И беше лято... Над покривите на пристанищната улица знамето с мъртвешката глава се развява на бриза от Северно море, идващ по посока на река Елба. Разправиите между силите на реда и собствениците на къщите достигат своята връхна точка. Младият вратар Фолкер Ипих е солидарен с живеещите до пристанището хора, изнася се от вилата на своя президент Ото Паулик, където живее, и се нанася на улица Бернард Нохт по време на слънчевите месеци, за да е по-близо до борещите се за правата си. А неговият отбор, Санкт Паули, се класира за втори път във втора лига под ръководството на хлапашки изглеждащия треньор Михаел Лорковски. Това е лятото на 1986 г. и историята може да започне.
Хрумването на рокера Мабузе днес е символ на Паули
Кварталът от години е напускан от инвеститорите. Работническият район е принуден да се откаже от миналия си блясък. Големите предприемачи изоставят хамбургската част Санкт Паули, много барове с червени фенери затварят врати, тъй като страхът от СПИН убива еротичния бизнес, а разположението на квартала до доковете губи своето значение. Цитат на сенатора от морския град Хамбург Хелмут Шмид от онова време: "Хамбургчани почти не ходят до въжените работилници в пристанищния район. Квартал Санкт Паули определено не принадлежи към атракциите на града."
В следствие на това жилищата в района драстично поевтиняват и през втората половина на 80-те години там се заселват предимно студенти и млади хора на изкуството. В новия културен бастион избухва, развива се и властва едно особено влечение към футболния отбор на квартала. Влечение, което другият голям градски отбор, Хамбургер Шпортферайн, е непосилен да поддържа спрямо своите фенове. Готовите за погроми хулигани на Фолкспаркщадион, които скандират дяснорадикални и расистки лозунги, отблъскват много от обикновените привърженици на "червените шорти" от Хамбург.
Клубът Санкт Паули никога не е попадал в центъра на футболните събития в Германия след края на войната, с изключение на един кратък период от 1948-51 г., когато взема участие във финалите на германското първенство. През 60-те и 70-те години отборът, чиито фенове произлизат от градски буржоазни семейства, се проваля шест пъти в опита си да се класира в германската елитна дивизия. 1977 е годината на първото попадане на Санкт Паули в Първа Бундеслига, но заслуженото въодушевление сред публиката бива проиграно с безпрецедентно слабо представяне в дивизията, където Паули едва успява да се противопостави на някой от противниците си. Запалянковците гледат с лошо око на решението на клубното ръководство да домакинства само 5 мача от сезона на домашния стадион Милернтор, а останалите - поради материални съображения - да проведе на арената на врага Хамбург - Фолкспаркщадион. Обаче бундеслигата претърпява не само спортно, но и финансово фиаско. Средната посещаемост на германските срещи през 70-те години е около 3500 зрители на мач. Бившият министър на отбраната Ханс Апел, член на Санкт Паули от 1947 г. и дългогодишна част от ръководството на клуба, казва: "Много президенти бяха тарикати. През 60-те години те събираха пари в касички пред вратите на стадионите, така че до счетоводството едва достигаше някакъв символичен приход."
Ернесто "Че" Гевара е един от героите на публиката на Милернтор
Отвън се случва "Хамбургският казан", а вътре Санкт Паули успява да се класира
Подобен мошенически манталитет докарва клуба от квартала на червените фенери до ръба на пропастта през 1979 г.: президентът Ернст Шахт и неговият асистент Макс Улрих натрупват планина от задължения, възлизащи на 2,7 милиона марки. Германският футболен съюз отнема лиценза на отбора, а в медиите циркулират слухове за окончателен фалит.
След като в началото на 80-те години кварталът започва да се подмладява и да се модернизира, по неговия път тръгва и местния отбор. Нуждата от пари обаче не му е чужда. Главната атракция на сиромашкия клуб са юношите старша възраст, които през април 1981 г. играят пред 25 000 зрители на Милернтор срещу водения от Юп Дервал национален отбор на Германия. Новото спортно ръководство вербува млади играчи от квартала, както и от околностите на пристанищния град. Юрген Гронау, Щефан Щудер и Андре Голке след 1982 г. стават лудите млади, които са знакови за успехите от последвалата ера за отбора на Санкт Паули.
Завръщането във втора дивизия през 1986 г. е постигнато с един полупрофесионален тим, в който заплата от 5000 марки на месец се счита за една от най-високите. Симпатията към отбора, където дълги години цари хаос, нараства. За мачовете в квалификациите за Втора Бундеслига идват средно по 5000 зрители. По време на срещата с Шьопинген на 8 юни 1986 г. се случва нещо, което допринася за формирането на мита "Санкт Паули". Докато на стадиона Щефан Щудер и Андре Голке се борят за победата, в близост до Милернтор се осъществява най-големият масов арест в историята на Федералната република. В т. нар. "Хамбургски казан" полицията арестува за 15 часа 860 демонстранти срещу използването на ядрената енергия.
Стадион Милернтор от въздуха
Отборът се превръща в отдушник за отчаяни активисти
След новото класиране във втора лига в лицето на клуба постепенно се оформя един противник на властта. Който по това време посещава срещите на тима, той среща намусените физиономии на лявоориентираните политически граждани - все пак съботите са предназначени за митинги, демонстрации и дискусии, а не за викане на стадиона. Обаче при ръководството на треньора Вили Райман чрез футбола се формира една алтернатива на политиката, която ентусиазира левите в квартала и предизвиква взрив в зрителския интерес на Милернтор. "Тогава принципите на Санкт Паули бяха: непреклонност, страст, дух за борба и сърце", казва Андре Трулзен, днешният помощник-треньор на Паули, който започва първия си сезон на Милернтор през 1986 г.
"Пост-пънк и уличната сцена се вписват в имиджа на отбора, понеже се изпитва острата нужда от зараждане на фен култура в квартала. Отблъснатите от политическата работа леви активисти, намират един вид социален отдушник на стадиона в Санкт Паули", обяснява Рене Мартенс, автор на клигата "Чудеса все още се случват. Историята на отбора Санкт Паули". Посещението на футболен мач и политическата активност повече не са взаимноизключващи се понятия. Срещите от Втора Бундеслига се превръщат в хепънинги на левите фракции, а преди двубоите феновете се срещат до Балдуиновите стълби на пристанищната улица за подгрявка.
Отначало има около 60 "бунтовници", които редовно стоят прави зад треньорските скамейки. Носейки черни пуловери с качулки или рокерски якета, част от тях с шарени коси, те мотивират играчите със странни възгласи от рода на: "Никога повече фашизъм, никога повече война, никога повече трета лига!". Феновете на Паули рязко се разграничават от дясноекстремистките ултраси на Хамбургер Шпортферайн. Те заканително клатят пръст към дългогодишното управление на пристанищния град от Германската социалдемократическа партия: "Кой ни предаде? Социалдемократите! Кой никога няма да ни предаде? Санкт Паули!". Редовите зрители често сменят местата си на свободния за движение Милернтор през второто полувреме и отиват от едната врата зад другата. Мястото на "бунтовниците" обаче винаги остава постоянно.
На главната трибуна един до друг седят политици като Ханс Апел, търговци като бъдещия президент на отбора Хайнц Вайзенер и няколко сводници, лесно различими с техните ярки дрехи, носещи кошнички с декоративни кученца в тях и хванати под ръка с предизвикателни дами - на Милернтор витае една различна атмосфера.
Особеното: Поведението на феновете зависи от политическите събития по света. Всяка нова песен или скандиране са в пълен противовес със свирките и виковете "шалала" по другите германски стадиони. Вратарят Фолкер Ипих, който в началото на кариерата си в Санкт Паули си взема отпуск, за да се запише доброволец и да участва в строителни работи в следреволюционна Никарагуа, става символ на формиращия се нов запалянковски дух, ориентиран към левия политически спектър. Скоро след това култов статус сред феновете на отбора получава тениска с надпис: "Фолкер, чуйте сигнала". В блока с крайните привърженици стои и пънк-рокерът Мабузе от пристанищната улица. В една съботна вечер той решава да вземе знаме с пиратския череп и кости за 90-те минути на стадиона. От тогава този флаг, символиращ непокорство и своенравна свобода, се превръща в марков за бастиона Милернтор. Днес черепът и кръстосаните кости на черен фон е нещо много повече от емблема на отбора и символ на неудобните революционери от Санкт Паули.
Когато момчетата на Хелмут Шулте се класират в Първа Бундеслига на 29 май 1988 г. в Улм, ефирната телевизия RTL, напук на комерсиализирането на футбола, широко отразява имиджа на "по-различния футболен клуб" и го разнася из цялата страна. Така чрез своя телевизор всеки един запалянко в Германия разбира за съществуването на отбора - "веселяците" от Кийц правят футболната карта на Европа още по-пъстра.
Обаче политическата фенкултура на Санкт Паули не буди само симпатии. През юни 1988 г., преди полуфинала за Евро'88 между Западна Германия и Холандия в Хамбург, стотици германски хулигани преминават през пристанищния район на града. Ултрасите на Санкт Паули, решени, че няма да толерират расистки и сексистки лозунги край Милернтор, отприщват омразата си към тези, които нарушават техните принципи и след срещата изкарват яда си от загубата в сблъсъци по улиците.
Култовият вратар Фолкер Ипих днес
Талисманът "Вумбо" е посрещнат със залп от чаши с бира
След като в мач срещу Нюрнберг футболистът на "франките" Сулейман Сане е наречен с обидното "негър", дейците от новия печатен фен-орган "Милернтор Роър" (МР), заедно с играчи като Фолкер Ипих и Петер Кнебел, изработват през август 1989 г. дипляна срещу нарушаването на човешките права по стадионите. Цитат от манифеста, създаден 18 години преди първата официална кампания срещу насилието в Германия: "Нашият Санкт Паули стои за разбирателството между народите и интернационалната култура на спорта." Лозунгът и до днес е ръководен за привържениците на клуба от Милернтор.
"МР" е формиран като реакция на планирания от президента на Санкт Паули Ото Паулик и архитекта Хайнц Вайзенер "Спорт-Доум" в началото на 1989 г. Тогава е трябвало да започне строителството на нов мултифункционален стадион с хотел, модерна зала и магазини, възлизащо на обща стойност от 500 милиона марки. С флайъри, подписки и мълчалив протест в домакинството с Карлсруе се дава организиран отпор на плановете за мащабна комерсиализация на любимия отбор. През април 1989 г. Паулик оповестява оттеглянето на своите проекти за "Спорт-Доум". И понеже официалният вестник на Паули е взел страна в спора и не съобщава за протестите, някои ядосани активисти решават да направят собствено печатно издание. Малко след това отваря врати и първият фенмагазин на клуба, където членът на "МР" Свен Брукс обслужва алтернативните запалянковци и мястото бързо се превръща в основен пункт за срещи. Интензивната работа с феновете и подобрената комуникация правят от организацията решаващ фактор в клубното управление. През октомври 1989 г. започва организираното посещение на гостувания. Докато през юни 1989 г. за мача на Санкт Паули в Манхайм пътуват само 17 фенове, днес те са повече от 2000.
Подобрената работа с феновете води до раздвижване: изработеният от "МР" флайър "Феновете на Санкт Паули срещу дясното" скоро става класика на съвременните дипляни и по-късно е взаимстван от много други клубове при направата на техните агитационни материали. Когато треньорът Клаус Шлапнер и неговите момчета от Валдхоф Манхайм идват на Милернтор, паметливи запалянковци припомнят за обвързаността между курпфалцкия отбор и нацистите в миналото. Развятото на хамбургския стадион през 1990 г. от манхаймци знаме от времето на Третия райх скоропостижно е премахнато собственоръчно от крайнолевите ултраси на Санкт Паули. Тенденциите към футболна комерсиализация също са изкоренени: когато един от спонсорите на отбора "подарява" на феновете талисман, отговарящ на името "Вумбо", бедното плюшено животинче е посрещнато на почивката на едно от домакинствата със залп от чаши, пълни с бира "Астра", а това се оказва и последното му "дефилиране" пред трибуната за правостоящи. Изпълнение на британски военен оркестър пък среща спонтанен отговор с песни на ИРА, които го заглушават напълно. След този ден никога повече на Милернтор не се изпълнява духова музика.
Отношенията между привърженици и отбор в края на 80-те години са нещо необикновено за един професионален клуб. Играчите стоят близо до феновете не само на думи, а те сякаш живеят заедно. "Много от нас учеха. Бяхме един интелигентен отбор, което се отрази и в нашите обществени ангажименти", спомня си Фолкер Ипих. Някои футболисти работят активно в "МР", а в "клубната къща" на стадиона отборът задължително говори с привържениците след всеки мач. В кръчмата на Бриджит, която често сервира по жартиери, се пие заедно, но когато някой се самозабрави и стане дързък, той веднага получава плесница от дамата, без значение дали е футболист или просто запалянко. Андре Трулзен си спомня: "Особено кухнята беше главната атракция. Имаше традиция пет-шест играчи да водят със себе си познати фенове и там на спокойствие да изпият по бира или да изпушат по цигара."
Тук кварталният отбор се претопява в едно голямо семейство. Успоредно с възхода на футболния клуб, квартал Санкт Паули също просперира през втората половина на 80-те години: в близост до стадиона изникват около 500 заведения, барове и дискотеки, които осигуряват възможност за запалянковците да се "подгреят" преди мач, както и привличат обичащите нощния живот. От новите предложения на квартала не се възползват само феновете, но и играчите. Трулзен: "Винаги ходехме в "Синя нощ" с хазяина Изи. Днес такова нещо повече не е възможно, защото всички футболисти се подлагат непрекъснато на медицински изследвания." В Кийц гледат с отвращение на звездните култове около играчите, създадени в другите отбори. Може би поради липса на футболисти от световна класа. При загуби и слаби игри феновете проявяват своята несравнима емоционалност. Нещо повече - колкото по-зле играе отборът, толкова повече привържениците му почитат Санкт Паули. Ентусиазмът им е заразителен - карикатура на художника Шрьодер от 1993 г. показва бразилския Жокер на отбора Лео Манци, носен на ръцете на запалянковците с истеричните викове: "Лео, Лео". По някое време Манци се обажда: "Но аз влязох в игра в 90. минута и даже не успях да пипна топката." Това по никакъв начин не впечатлява феновете и те продължават да крещят: "Лео, Лео!" Така е в Санкт Паули и до днес.
В този дух отрасват следващите поколения футболисти на отбора. Отговорните фактори в клуба твърдят, че без тази връзка с феновете и без идентификацията с Кийц Санкт Паули не би имал шанс да оцелее. Днешният треньор Холгер Станиславски, който идва на Милернтор през 1993 г. от Хамбургер Шпортферайн, казва: "Митът на Паули не може да се обясни само в едно изречение. Човек има нужда от време, за да разбере истински къде се намира. За мен този процес на опознаване и до днес не е завършил." Спортното развитие на Паули след 1986 г. - 18 години професионален футбол, 6 от които в Първа Бундеслига - води до такава близка емоционална връзка между отбор и фенове, че дори и през трите години в треторазредната Регионална лига Север след 2003 г. средната посещаемост на Милернтор е 15 000 зрители.
На клуба се отдава да утвърди "Санкт Паули" като търговска марка на пазара, без това да води до загубата на алтернативния дух. Ханс Апел, член на отбора от 60 години, описва ситуацията така: "Санкт Паули е жив организъм и за много хора той представлява истински заместител на семейството или емоционалната връзка." Това, което през 80-те години произлиза от субкултура с политически амбиции, от дълго време вече е погълнато от комерсиалното течение. Различността повече не е поляризиращ недостатък на безгръбначния футболен бизнес, а - що се отнася до продажбите - важна опорна точка за финансовата стабилност на отбора. Свен Брукс, който след почти 9 години работа като отговорник за привържениците, е повишен в организационен директор на клуба, казва: "Тук се градят съхраняващите ценности на левите идеи. Ние трябва да съблюдаваме да не се отива отвъд допустимите граници на комерсиализацията."
Информационното табло на Милернтор след знаменитата победа над действащия шампион на света Байерн Мюнхен на 6 февруари 2002 г.
Докато Брукс и другите фенове в ранните години са недолюбвани от чуждите фенгрупировки поради политическите си убеждения, днес Санкт Паули е един от най-окуражаваните и подрепяните отбори в Германия, като дори и Ули Хьонес взема дейно участие в спасяването на отбора по време на последната криза в клуба през 2003 г. Британските медии със завист говорят за феномена "Санкт Паули", който отива извън традиционните футболни ценности: той включва "Светата Троица" от бира, правостоящо място и иронизиращи скандирания. Английското футболно списание "ФоурФоурТу" нарича хамбургския отбор "най-рокаджийския клуб на света".
Но рискът от бумеранговия ефект на своята собствена слава съществува. "Играчи, които по-рано бяха нужни да развиват фантазията на привържениците, днес повече не са необходими", смята Рене Мартенс: Така и така Милернтор е пълен на всеки мач. От икономическа гледна точка повече не е необходимо определени фенгрупи и разпръснати ветерани да стоят сред ултрасите на трибуните. Мабузе, пионерът на знамето с мъртвешката глава, предпочита да ходи на мачовете на градските съперници Алтона 93, които играят в петоразредната оберлига: Повече модерни фенове, повече комерсиалност. Както политическите амбиции, така и фенският фолклор отбелязва застой на Милернтор. Реалността се опитва да съживява мита с акции като "Вива Санкт Паули - Борбата с треторазредността" от 2004 г., обявена от маркетинговия отдел на клуба като "една своеобразна собствена революция". Мотото е: "При нас не се лее кръв, а само бира Астра и Бомерлундер." Домакинствата на Санкт Паули не са това, което е футболът в големите градове - медийно събитие и чисто развлечение. Малката разлика: другите отбори излизат под звуците на музиката от филма "Междузвездни войни", а организационният директор на Милернтор предпочита това да става с парчето на AC/DC "Hells Bells". По другите стадиони головете се празнуват с "Кан Кан", а на Милернтор - със "Song 2" на Блър.
И ако в днешното общество изобщо може да се говори за свободен дух, то абонаментната карта за срещите на Санкт Паули е синоним на различност и обвързаност с клуба за модерните запалянковци. Политически безгласните избиратели също получават трибуна на Милернтор: Малка утеха и свободна мисъл след 70-часовата работна седмица, проявена веднъж на 14 дни.
Клишето на футболния мейнстрийм гласи, че стадионите днес трябва да са пълни. Но какво във футбола не е клише? Фолкер Ипих казва: "Никога не съм харчил парите, които съм печелил като професионален футболист, за социални цели. Спестих ги и накрая си купих къща. Нищо особено." Друго клише гласи, че средностатистическите футболисти нямат ясно изразен музикален вкус. В потвърждение на това 9 от всеки 10 футболисти в Германия отговарят на въпроса каква музика слушат с: "Ах, каквото пуснат по радиото." Нищо изненадващо. На същото питане Марсел Егер от Санкт Паули отговаря с: "В момента любими са ми Арктик Мънкийс, Шаут Аут Лаудс и, ако съм в по-спокойно настроение, Деймиън Райс." Егер казва също и че неговото училище, от общо трите гимназии във франконския град Ансбах, е била "по-скоро една хипи-гимназия". От другите две средни училища излизали "зубрачи по математика и мамини синчета". Много малко от професионалните футболисти биха обозначили средношколските си години като "хипи-гимназия", а прилежните ученици като "мамини синчета". Слагаме край на клишетата, но става ясно горе-долу що за човек е Марсел Егер - той е прототип на различния професионален футболист. Точно като Фолкер Ипих, Петер Кнебел или Андре Трулзен и Холгер Станиславски.
И като такъв, разбира се, пасва идеално на този клуб. Той е олицетворение на това очарование, което излъчва Санкт Паули. Денят, на който Егер осъзнава това, е 20 май 2001 г. Тогава 24-годишният днес футболист, играещ за младежките отбори на Нюрнберг, присъства на Франкенщадион, когато Санкт Паули се класира за четвърти път в Първа Бундеслига. След последния съдийски сигнал и двата отбора си разменят благопожелания, тъй като и "франките" постигат класиране в елита. Феновете на Нюрнберг, ползващи се от правото на домакинството, слизат на терена да празнуват, докато запалянковците на Паули остават изолирани в сектора за гости и са обградени от полиция и стюарди. Това на пречи на хамбургците да се веселят по всички правила на това изкуство. Партито на "северните пирати" докарва феновете на "Клуба" чак до завист, включително и Марсел Егер - младата надежда на Нюрнберг: "Що за яки пичове са това, помислихме си. Нищо не може да им развали удоволствието."
Томас Мегле (вдясно) е готов да захапе някого за честта на Паули
Мегле трябва да държи речи пред тълпата, стъпил на каса бира
През главата му минава мисълта колко хубаво би било да принадлежи към тази общност като играч и тези хора да скандират името му. Нещата в професионалния футбол не винаги могат да се определят обаче като концерт по желание: след като на Егер е казано, че повече няма бъдеще в младежкия отбор на Нюрнберг, той преминава в състава на Фойхт в южната регионална лига. Докато младият футболист още се колебае дали да не се концентрира върху учението си, в родният си град съдбата го среща с Георг Фолкерт, някогашен ръководител в Санкт Паули. Стига се до разговор и Фолкерт пита Егер какви са бъдещите му планове. Егер разказва за своите виждания и мисли, а Фолкерт убедено отвръща: "Ти би паснал добре на Санкт Паули, защото там едно твърдо влизане получава повече овации, отколкото една задна ножица." Скоро след срещата агентът на играча успява да уреди клиента си на Милернтор.
Естествено, да се твърди, че всички футболисти на Санкт Паули по рождение са футболни романтици и идеалисти, е пълна глупост. Някои от тях просто чинно изпълняват професионалните си задължения там, а при други апетитът се появява с яденето. Така става с Томас Мегле. "Тогава щях да отида и в Рот-Вайс Оберхаузен", казва 35-годишният днес футболист, който идва за пръв път в клуба от Кийц през 1997 г., а след това още два пъти подписва договор с Паули след престои в други отбори. Обаче освен спортните причини, които първоначално са най-важни за Мегле, съществуват и специфични фактори като "интересния вътрешен живот в отбора". Любопитният мюнхенец е въведен в света на Санкт Паули от Свен Брукс и получава интересни преживявания: в бара на клуба той, стъпил на каса от бира "Астра", държи народни речи. Нещо, което никога преди не би си представил. Мегле обяснява своя мироглед: "Нямам нужда да говоря толкова за политика. Аз имам нужда от човешка топлина, тя е факторът да се чувствам добре." Играчът, който влиза в историята като авторът на гола от мача с носителя на Междуконтиненталната купа Байерн, все пак запазва един прагматичен подход по отношение на професионалната си кариера и опитва щастието си в други отбори като Ханза Росток и 1860 Мюнхен.
Този прагматизъм е препоръчителен за всеки играч на Санкт Паули, защото той се основава на принципа за многообразието. Никой не бива да си мисли, че клубът наема един футболист, само защото той добре се вписва в удобната вселена на Паули. Бюрата в офиса на клуба са затрупани с молби на играчи, които искат да играят за хамбургския отбор поради неговото реноме - обаче наличието на подходящ характер и желание не са достатъчни за сключване на договор. Красноречив пример за това е Бенямин Адрион - футболистът, който даде началото на кампанията "Вива кон агуа" за чиста питейна вода в развиващите се страни по света и така за пореден път показа, че Паули е нещо повече от обикновен футболен клуб. Адрион имаше болезненото преживяване да не получи удължаване на контракта си, въпреки обществените си заслуги.
Треньорът Холгер Станиславски обяснява: "Ние търсим играчи преди всичко заради спортните им качества и отборния им дух - чак тогава гледаме обществената им позиция и способността им да я изразяват." Да изградиш успешен отбор с малко пари и той да служи за идентификация на много футболни запалянковци е деликатна задача. За сплотяване на фенската маса Санкт Паули задължава своите футболисти веднъж годишно да правят заедно обиколка на града и след това да посетят клубния фенмагазин, за да заздравят връзката с квартала. Но това не е просто балансиращ акт, а част от самата философия на клуба. "Надявам се, че в близко бъдеще ще успеем да се класираме в първа дивизия и да се утвърдим там, без да загубим чара си и без да се поддадем на гнусната печалба", казва Марсел Егер. Звучи почти невъзможно. За някои нещата вече са отишли твърде далеч. "Санкт Паули, заедно с Байерн и Борусия Дортмунд, е най-комерсиализираният клуб в Германия", казва Маркус Линденау, който е фен на кафяво-белите от раждането си. Хайко Шлеселман от феншопа също има подобни наблюдения: "Клубът осребрява всичко, с което разполага. В един момент просто не остава нещо, което да не се продава." В действителност Санкт Паули, предимно принуден от нуждата, в миналото е прехвърлял част от правата си върху кетъринга, продажбата на билетите или осбено печелившия мърчандайзинг на чужди компании. Но от друга страна днес маркетинговите права отново са собственост на клуба и така той, заедно с Байерн Мюнхен и Фрайбург, е един от трите германски професионални отбора, които не са прехвърлили пазарните си дейности на външна агенция. В днешно време страстите са нагорещявани единствено от идеята за продажбата на името на стадиона, а това си остава едно от последните табута в Санкт Паули. В емоционално годишно клубно заседание членовете гласуват срещу подобна продажба, но това решение не задължава юридически ръководството, а преди всичко ограничението е морално. Така или иначе вотът е еднозначен, особено след изказването на Йохен Харберг от влиятелното фендвижение "Отделение за насърчаване на членовете", което кара залата да заври - той метафорично заявява, че не бива стадионът да се превръща от "красиво езеро в локва с Астра".
В деня след събранието Маркус Шулц, един от заместник-председателите на клуба, седи в административната сграда и казва: "Ще се съобразим с решението, дори да смятаме, че то е погрешно." Стаята за срещи е малка, но тя е най-голямата на етажа в сградата на Щреземанщрасе, която временно се използва до завършването на реконструкцията на стадион Милернтор. Звучи "Rockin’ all over the World" на Стейтъс Куо и това може би е едно от последните германски бюра, на които открито може да се пуши. Изглежда, че това е една от последните твърдини срещу забраната за тютюнопушене на обществени места. Когато обаче става дума за прекръстването на стадиона, за търговията и за цялата тази бъркотия Шулц е убеден: "Аз съм реалист. Каква е ползата от един клуб, който живее само в паметта ни?" Самият мит не може да те изхрани, иска да каже той. Става дума, че трябва да се разграничи това, което може да се толерира, и това, което крепи отбора и засягането му може да предизвика вътрешен срив. Всички са единни, че Санкт Паули не се нуждае от плюшени талисмани и мажоретки, както и от гласовит говорител на стадиона, който да съобщава съотношението на ъгловите удари като част от някаква рекламна стратегия. Относно името на стадиона нещата стоят на доста по-сложна плоскост.
Друга невралгична точка беше така наречената кампания "Спасител" през пролетта на 2003 г., когато чрез продажба на специални тениски и акция на локалите в квартала са събрани повече от 2 милиона евро в касата на клуба и така са избегнати отнемането на лиценза на отбора и пропаденето в оберлигата. Фактът, че цялата инициатива става с взаимодействието на класови врагове като "МакДоналд'с" и кмета християндемократ Оле фон Бойст, е толкова скандален за някои привърженици, че те се отказват от своя отбор. Дори някои телефонни еротични линии по онова време съобщават, че част от таксата ще отиде за една добра цел. Още един удар по вижданията на запалянковците на Паули, които са яростни анти-сексисти. "Кампанията "Спасител" нанесе нулева вреда", коментира Маркус Шулц. "Освен това тя беше чиста необходимост, иначе клубът щеше да фалира." Вероятно някои от противниците на инициативата биха предпочели да умрат красиво. А в такъв момент да се намери точка на взаимен компромис, изглежда по-скоро невъзможно.
Вбъдеще Санкт Паули ще продължи да изяснява дилемата си дали иска да бъде един съвсем нормален професионален клуб или би желал да има по-скоро една романтична визия. А защо да не опита да съчетае и двете, стига едното да не влиза в конфликт с другото? "Аз също изпитвам огромен копнеж към автентичната игра", казва Шулц, "и се питам, как бих направил възможно съществуването на един напълно некомерсиален клуб."
Ексцентричният президент Корни Литман
В случай на нужда клубът продава пожизнени абонаментни карти
Хайко Шлеселман от феншопа не звучи много по-различно, когато споделя: "Искам да си пожелая да останем един остров на щастието и да не вземаме отношение по всяка простотия на заобикалящия ни свят." Президентът Корни Литман, който успява да се наложи над вътрешните си опоненти в клуба, постепенно изплаща дълговете и прави от Санкт Паули един отбор с бъдеще. Литман обаче все още е противоречива личност за феновете, които често му се противопоставят по време на заседанията на доминирания от тях управителен съвет. "Като един гей от квартала той въплъщава в себе си всички идеали на нашите запалянковци", смята Шлеселман, "обаче поради своя характер, той често влиза в конфликти." Управителят на два театъра в Кийц твърди, че не разбира от футбол и оставя свобода на феновете при изразяване на мнението им и при организацията на фенските им инициативи. По финансовите въпроси обаче той не говори с удоволствие. Литман желае лично да отговаря при сключванетото на договорите с футболисти и служители, както и да ръководи изкъсо търговските операции на Санкт Паули. В хода на кампанията "Спасител" по идея на президиума клубът продава 450 доживотни абонаментни карти за Милернтор на стойност от 1910 евро за един брой. Младите фенове мигновено се възползват от изключително изгодната сделка, подпомогнати от местна банка, която отпуска целеви кредит при нулева лихва. Така клубът губи парите на тези хора вбъдеще. През март 2007 г. на извънредно заседание се стига до своеобразен заключителен сблъсък между управата на Литман и надзорния съвет на Санкт Паули, доминиран от феновете. Литман е обвинен, че е подправил договорите на някои играчи и че не действа сериозно по плана с финансирането на реконструкцията на стадиона. Президентът обаче успява да отклони обвиненията като представя убедителен план за новия Милернтор. Малко след това заседание южната трибуна е съборена и днес вече е изцяло завършена. Томас Мегле си спомня: "Когато през 1997 г. дойдох в клуба, се говореше: След половин година започваме строителните работи. Оттогава до сега всяко лято чаках да дойдат багерите."
Сега чакането вече е към своя край и когато новата арена, проектирана в английски стил, бъде завършена през 2014 г., тя не само ще бъде уникална като проект, но и ще бъде с повече места за правостоящи, отколкото със седалки (15 000 от общо 27 000 места). И британците отново ще гледат завистливо към Хамбург, защото Англия е всъщност страната, която претендира да е най-благосклонна към футболните фенове. Обаче клубната сграда, място на срещи между отбора и привържениците му в продължение на десетилетия ще бъде съборена. Дали характерната близост между фенове и играчи ще бъде запазена ще покаже бъдещето.
Треньорското дуо на Санкт Паули: Холгер Станиславски и Андре Трулзен
Решаващо за бъдещата харизма на Санкт Паули ще бъде това дали ще се отдаде на отбора да превърне новия Милернтор в непревземаема крепост за противника. Репутацията на стария стадион вече е увредена. Известната някога със своя рев отсрещна трибуна е сменена от южната част, където младите ултраси си правят своите хореографийки, а повечето други зрители идват от такава обществена прослойка, която понякога се нарича презрително "фракция Галао" - консуматори на португалско кафе с мляко, което се радва на голяма популярност в неохипарския работнически квартал. Тази част от града се е променила: някогашните сбирки на наркомани, обменящи метадон, са заменени от срещи на бохеми, които разговарят на чаша Галао на кварталната пиаца. В сутерените на пристанищните къщи хората повече не обсъждат световната политика, а вече говорят за показателите на новата икономика.
Свен Брукс, само един от многото фен-пионери, които са наети от клуба и работят за него, обаче не вижда в социалните промени някаква опасност за Санкт Паули: "Смятам, че и днешните жители в квартала могат да бъдат доста емоционални. Те запазиха своята вяра в отбора и през годините в регионалната лига." Но те не са способни да определят настроението по трибуните и в това отношение са безполезни. И когато някои от тях обвинят присъстващите от години по стадиона активисти, че имат нацистки виждания, тъй като не могат да направят разграничение между възгледите им, на хора като Хайко Шлеселман това им идва в повече. За да се предотвари прекомерното застаряване на публиката, клубът осигурява по 600 билета на лявата групировка "Ултра Санкт Паули" (USP), за да могат така някои младежи да намерят отново мястото си на трибуните. Надеждите са, че в близко бъдеще днешните млади ще изместят "фракцията Галао" и ще осигурят едно по-добро взаимодействие между южната и отсрещната трибуна. Станиславски казва: "Едно време единството между феновете на различните трибуни беше ясно осезаемо на терена."
В по-ново време, при представянето на новата трибуна по време на домакинството срещу Аугсбург, във въздуха витае чувството, че се задават по-добри времена. Това обаче не важи за някогашния герой на Паули Феликс Луц, който преди сезона е преминал в редицита на аугсбургския клуб с желанието "да се подобри в спортно отношение", но там изпада в ролята на твърда резерва и често наблюдава мачовете на новия си тим от пейката. Така от южната трибуна с ултрасите на Санкт Паули звучи позната мелодия за Руди Фьолер, но с променени думи: "Подобри се спортно, подобри се спортно..." И отново това Паули-чувство. Или както казва иконата на Паули Фолкер Ипих: "Цялостното произведение на изкуството "Санкт Паули" е живо. По различен начин от моето време, но е живо."
Хрумването на рокера Мабузе днес е символ на Паули
Кварталът от години е напускан от инвеститорите. Работническият район е принуден да се откаже от миналия си блясък. Големите предприемачи изоставят хамбургската част Санкт Паули, много барове с червени фенери затварят врати, тъй като страхът от СПИН убива еротичния бизнес, а разположението на квартала до доковете губи своето значение. Цитат на сенатора от морския град Хамбург Хелмут Шмид от онова време: "Хамбургчани почти не ходят до въжените работилници в пристанищния район. Квартал Санкт Паули определено не принадлежи към атракциите на града."
В следствие на това жилищата в района драстично поевтиняват и през втората половина на 80-те години там се заселват предимно студенти и млади хора на изкуството. В новия културен бастион избухва, развива се и властва едно особено влечение към футболния отбор на квартала. Влечение, което другият голям градски отбор, Хамбургер Шпортферайн, е непосилен да поддържа спрямо своите фенове. Готовите за погроми хулигани на Фолкспаркщадион, които скандират дяснорадикални и расистки лозунги, отблъскват много от обикновените привърженици на "червените шорти" от Хамбург.
Клубът Санкт Паули никога не е попадал в центъра на футболните събития в Германия след края на войната, с изключение на един кратък период от 1948-51 г., когато взема участие във финалите на германското първенство. През 60-те и 70-те години отборът, чиито фенове произлизат от градски буржоазни семейства, се проваля шест пъти в опита си да се класира в германската елитна дивизия. 1977 е годината на първото попадане на Санкт Паули в Първа Бундеслига, но заслуженото въодушевление сред публиката бива проиграно с безпрецедентно слабо представяне в дивизията, където Паули едва успява да се противопостави на някой от противниците си. Запалянковците гледат с лошо око на решението на клубното ръководство да домакинства само 5 мача от сезона на домашния стадион Милернтор, а останалите - поради материални съображения - да проведе на арената на врага Хамбург - Фолкспаркщадион. Обаче бундеслигата претърпява не само спортно, но и финансово фиаско. Средната посещаемост на германските срещи през 70-те години е около 3500 зрители на мач. Бившият министър на отбраната Ханс Апел, член на Санкт Паули от 1947 г. и дългогодишна част от ръководството на клуба, казва: "Много президенти бяха тарикати. През 60-те години те събираха пари в касички пред вратите на стадионите, така че до счетоводството едва достигаше някакъв символичен приход."
Ернесто "Че" Гевара е един от героите на публиката на Милернтор
Отвън се случва "Хамбургският казан", а вътре Санкт Паули успява да се класира
Подобен мошенически манталитет докарва клуба от квартала на червените фенери до ръба на пропастта през 1979 г.: президентът Ернст Шахт и неговият асистент Макс Улрих натрупват планина от задължения, възлизащи на 2,7 милиона марки. Германският футболен съюз отнема лиценза на отбора, а в медиите циркулират слухове за окончателен фалит.
След като в началото на 80-те години кварталът започва да се подмладява и да се модернизира, по неговия път тръгва и местния отбор. Нуждата от пари обаче не му е чужда. Главната атракция на сиромашкия клуб са юношите старша възраст, които през април 1981 г. играят пред 25 000 зрители на Милернтор срещу водения от Юп Дервал национален отбор на Германия. Новото спортно ръководство вербува млади играчи от квартала, както и от околностите на пристанищния град. Юрген Гронау, Щефан Щудер и Андре Голке след 1982 г. стават лудите млади, които са знакови за успехите от последвалата ера за отбора на Санкт Паули.
Завръщането във втора дивизия през 1986 г. е постигнато с един полупрофесионален тим, в който заплата от 5000 марки на месец се счита за една от най-високите. Симпатията към отбора, където дълги години цари хаос, нараства. За мачовете в квалификациите за Втора Бундеслига идват средно по 5000 зрители. По време на срещата с Шьопинген на 8 юни 1986 г. се случва нещо, което допринася за формирането на мита "Санкт Паули". Докато на стадиона Щефан Щудер и Андре Голке се борят за победата, в близост до Милернтор се осъществява най-големият масов арест в историята на Федералната република. В т. нар. "Хамбургски казан" полицията арестува за 15 часа 860 демонстранти срещу използването на ядрената енергия.
Стадион Милернтор от въздуха
Отборът се превръща в отдушник за отчаяни активисти
След новото класиране във втора лига в лицето на клуба постепенно се оформя един противник на властта. Който по това време посещава срещите на тима, той среща намусените физиономии на лявоориентираните политически граждани - все пак съботите са предназначени за митинги, демонстрации и дискусии, а не за викане на стадиона. Обаче при ръководството на треньора Вили Райман чрез футбола се формира една алтернатива на политиката, която ентусиазира левите в квартала и предизвиква взрив в зрителския интерес на Милернтор. "Тогава принципите на Санкт Паули бяха: непреклонност, страст, дух за борба и сърце", казва Андре Трулзен, днешният помощник-треньор на Паули, който започва първия си сезон на Милернтор през 1986 г.
"Пост-пънк и уличната сцена се вписват в имиджа на отбора, понеже се изпитва острата нужда от зараждане на фен култура в квартала. Отблъснатите от политическата работа леви активисти, намират един вид социален отдушник на стадиона в Санкт Паули", обяснява Рене Мартенс, автор на клигата "Чудеса все още се случват. Историята на отбора Санкт Паули". Посещението на футболен мач и политическата активност повече не са взаимноизключващи се понятия. Срещите от Втора Бундеслига се превръщат в хепънинги на левите фракции, а преди двубоите феновете се срещат до Балдуиновите стълби на пристанищната улица за подгрявка.
Отначало има около 60 "бунтовници", които редовно стоят прави зад треньорските скамейки. Носейки черни пуловери с качулки или рокерски якета, част от тях с шарени коси, те мотивират играчите със странни възгласи от рода на: "Никога повече фашизъм, никога повече война, никога повече трета лига!". Феновете на Паули рязко се разграничават от дясноекстремистките ултраси на Хамбургер Шпортферайн. Те заканително клатят пръст към дългогодишното управление на пристанищния град от Германската социалдемократическа партия: "Кой ни предаде? Социалдемократите! Кой никога няма да ни предаде? Санкт Паули!". Редовите зрители често сменят местата си на свободния за движение Милернтор през второто полувреме и отиват от едната врата зад другата. Мястото на "бунтовниците" обаче винаги остава постоянно.
На главната трибуна един до друг седят политици като Ханс Апел, търговци като бъдещия президент на отбора Хайнц Вайзенер и няколко сводници, лесно различими с техните ярки дрехи, носещи кошнички с декоративни кученца в тях и хванати под ръка с предизвикателни дами - на Милернтор витае една различна атмосфера.
Особеното: Поведението на феновете зависи от политическите събития по света. Всяка нова песен или скандиране са в пълен противовес със свирките и виковете "шалала" по другите германски стадиони. Вратарят Фолкер Ипих, който в началото на кариерата си в Санкт Паули си взема отпуск, за да се запише доброволец и да участва в строителни работи в следреволюционна Никарагуа, става символ на формиращия се нов запалянковски дух, ориентиран към левия политически спектър. Скоро след това култов статус сред феновете на отбора получава тениска с надпис: "Фолкер, чуйте сигнала". В блока с крайните привърженици стои и пънк-рокерът Мабузе от пристанищната улица. В една съботна вечер той решава да вземе знаме с пиратския череп и кости за 90-те минути на стадиона. От тогава този флаг, символиращ непокорство и своенравна свобода, се превръща в марков за бастиона Милернтор. Днес черепът и кръстосаните кости на черен фон е нещо много повече от емблема на отбора и символ на неудобните революционери от Санкт Паули.
Когато момчетата на Хелмут Шулте се класират в Първа Бундеслига на 29 май 1988 г. в Улм, ефирната телевизия RTL, напук на комерсиализирането на футбола, широко отразява имиджа на "по-различния футболен клуб" и го разнася из цялата страна. Така чрез своя телевизор всеки един запалянко в Германия разбира за съществуването на отбора - "веселяците" от Кийц правят футболната карта на Европа още по-пъстра.
Обаче политическата фенкултура на Санкт Паули не буди само симпатии. През юни 1988 г., преди полуфинала за Евро'88 между Западна Германия и Холандия в Хамбург, стотици германски хулигани преминават през пристанищния район на града. Ултрасите на Санкт Паули, решени, че няма да толерират расистки и сексистки лозунги край Милернтор, отприщват омразата си към тези, които нарушават техните принципи и след срещата изкарват яда си от загубата в сблъсъци по улиците.
Култовият вратар Фолкер Ипих днес
Талисманът "Вумбо" е посрещнат със залп от чаши с бира
След като в мач срещу Нюрнберг футболистът на "франките" Сулейман Сане е наречен с обидното "негър", дейците от новия печатен фен-орган "Милернтор Роър" (МР), заедно с играчи като Фолкер Ипих и Петер Кнебел, изработват през август 1989 г. дипляна срещу нарушаването на човешките права по стадионите. Цитат от манифеста, създаден 18 години преди първата официална кампания срещу насилието в Германия: "Нашият Санкт Паули стои за разбирателството между народите и интернационалната култура на спорта." Лозунгът и до днес е ръководен за привържениците на клуба от Милернтор.
"МР" е формиран като реакция на планирания от президента на Санкт Паули Ото Паулик и архитекта Хайнц Вайзенер "Спорт-Доум" в началото на 1989 г. Тогава е трябвало да започне строителството на нов мултифункционален стадион с хотел, модерна зала и магазини, възлизащо на обща стойност от 500 милиона марки. С флайъри, подписки и мълчалив протест в домакинството с Карлсруе се дава организиран отпор на плановете за мащабна комерсиализация на любимия отбор. През април 1989 г. Паулик оповестява оттеглянето на своите проекти за "Спорт-Доум". И понеже официалният вестник на Паули е взел страна в спора и не съобщава за протестите, някои ядосани активисти решават да направят собствено печатно издание. Малко след това отваря врати и първият фенмагазин на клуба, където членът на "МР" Свен Брукс обслужва алтернативните запалянковци и мястото бързо се превръща в основен пункт за срещи. Интензивната работа с феновете и подобрената комуникация правят от организацията решаващ фактор в клубното управление. През октомври 1989 г. започва организираното посещение на гостувания. Докато през юни 1989 г. за мача на Санкт Паули в Манхайм пътуват само 17 фенове, днес те са повече от 2000.
Подобрената работа с феновете води до раздвижване: изработеният от "МР" флайър "Феновете на Санкт Паули срещу дясното" скоро става класика на съвременните дипляни и по-късно е взаимстван от много други клубове при направата на техните агитационни материали. Когато треньорът Клаус Шлапнер и неговите момчета от Валдхоф Манхайм идват на Милернтор, паметливи запалянковци припомнят за обвързаността между курпфалцкия отбор и нацистите в миналото. Развятото на хамбургския стадион през 1990 г. от манхаймци знаме от времето на Третия райх скоропостижно е премахнато собственоръчно от крайнолевите ултраси на Санкт Паули. Тенденциите към футболна комерсиализация също са изкоренени: когато един от спонсорите на отбора "подарява" на феновете талисман, отговарящ на името "Вумбо", бедното плюшено животинче е посрещнато на почивката на едно от домакинствата със залп от чаши, пълни с бира "Астра", а това се оказва и последното му "дефилиране" пред трибуната за правостоящи. Изпълнение на британски военен оркестър пък среща спонтанен отговор с песни на ИРА, които го заглушават напълно. След този ден никога повече на Милернтор не се изпълнява духова музика.
Отношенията между привърженици и отбор в края на 80-те години са нещо необикновено за един професионален клуб. Играчите стоят близо до феновете не само на думи, а те сякаш живеят заедно. "Много от нас учеха. Бяхме един интелигентен отбор, което се отрази и в нашите обществени ангажименти", спомня си Фолкер Ипих. Някои футболисти работят активно в "МР", а в "клубната къща" на стадиона отборът задължително говори с привържениците след всеки мач. В кръчмата на Бриджит, която често сервира по жартиери, се пие заедно, но когато някой се самозабрави и стане дързък, той веднага получава плесница от дамата, без значение дали е футболист или просто запалянко. Андре Трулзен си спомня: "Особено кухнята беше главната атракция. Имаше традиция пет-шест играчи да водят със себе си познати фенове и там на спокойствие да изпият по бира или да изпушат по цигара."
Тук кварталният отбор се претопява в едно голямо семейство. Успоредно с възхода на футболния клуб, квартал Санкт Паули също просперира през втората половина на 80-те години: в близост до стадиона изникват около 500 заведения, барове и дискотеки, които осигуряват възможност за запалянковците да се "подгреят" преди мач, както и привличат обичащите нощния живот. От новите предложения на квартала не се възползват само феновете, но и играчите. Трулзен: "Винаги ходехме в "Синя нощ" с хазяина Изи. Днес такова нещо повече не е възможно, защото всички футболисти се подлагат непрекъснато на медицински изследвания." В Кийц гледат с отвращение на звездните култове около играчите, създадени в другите отбори. Може би поради липса на футболисти от световна класа. При загуби и слаби игри феновете проявяват своята несравнима емоционалност. Нещо повече - колкото по-зле играе отборът, толкова повече привържениците му почитат Санкт Паули. Ентусиазмът им е заразителен - карикатура на художника Шрьодер от 1993 г. показва бразилския Жокер на отбора Лео Манци, носен на ръцете на запалянковците с истеричните викове: "Лео, Лео". По някое време Манци се обажда: "Но аз влязох в игра в 90. минута и даже не успях да пипна топката." Това по никакъв начин не впечатлява феновете и те продължават да крещят: "Лео, Лео!" Така е в Санкт Паули и до днес.
В този дух отрасват следващите поколения футболисти на отбора. Отговорните фактори в клуба твърдят, че без тази връзка с феновете и без идентификацията с Кийц Санкт Паули не би имал шанс да оцелее. Днешният треньор Холгер Станиславски, който идва на Милернтор през 1993 г. от Хамбургер Шпортферайн, казва: "Митът на Паули не може да се обясни само в едно изречение. Човек има нужда от време, за да разбере истински къде се намира. За мен този процес на опознаване и до днес не е завършил." Спортното развитие на Паули след 1986 г. - 18 години професионален футбол, 6 от които в Първа Бундеслига - води до такава близка емоционална връзка между отбор и фенове, че дори и през трите години в треторазредната Регионална лига Север след 2003 г. средната посещаемост на Милернтор е 15 000 зрители.
На клуба се отдава да утвърди "Санкт Паули" като търговска марка на пазара, без това да води до загубата на алтернативния дух. Ханс Апел, член на отбора от 60 години, описва ситуацията така: "Санкт Паули е жив организъм и за много хора той представлява истински заместител на семейството или емоционалната връзка." Това, което през 80-те години произлиза от субкултура с политически амбиции, от дълго време вече е погълнато от комерсиалното течение. Различността повече не е поляризиращ недостатък на безгръбначния футболен бизнес, а - що се отнася до продажбите - важна опорна точка за финансовата стабилност на отбора. Свен Брукс, който след почти 9 години работа като отговорник за привържениците, е повишен в организационен директор на клуба, казва: "Тук се градят съхраняващите ценности на левите идеи. Ние трябва да съблюдаваме да не се отива отвъд допустимите граници на комерсиализацията."
Информационното табло на Милернтор след знаменитата победа над действащия шампион на света Байерн Мюнхен на 6 февруари 2002 г.
Докато Брукс и другите фенове в ранните години са недолюбвани от чуждите фенгрупировки поради политическите си убеждения, днес Санкт Паули е един от най-окуражаваните и подрепяните отбори в Германия, като дори и Ули Хьонес взема дейно участие в спасяването на отбора по време на последната криза в клуба през 2003 г. Британските медии със завист говорят за феномена "Санкт Паули", който отива извън традиционните футболни ценности: той включва "Светата Троица" от бира, правостоящо място и иронизиращи скандирания. Английското футболно списание "ФоурФоурТу" нарича хамбургския отбор "най-рокаджийския клуб на света".
Но рискът от бумеранговия ефект на своята собствена слава съществува. "Играчи, които по-рано бяха нужни да развиват фантазията на привържениците, днес повече не са необходими", смята Рене Мартенс: Така и така Милернтор е пълен на всеки мач. От икономическа гледна точка повече не е необходимо определени фенгрупи и разпръснати ветерани да стоят сред ултрасите на трибуните. Мабузе, пионерът на знамето с мъртвешката глава, предпочита да ходи на мачовете на градските съперници Алтона 93, които играят в петоразредната оберлига: Повече модерни фенове, повече комерсиалност. Както политическите амбиции, така и фенският фолклор отбелязва застой на Милернтор. Реалността се опитва да съживява мита с акции като "Вива Санкт Паули - Борбата с треторазредността" от 2004 г., обявена от маркетинговия отдел на клуба като "една своеобразна собствена революция". Мотото е: "При нас не се лее кръв, а само бира Астра и Бомерлундер." Домакинствата на Санкт Паули не са това, което е футболът в големите градове - медийно събитие и чисто развлечение. Малката разлика: другите отбори излизат под звуците на музиката от филма "Междузвездни войни", а организационният директор на Милернтор предпочита това да става с парчето на AC/DC "Hells Bells". По другите стадиони головете се празнуват с "Кан Кан", а на Милернтор - със "Song 2" на Блър.
И ако в днешното общество изобщо може да се говори за свободен дух, то абонаментната карта за срещите на Санкт Паули е синоним на различност и обвързаност с клуба за модерните запалянковци. Политически безгласните избиратели също получават трибуна на Милернтор: Малка утеха и свободна мисъл след 70-часовата работна седмица, проявена веднъж на 14 дни.
Клишето на футболния мейнстрийм гласи, че стадионите днес трябва да са пълни. Но какво във футбола не е клише? Фолкер Ипих казва: "Никога не съм харчил парите, които съм печелил като професионален футболист, за социални цели. Спестих ги и накрая си купих къща. Нищо особено." Друго клише гласи, че средностатистическите футболисти нямат ясно изразен музикален вкус. В потвърждение на това 9 от всеки 10 футболисти в Германия отговарят на въпроса каква музика слушат с: "Ах, каквото пуснат по радиото." Нищо изненадващо. На същото питане Марсел Егер от Санкт Паули отговаря с: "В момента любими са ми Арктик Мънкийс, Шаут Аут Лаудс и, ако съм в по-спокойно настроение, Деймиън Райс." Егер казва също и че неговото училище, от общо трите гимназии във франконския град Ансбах, е била "по-скоро една хипи-гимназия". От другите две средни училища излизали "зубрачи по математика и мамини синчета". Много малко от професионалните футболисти биха обозначили средношколските си години като "хипи-гимназия", а прилежните ученици като "мамини синчета". Слагаме край на клишетата, но става ясно горе-долу що за човек е Марсел Егер - той е прототип на различния професионален футболист. Точно като Фолкер Ипих, Петер Кнебел или Андре Трулзен и Холгер Станиславски.
И като такъв, разбира се, пасва идеално на този клуб. Той е олицетворение на това очарование, което излъчва Санкт Паули. Денят, на който Егер осъзнава това, е 20 май 2001 г. Тогава 24-годишният днес футболист, играещ за младежките отбори на Нюрнберг, присъства на Франкенщадион, когато Санкт Паули се класира за четвърти път в Първа Бундеслига. След последния съдийски сигнал и двата отбора си разменят благопожелания, тъй като и "франките" постигат класиране в елита. Феновете на Нюрнберг, ползващи се от правото на домакинството, слизат на терена да празнуват, докато запалянковците на Паули остават изолирани в сектора за гости и са обградени от полиция и стюарди. Това на пречи на хамбургците да се веселят по всички правила на това изкуство. Партито на "северните пирати" докарва феновете на "Клуба" чак до завист, включително и Марсел Егер - младата надежда на Нюрнберг: "Що за яки пичове са това, помислихме си. Нищо не може да им развали удоволствието."
Томас Мегле (вдясно) е готов да захапе някого за честта на Паули
Мегле трябва да държи речи пред тълпата, стъпил на каса бира
През главата му минава мисълта колко хубаво би било да принадлежи към тази общност като играч и тези хора да скандират името му. Нещата в професионалния футбол не винаги могат да се определят обаче като концерт по желание: след като на Егер е казано, че повече няма бъдеще в младежкия отбор на Нюрнберг, той преминава в състава на Фойхт в южната регионална лига. Докато младият футболист още се колебае дали да не се концентрира върху учението си, в родният си град съдбата го среща с Георг Фолкерт, някогашен ръководител в Санкт Паули. Стига се до разговор и Фолкерт пита Егер какви са бъдещите му планове. Егер разказва за своите виждания и мисли, а Фолкерт убедено отвръща: "Ти би паснал добре на Санкт Паули, защото там едно твърдо влизане получава повече овации, отколкото една задна ножица." Скоро след срещата агентът на играча успява да уреди клиента си на Милернтор.
Естествено, да се твърди, че всички футболисти на Санкт Паули по рождение са футболни романтици и идеалисти, е пълна глупост. Някои от тях просто чинно изпълняват професионалните си задължения там, а при други апетитът се появява с яденето. Така става с Томас Мегле. "Тогава щях да отида и в Рот-Вайс Оберхаузен", казва 35-годишният днес футболист, който идва за пръв път в клуба от Кийц през 1997 г., а след това още два пъти подписва договор с Паули след престои в други отбори. Обаче освен спортните причини, които първоначално са най-важни за Мегле, съществуват и специфични фактори като "интересния вътрешен живот в отбора". Любопитният мюнхенец е въведен в света на Санкт Паули от Свен Брукс и получава интересни преживявания: в бара на клуба той, стъпил на каса от бира "Астра", държи народни речи. Нещо, което никога преди не би си представил. Мегле обяснява своя мироглед: "Нямам нужда да говоря толкова за политика. Аз имам нужда от човешка топлина, тя е факторът да се чувствам добре." Играчът, който влиза в историята като авторът на гола от мача с носителя на Междуконтиненталната купа Байерн, все пак запазва един прагматичен подход по отношение на професионалната си кариера и опитва щастието си в други отбори като Ханза Росток и 1860 Мюнхен.
Този прагматизъм е препоръчителен за всеки играч на Санкт Паули, защото той се основава на принципа за многообразието. Никой не бива да си мисли, че клубът наема един футболист, само защото той добре се вписва в удобната вселена на Паули. Бюрата в офиса на клуба са затрупани с молби на играчи, които искат да играят за хамбургския отбор поради неговото реноме - обаче наличието на подходящ характер и желание не са достатъчни за сключване на договор. Красноречив пример за това е Бенямин Адрион - футболистът, който даде началото на кампанията "Вива кон агуа" за чиста питейна вода в развиващите се страни по света и така за пореден път показа, че Паули е нещо повече от обикновен футболен клуб. Адрион имаше болезненото преживяване да не получи удължаване на контракта си, въпреки обществените си заслуги.
Треньорът Холгер Станиславски обяснява: "Ние търсим играчи преди всичко заради спортните им качества и отборния им дух - чак тогава гледаме обществената им позиция и способността им да я изразяват." Да изградиш успешен отбор с малко пари и той да служи за идентификация на много футболни запалянковци е деликатна задача. За сплотяване на фенската маса Санкт Паули задължава своите футболисти веднъж годишно да правят заедно обиколка на града и след това да посетят клубния фенмагазин, за да заздравят връзката с квартала. Но това не е просто балансиращ акт, а част от самата философия на клуба. "Надявам се, че в близко бъдеще ще успеем да се класираме в първа дивизия и да се утвърдим там, без да загубим чара си и без да се поддадем на гнусната печалба", казва Марсел Егер. Звучи почти невъзможно. За някои нещата вече са отишли твърде далеч. "Санкт Паули, заедно с Байерн и Борусия Дортмунд, е най-комерсиализираният клуб в Германия", казва Маркус Линденау, който е фен на кафяво-белите от раждането си. Хайко Шлеселман от феншопа също има подобни наблюдения: "Клубът осребрява всичко, с което разполага. В един момент просто не остава нещо, което да не се продава." В действителност Санкт Паули, предимно принуден от нуждата, в миналото е прехвърлял част от правата си върху кетъринга, продажбата на билетите или осбено печелившия мърчандайзинг на чужди компании. Но от друга страна днес маркетинговите права отново са собственост на клуба и така той, заедно с Байерн Мюнхен и Фрайбург, е един от трите германски професионални отбора, които не са прехвърлили пазарните си дейности на външна агенция. В днешно време страстите са нагорещявани единствено от идеята за продажбата на името на стадиона, а това си остава едно от последните табута в Санкт Паули. В емоционално годишно клубно заседание членовете гласуват срещу подобна продажба, но това решение не задължава юридически ръководството, а преди всичко ограничението е морално. Така или иначе вотът е еднозначен, особено след изказването на Йохен Харберг от влиятелното фендвижение "Отделение за насърчаване на членовете", което кара залата да заври - той метафорично заявява, че не бива стадионът да се превръща от "красиво езеро в локва с Астра".
В деня след събранието Маркус Шулц, един от заместник-председателите на клуба, седи в административната сграда и казва: "Ще се съобразим с решението, дори да смятаме, че то е погрешно." Стаята за срещи е малка, но тя е най-голямата на етажа в сградата на Щреземанщрасе, която временно се използва до завършването на реконструкцията на стадион Милернтор. Звучи "Rockin’ all over the World" на Стейтъс Куо и това може би е едно от последните германски бюра, на които открито може да се пуши. Изглежда, че това е една от последните твърдини срещу забраната за тютюнопушене на обществени места. Когато обаче става дума за прекръстването на стадиона, за търговията и за цялата тази бъркотия Шулц е убеден: "Аз съм реалист. Каква е ползата от един клуб, който живее само в паметта ни?" Самият мит не може да те изхрани, иска да каже той. Става дума, че трябва да се разграничи това, което може да се толерира, и това, което крепи отбора и засягането му може да предизвика вътрешен срив. Всички са единни, че Санкт Паули не се нуждае от плюшени талисмани и мажоретки, както и от гласовит говорител на стадиона, който да съобщава съотношението на ъгловите удари като част от някаква рекламна стратегия. Относно името на стадиона нещата стоят на доста по-сложна плоскост.
Друга невралгична точка беше така наречената кампания "Спасител" през пролетта на 2003 г., когато чрез продажба на специални тениски и акция на локалите в квартала са събрани повече от 2 милиона евро в касата на клуба и така са избегнати отнемането на лиценза на отбора и пропаденето в оберлигата. Фактът, че цялата инициатива става с взаимодействието на класови врагове като "МакДоналд'с" и кмета християндемократ Оле фон Бойст, е толкова скандален за някои привърженици, че те се отказват от своя отбор. Дори някои телефонни еротични линии по онова време съобщават, че част от таксата ще отиде за една добра цел. Още един удар по вижданията на запалянковците на Паули, които са яростни анти-сексисти. "Кампанията "Спасител" нанесе нулева вреда", коментира Маркус Шулц. "Освен това тя беше чиста необходимост, иначе клубът щеше да фалира." Вероятно някои от противниците на инициативата биха предпочели да умрат красиво. А в такъв момент да се намери точка на взаимен компромис, изглежда по-скоро невъзможно.
Вбъдеще Санкт Паули ще продължи да изяснява дилемата си дали иска да бъде един съвсем нормален професионален клуб или би желал да има по-скоро една романтична визия. А защо да не опита да съчетае и двете, стига едното да не влиза в конфликт с другото? "Аз също изпитвам огромен копнеж към автентичната игра", казва Шулц, "и се питам, как бих направил възможно съществуването на един напълно некомерсиален клуб."
Ексцентричният президент Корни Литман
В случай на нужда клубът продава пожизнени абонаментни карти
Хайко Шлеселман от феншопа не звучи много по-различно, когато споделя: "Искам да си пожелая да останем един остров на щастието и да не вземаме отношение по всяка простотия на заобикалящия ни свят." Президентът Корни Литман, който успява да се наложи над вътрешните си опоненти в клуба, постепенно изплаща дълговете и прави от Санкт Паули един отбор с бъдеще. Литман обаче все още е противоречива личност за феновете, които често му се противопоставят по време на заседанията на доминирания от тях управителен съвет. "Като един гей от квартала той въплъщава в себе си всички идеали на нашите запалянковци", смята Шлеселман, "обаче поради своя характер, той често влиза в конфликти." Управителят на два театъра в Кийц твърди, че не разбира от футбол и оставя свобода на феновете при изразяване на мнението им и при организацията на фенските им инициативи. По финансовите въпроси обаче той не говори с удоволствие. Литман желае лично да отговаря при сключванетото на договорите с футболисти и служители, както и да ръководи изкъсо търговските операции на Санкт Паули. В хода на кампанията "Спасител" по идея на президиума клубът продава 450 доживотни абонаментни карти за Милернтор на стойност от 1910 евро за един брой. Младите фенове мигновено се възползват от изключително изгодната сделка, подпомогнати от местна банка, която отпуска целеви кредит при нулева лихва. Така клубът губи парите на тези хора вбъдеще. През март 2007 г. на извънредно заседание се стига до своеобразен заключителен сблъсък между управата на Литман и надзорния съвет на Санкт Паули, доминиран от феновете. Литман е обвинен, че е подправил договорите на някои играчи и че не действа сериозно по плана с финансирането на реконструкцията на стадиона. Президентът обаче успява да отклони обвиненията като представя убедителен план за новия Милернтор. Малко след това заседание южната трибуна е съборена и днес вече е изцяло завършена. Томас Мегле си спомня: "Когато през 1997 г. дойдох в клуба, се говореше: След половин година започваме строителните работи. Оттогава до сега всяко лято чаках да дойдат багерите."
Сега чакането вече е към своя край и когато новата арена, проектирана в английски стил, бъде завършена през 2014 г., тя не само ще бъде уникална като проект, но и ще бъде с повече места за правостоящи, отколкото със седалки (15 000 от общо 27 000 места). И британците отново ще гледат завистливо към Хамбург, защото Англия е всъщност страната, която претендира да е най-благосклонна към футболните фенове. Обаче клубната сграда, място на срещи между отбора и привържениците му в продължение на десетилетия ще бъде съборена. Дали характерната близост между фенове и играчи ще бъде запазена ще покаже бъдещето.
Треньорското дуо на Санкт Паули: Холгер Станиславски и Андре Трулзен
Решаващо за бъдещата харизма на Санкт Паули ще бъде това дали ще се отдаде на отбора да превърне новия Милернтор в непревземаема крепост за противника. Репутацията на стария стадион вече е увредена. Известната някога със своя рев отсрещна трибуна е сменена от южната част, където младите ултраси си правят своите хореографийки, а повечето други зрители идват от такава обществена прослойка, която понякога се нарича презрително "фракция Галао" - консуматори на португалско кафе с мляко, което се радва на голяма популярност в неохипарския работнически квартал. Тази част от града се е променила: някогашните сбирки на наркомани, обменящи метадон, са заменени от срещи на бохеми, които разговарят на чаша Галао на кварталната пиаца. В сутерените на пристанищните къщи хората повече не обсъждат световната политика, а вече говорят за показателите на новата икономика.
Свен Брукс, само един от многото фен-пионери, които са наети от клуба и работят за него, обаче не вижда в социалните промени някаква опасност за Санкт Паули: "Смятам, че и днешните жители в квартала могат да бъдат доста емоционални. Те запазиха своята вяра в отбора и през годините в регионалната лига." Но те не са способни да определят настроението по трибуните и в това отношение са безполезни. И когато някои от тях обвинят присъстващите от години по стадиона активисти, че имат нацистки виждания, тъй като не могат да направят разграничение между възгледите им, на хора като Хайко Шлеселман това им идва в повече. За да се предотвари прекомерното застаряване на публиката, клубът осигурява по 600 билета на лявата групировка "Ултра Санкт Паули" (USP), за да могат така някои младежи да намерят отново мястото си на трибуните. Надеждите са, че в близко бъдеще днешните млади ще изместят "фракцията Галао" и ще осигурят едно по-добро взаимодействие между южната и отсрещната трибуна. Станиславски казва: "Едно време единството между феновете на различните трибуни беше ясно осезаемо на терена."
В по-ново време, при представянето на новата трибуна по време на домакинството срещу Аугсбург, във въздуха витае чувството, че се задават по-добри времена. Това обаче не важи за някогашния герой на Паули Феликс Луц, който преди сезона е преминал в редицита на аугсбургския клуб с желанието "да се подобри в спортно отношение", но там изпада в ролята на твърда резерва и често наблюдава мачовете на новия си тим от пейката. Така от южната трибуна с ултрасите на Санкт Паули звучи позната мелодия за Руди Фьолер, но с променени думи: "Подобри се спортно, подобри се спортно..." И отново това Паули-чувство. Или както казва иконата на Паули Фолкер Ипих: "Цялостното произведение на изкуството "Санкт Паули" е живо. По различен начин от моето време, но е живо."
Частните заеми, не кредитна проверка, Fast Одобрение
ОтговорИзтриванеНяма кредитни чекове, нисък лихвен процент, одобрен през 2-5 дни
Кандидатствайте за частна лична или бизнес заем днес при много ниска лихва. От личен да бизнес кредити, ние имаме решение на вашите финансови нужди.
Когато банката ви обърнат гръб на вас, не се отказвайте, нека да ви помогне да се върна на пистата. Тъй като въпросът за кредит и сигурността е нещо, което клиентите са все по-загрижени за,
Ако се интересувате, Отговор на този имейл или посетете нашия уеб сайт днес за повече информация.
Заявител лични данни.
Твоето име:
Нужна сума:
Стараната ти:
Заем Продължителност:
Вашият адрес:
Телефонен номер:
Месечен приход:
Секс:
Вашия факс номер:
Твоята възраст:
Лице за контакт: Шон Кент.
Е-мейл: seankentco-operative@hotmail.com
Сърцето ми беше счупено, никога не вярвам, че отново ще се върна на моя бивш, докато д-р ЛОВЕ не върна моя бивш в рамките на 24 часа със силно любовно заклинание. Той е надежден за положителен резултат, свържете се с магьосника за любовна магия по имейл: {placeofsolution@yahoo.c om} или whatsapp на 1 443 281 3404
ОтговорИзтриване