповядано, и да не правят внезапни движения, тъй като Мобуту се е страхувал от покушение. "Той говори за това, че световното първенство е идеалната трибуна да се представи новата Африка и за това, колко е горд той, че Заир е първата чернокожа африканска страна, която е успяла да се класира на световни футболни финали. Самият Боба Лобило, чийто брат е бил третиран лошо от Мобуту, беше възхитен от президента. Бяхме особено впечатлени, когато Мобуту започна да говори за нашите жълти екипи. "Жълтото стои добре на черната кожа. Вие ще се чувствате като единадесет Пеле-та, когато играете футбол с тези фланелки."" Мобуту е направил дизайна на екипите и е инвестирал значително във финасово и логистично отношение за направата им. Освен това той загатва на отбора перспективата за щедри подаръци. "Той ни обеща по една чисто нова кола, къща, по 20 000 долара на човек и още пари при завръщането ни от Германия. Такова богатство в Заир беше напълно неописуемо и на повечето от нас им се виеше свят като напуснахме Нзеле. При всички положения бяхме забелязали, че на охранителите никак не им хареса колко много ни обеща Мобуту и по-късно това щеше да стане голям проблем."
Предварителните сигнали от спортно естество са всичко друго, но не и добри. След поредица от крахове в контролните срещи с швейцарски и италиански клубни тимове треньорът Багойе Видинич трябва да се примири, че неговите футболисти просто не са подготвени достатъчно за високите изисквания на подобен турнир. Благодарение на контактите на Мобуту и благословията на богатството му (възлизащо на 50 милиона в швейцарски банки) отборът се радва на изключително приятен престой в Германия. Футболистите достигат до франкфуртското летище на борда на чартърен Боинг 747, а от аерогарата те са закарани в хотела си с лъскав автобус мерцедес. "Много от нас никога преди това не бяха посещавали Европа", разказва Мвепу. "Благоденствието и изобилието, което видяхме в Германия, ни спря дъха." Преди първата среща с Шотландия в отбора цари един почти наивен оптимизъм. Мвепу си спомня за настроението в съблекалнята: "Ние горяхме в националистически плам. Бяхме обзети от чувството да играем за Африка, за нас самите и за Мобуту."
Преди двубоя по-скоро мълчаливият шотландски треньор Уили Ормънд заявява: "Ако загубим от Заир, ще пратя моя отбор вкъщи." Обаче в първия половин час заирците изненадват островитяните със своите бързи пасове по земя и вдъхновяват франкфуртската публика, но така и не достигат до попадение. В крайна сметка Шотландия достига до измъчена победа с 2:0 след голове на Питър Лоримър и Джо Джордан. Джордан се възползва от изправяща косата грешка на заирския вратар Казади, както и неумение на защитата да организира изкуствена засада, и бележи с глава. Въпреки това африканците са изпратени с аплодисменти. "Настроението в съблекалнята ни беше доста позитивно", твърди Мвепу. "Имахме чувството, че сме загубили достойно." Един белгийски вестник пише, че заирците са "влели свежа кръв" в турнира. Все пак заирският отбор е ужасен от расистките обиди на един от шотландските футболисти. "Това беше една международна футболна звезда", твърди Мвепу. ""Ей, негър", развика се той. "Отивай си в Африка, бимбо!" Беше страшно, а съдията не направи нищо по въпроса."
Освен това скоро играчите разбират, че гаранциите на Мобуту не са нищо повече от празни обещания. "След мача с Шотландия няколко от нас искаха да излязат из града и затова попитахме треньора, дали можем да получим малко от обещаните пари. Но от това не произлезе нищо. Той ни отговори да се прибираме по стаите и да се държим като професионалисти. Едва след като видях горилите на Мобуту, започнах да разбирам накъде отиват нещата. Охранителите на президента бяха наоколо по всяко време. Те ни изпратиха до стаите и ни казаха, че не сме дошли в Германия, за да се забавляваме." От тогава насетне "леопардите" практически се намират под домашен арест и напускат своя хотел само за тренировки. Те гледат телевизия на език, който не разбират, пият и пушат повече, отколкото е добре за тях. Два дена преди двубоя с Югославия вратарят Казади предлага на играчите да се съберат в неговата стая след вечеря. Той предлага на футболистите да бойкотират мача, за да стане ясно на Мобуту, че не може да си има доверие на неговите гардове. "Бяхме много развълнувани. Мисля, че освен Казади, още седем играчи се съгласиха да протестират, но останалите преценихме, че ще е национално предателство ако не излезем за двубоя." Когато единадесеторката се появява на терена срещу югославяните, взаимното доверие между футболистите е толкова крехко, че всъщност никой повече не вярва на своя съиграч.
Яростта на Мобуту се покачва
Срещата на Заир с Югославия се смята за едно от най-тъжните събития от историята на световните първенства. Мобуту гледа двубоя у дома по телевизията (поради страха си от атентат той рядко напуска квартирата си и то само при важни случаи) и е принуден да наблюдава как Казади инкасира три попадения само за четвърт час. Треньорът Видинич предсрочно заменя стража и отбелязва по-късно за протокола, че причината за смяната трябва "да остане държавна тайна". Говори се, че резервният вратар Димби Тубиланду е бил един от любимците на Мобуту, и това е потвърдено от Мвепу. Тубиланду тъкмо е заел мястото си на вратата, когато югославяните покачват на 4:0. Мобуту с нарастващ гняв вижда как плачевната защита получава още 5 гола преди последния съдийски сигнал. В началото на второто полувреме телевизионната камера показва в кадър скамейката на африканците и 100 милиона зрители по целия свят могат да видят как трима резервни футболисти безгрижно са запалили цигара. Няколко играчи дори въстават срещу наставника си Видинич и го обвиняват, че е влязъл в заговор със своите балкански сънародници.
След като мълчаливо вечерят, футболистите с пълна сила са ударени от гнева на своя президент. "Бяхме инструктирани да останем в трапезарията, докато журналистите бъдат изпратени от фоайето на хотела", съобщава Мвепу. "Знаехме, че ще стане лошо и изпитвахме ужасяващ страх. След няколко минути пристигнаха три длъжностни лица с каменни физиономии. Те носеха съобщение от Мобуту. "Той казва, че вие сте донесли срам за страната ни. Вие сте били измет и кучи синове. Ако в последната среща с Бразилия сте пуснели повече от три гола никога повече няма да видите Заир и своите семейства. Вашият водач е отвратен от вас."
Когато Заир започва последния си мач от предварителната група, на играчите е ясно, че от изхода на двубоя буквално зависи живота им. На всичкото отгоре действащият световен шампион Бразилия също не е съвсем безгрижен. "Кариоките" трябва да спечелят поне с три гола разлика, защото в противен случай ще се определя с жребий дали те или Шотландия ще продължат напред в състезанието. Заирците знаят, че ще загубят, но те трябва да опитат поне да се борят. И правят точно това. Единадесеторката, която е разбита от Югославия и така предопределя съдбата си, смело се бори с южноамериканците и прави живота им възможно най-сложен. На почивката "леопардите" губят едва с 0:1.
В средата на втората част Ривелино вкарва в мрежата един от типичните си 30-метрови удари за 2:0 и така успокоява треньора си Марио Загало. Бразилия след това натиска за трети гол и тогава се случва онзи незабравим момент, който остава в историята. Докато Ривелино и Жаирзиньо се уговарят кой да изпълни прекия свободен удар, заирците построяват стена пред топката. Мвепу стои от дясната страна. Неговият колега в защитата Мукомбо го изръчква и му казва: "Погрижи се да няма пролуки в стената, в противен случай ще си имаме големи проблеми." Мвепу разказва: "Видях Ривелино да подсмърча и да премерва петте си крачки за засилване. Спомням си го толкова ясно, сякаш беше вчера. Той ни изгледа, а краката му бяха като дървестни стволове. Помислих си: "О, по дяволите" и изпаднах в паника. Всички знаем на какво е способен той от такова разстояние и си помислих, че в този момент ще допуснем трети гол и така ще сме обречени. Мина ми през главата, че мога да спечеля малко време като изритам топката далеч, още преди съдията да е дал сигнал за изпълнение. Така и направих. Веднага се почувствах като пълен идиот. Зрителите се смееха, както и бразилските играчи. Поклоних се пред публиката и извиках: "Копелета такива!"" Така и дума не може да става, че Мвепу си е позволил шега, когато е изритал кълбото. "Трябва да имаме предвид, че ние тогава играехме за живота си", казва той.
Когато Ривелино най-после изпълнява статичното положение, топката спира в стената и тогава Мвепу съвсем според правилата я праща далеч от опасната зона. Малко преди края бразилският защитник Валдомиро започва една последна атака от дясно, стреля към заирската врата и вратарят Казади боксира кълбото в собствената мрежа. Непосредствено след това прозвучава и последната свирка. Бразилците празнуват класирането си в следващия кръг, а заирците си заминават след три загуби при голова разлика от 0:14. Това, което на първо време утешава футболистите е, че поне могат да се завърнат вкъщи. Обаче висящ остава въпросът как "бащата на нацията" ще реагира след пристигането на своите разочаровали синове.
Куриозният момент от срещата с бразилците:
Сега, отмъщението на Мобуту не закъснява и, както се очаква, то е достатъчно строго. Тимът отлита за родината си и пристига посред нощ в Киншаса. Никой не очаква футболистите на летището, за да ги поздрави. "Нашият баща", спомня си Мвепу с горчивина, "си взе подаръците обратно. По-късно ни беше разказано, че телоохранителите му са били станали толкова завистливи, че той се принудил да им подари някои от колите, къщите и парите, които са били предназначени за нас. Договорите с нашите клубове бяха прекратени, а когато някои от по-опитните футболисти се опитаха да започнат треньорска дейност, те бяха отказани от намеренията си. Мобуту беше на мнението, че отборът е върнал африканския футбол с 20 години назад в развитието си." Опитът на Мобуту да подобри имиджа на страната си чрез футбола се проваля, но диктаторът вече е подготвил нов смел план. През 1975 г. на националния стадион в Киншаса се провежда "Rumble in the Jungle" - боят за световната титла по бокс между Джордж Форман и Мохамед Али. Преди него на сцената в Заир се появяват световноизвестни музиканти като Джеймс Браун и Спинърс.
"Много от нас живеят като скитници", признава Мвепу и не оставя съмнение дали обещанията на президента са изпълнени. Според Февре двама членове на отбора загиват по време на безредиците през 1997 г., които водят до падането на Мобуту. Диктаторът бяга в изгнание в Мароко, където през същата година умира от рак на простатата. Въпреки всичко много конгоанци пазят хубави спомени за отбора от 1974 г. като напомняне за един сравнително проспериращ и стабилен период от историята на страната. Непосредствено след битката между Форман и Али следва рязък спад в цената на медта, основната суровина, която изнася Заир. Това, заедно с безпрецедентното разграбване на държавните богатства от Мобуту, водят до социален и икономически колапс. Славата на "леопардите" също е към своя край: през 1978 г. националният отбор се оттегля от квалификациите за мондиала в Аржентина, след като управляващият режим спира финансирането на тима. За футболистите, както и за останалото население, след 1974 г, започва едно десетилетие на крайна бедност.
Изявата на Илунга Мвепу срещу Бразилия, заедно с танца на Роже Мила край ъгловите флагчета на СП 1990, е вероятно най-известният момент, дело на Черна Африка по световните футболни терени. Какво мисли Мвепу 26 години след своите 5 секунди слава? "Ако можех да върна времето назад и да започна отначало", отговаря той, "бих предпочел да стана фермер."
Илунга Мвепу
Епилог
Когато националният отбор на Заир (днес Демократична република Конго) става шампион на Африка през 1974 г. и получава право на участие на Мондиал'74 като изобщо първия тим от южната част на континента, играл на световно футболно първенство, президентът Мобуту Сесе Секо е повече от доволен. Това е времето на икономическия бум в Заир и светът трябва да види на какво е способна тази страна. Заир, географски разположен в средата на Африка, е сърцето на континента.
"Могъщият воин" е щедър към тези, които водят страната към слава. След победата на финала за африканската купа срещу Замбия всеки футболист получава къща с двор, до който е паркиран по един мерцедес. Това е "улицата на леопардите", а на победоносните "леопарди" не бива да липсва нищо. Или поне докато са победоносни.
Заплахи за смърт
На тази улица днес живее само жената на един от играчите, другите къщи се били принудително или по желание продадени. Световното първенство, което е трябвало да бъде големия триумф, се превръща в катастрофа, поне в очите на президента. В първия си двубой заирците се борят смело, но губят с 0:2 от Шотландия. След разправии в отбора, предимно за пари, следва 0:9 от Югославия. Извън себе си от ярост, Мобуту ясно дава да се разбере, че футболистите не могат да бъдат сигурни за живота на семействата си ако загубят от Бразилия с повече от три гола. Заир успява да падне "само" с 0:3, но съдбата на играчите е предопределена.
Днес почти никой повече не говори за "леопардите". Само десет членове на тима, който взема участие през 1974 г. в Германия, са живи. Едва-двама футболисти успяват да направят спортна кариера - нападателят Етепе Какоко играе за Щутгарт и Саарбрюкен, а Димби Тубиланду, който влиза в игра като резервен вратар при позорната загуба от югославяните, днес е треньор на конгоанската женска национална селекция, която след третото си място на африканското първенство през 1998 г., е много обичана в Конго.
Група от студенти сега решава да търси следите на миналото с помощта и ръководството на живеещите в Белгия конгоански режисьори Моник Фоба Мбека и Ги Кабея Муя. Идеята да се направи филм за "леопардите" принадлежи на един от младежите, чийто брат е професионален футболист в Конго. Той се е запитал какво е станало с идолите на брат му и защо никой повече не говори за тях. Така за три години е направена лентата "Между купата и изборите". Демократичната република Конго е в процес на промяна, а през 2006 г. там се провеждат първите демократични избори от 46 години насам. За необходимото търсене на идентичност, според Ги Кабея Муя, футболът - и най-вече националният отбор - може да изиграе една много значима роля. Конго е една от най-големите държави в Африка и в нейните граници съжителстват многообразие от етнически групи. За повечето конгоанци обаче етничестата идентичност стои над националната, което предпоставя за множество конфликти и ограничава функционалността на държавата в много отношения.
Футболът винаги е играл някаква роля в Конго. Всяко дете играе с топка, без значение къде, а тя често е кълбо от стара торба за боклук. Също така има и професионално първенство. Понякога се стига до търкания между привърженици на различни отбори. "Националният отбор може да обедини страната, но съперничеството между отделните клубни запалянковци само задълбочава етническите различия."
Това не може да се сравни например със съперничеството между Челси и Арсенал, обяснява Кабея Муя, тъй като етническите измерения са нещо много характерно за Конго. Веднъж обаче това противопоставяне има положителен ефект. След мач за първенство между А.С.В. Клуб и Микадо през 1959 г. се стига до изстъпления, които постепенно се разрастват в сблъсъци из цяло белгийско Конго. Белгийското колониално правителство преценява, че ситуацията излиза извън контрол и светкавично напуска страната. Това е началото на политическата независимост. За няколко дни на практика всички бели чиновници напускат африканската държава. Така се появява властови вакуум. Още преди бягството на белгийците е имало демократични стремежи, но никой не е очаквал такова внезапно установяване на автономност. Борбите за надмощие, които започват, водят до завземането на властта от диктатора Мобуту. И до днес се усеща действието на политическите събития от онова време.
Други футболни срещи пък обединяват Конго. Когато Заир за първи път става африкански шампион през 1968 г., по улиците заедно с футболистите празнуват всички, без оглед на етническата си принадлежност. Футболът като средство за народно единство - така Кабея Муя предпочита да гледа на играта.
Но какво се обърка? Защо най-успешният голмайстор на африканските национални първенства за всички времена, Муламба Ндайе, работи до смъртта си като служител в южноафрикански супермаркет, който прибира пазарските колички от паркинга на магазина? Идолите, които в продължение на години са обединителен символ на страната, днес са или забравени, или осмивани. От нашата гледна точка е напълно неразбираемо защо гневът на Мобуту изригва с такава яростна сила. Снимки и информации от 1974 г. още съществуват, но те небрежно са натикани в една кутия в архива на конгоанската телеграфна агенция, без ред, без описание. Ги Кабея Муя и неговите помощници записват материалите си при трудни условия. Но това е правилният момент да се направи филм, който да се опита да преоцени миналото. Да накара хората да се замислят върху своето минало и своето бъдеще: "Каква е моята роля в обществото?"
Кадри от разгромната загуба от югославяните
От къде да знаят какво представлява един добър политик?
В една от филмовите сцени могат да се видят играчите на "ветеранския отбор", съставен от бившите "леопарди", да седят заедно. Те се питат какво всъщност могат да очакват от едно ново правителство. Един от отбора от 1974 г. сам се е кандидатирал за министерски пост. Трябва ли да го изберат, защото е бил добър спортсмен? Поради редките демократични прояви в Конго много малко хора знаят как би изглеждал един добър политик. Пожелават си повече признателност. Въпреки че са били отборът на цяла една страна, който е донесъл слава на Конго като първия южноафрикански отбор на световни финали, въпреки че представят Конго на световната сцена, нито един министър или важен държавен човек не присъства на погребението на някой от членовете на знаменития тим. По време на снимките умират трима футболисти, но отново никой не уважава паметта им. Обещания за повече признателност идват от много политици, но това е била само част от предизборната борба, когато се изговарят много празни приказки, както е навсякъде по света.
Не само футболистите страдат от неразвитата социално-осигурителна система в Конго. Обаче на тях им се обещават много пари, за да рискуват здравето си за доброто на нацията. И те се чувстват излъгани. Мобуту е щедър само към онези, които винаги побеждават. От къде ще потекат парите, които трябва да получат "леопардите" в случай на добро представяне в Германия, не знае никой. Почти по едно и също време с упадъка на националния отбор идва и икономическият срив на Конго.
Само един от зелените мерцедеси, които получават "леопардите" след спечелването на африканската купа, преживява стопанската криза. Неговият притежател е горд, не е толкова огорчен като другите играчи, след световното първенство той е получил диплома за механик, в противен случай е щял да попадне на произвола на съдбата. Натъжава се, че навремето отборът се е представил под възможностите си поради караници за пари. Но такъв е животът, миналото не може да се промени. "Бяхме млади."
Мобуту го няма повече, а надеждата за по-добър живот в сърцето на Африка продължава да е жива.
Изгубените леопарди
Няма коментари:
Публикуване на коментар