За бирата на Уши и за Дон Алфредо

През 1959 г. Айнтрахт печели германското първенство, а година по-късно се среща в един паметен финал за Купата на европейските шампиони с Реал Мадрид. Един спомен за великата франкфуртска единадесеторка от късните петдесет години на ХХ. век.


Айнтрахт Франкфурт - шампион на Германия за 1959 г.

Вероятно футболистите на Айнтрахт щяха да се справят и без Уши. И без нейната помощ щяха да станат шампиони през 1959 г. и да достигнат до решаващия двубой за КЕШ през следващата година благодарение на техния велик талант и на находчивия им треньор Паул Освалд. От друга страна забавните истории относно готвачката на Айнтрахт Франкфурт Уши показвт една от най-големите достойнства на успешния отбор: тяхното чувство за съпричастност и единство. По време на финалите за германската титла през 1959 г. треньорът Освалд поставя в продължение на 6 седмици своите играчи в казармени условия и ги изолира от заобикалящия ги свят в спортното училище, намиращо се в близост до франкфуртския Валдщадион. Всички трябва да са в леглото до 23:00 часа, а алкохолът е строго забранен. Все пак футболистите жадуват в своите тихи вечери за една студена бира. На готвачката Уши не й липсва находчивост. Тя напълва една каничка за кафе с разхлаждащата напитка и почти контрабандно я промъква край Освалд. Така момчетата могат да се насладят вечерно време на една задружна чаша сок от хмел – макар и само на по една порцеланова чашка.

Тимът с орел на гърдите изиграва едни безгрешни финали и печели всички шест срещи от своята група. Гръмката победа със 7:2 в Бремен привлича в последвалото домакинство 81 000 зрители на Валдщадион – срещу Пирмазенс! Този двубой и до днес остава най-посетеният мач в историята на франкфуртския стадион. Общо през сезон 1958/59 Айнтрахт губи само два пъти и остава непобеден в продължение на 29 поредни срещи. Вдъхновителите на играещата силно технически и нападателно единадесеторка са капитанът и плеймейкърът Алфред Пфаф, десният халф Рихард Крес и левият полузащитник Дийтер Линднер. Треньорът Паул Освалд въвежда нужната тактическа дисциплина в играта на склонните към зрелищни рискове франкфуртци. „Той ни даде ясно да разберем, че ние първо трябва да преборим противника и чак след това да го надиграем”, спомня си Дийтер Щинка, играл като дясно крило във Франкфурт, относно тактическото кредо на своя някогашен наставник. Но все пак Освалд не се държи като някой диктатор и изтезател. Играчите на дипломирания спортен учител го уважават най-вече поради неговото умение да вниква във футболната тактиката в дълбочина. Освалд се е учил от треньорската легенда Ото Нерц (първият национален селекционер на Германия – бел.авт.) и след Втората световна война той превръща Кикерс Офенбах в един топотбор. През 1957 г. треньорът става един от хората, създали треньорската школа към Германския футболен съюз. Още в първата година след преминаването му от Офенбах във Франкфурт, той среща бившия си тим във финала за германския шампионат.
Айнтрахт търси бързо решаване на спора


Старите емблеми на франкфуртския клуб. От ляво на дясно: от 1911 г. до 1920 г.; между 1920 и 1967 г.; между 1967 и 1980 г.; между 1980 и 1999 г.

„Освалд-дербито” хвърля цял Франкфурт на Майн във футболна треска. Срещата се предава на живо в градските киносалони, а около 5 000 фенове предприемат далечно пътуване като хващат влака за Берлин, докато 2 000 привърженици на Кикерс присъстват на Олимпийския стадион в разделения след войната град. Айнтрахт Франкфурт се счита за отявлен фаворит, но в двете срещу между хесенските съперници в Оберлига Юг играчите на Освалд срещат яростната съпротива на бойките офенбахци и не успяват да победят, завършвайки два пъти наравно. Във финала Айнтрахт търси бързо решаване на спора и още в 16-ата секунда унгарецът Ищван Шчтани вкарва за 1:0. Обаче Кикерс се вдигат на крака и след 20 игрови минути резултатът е 2:2. В крайна сметка отборът от Франкфурт надделява с 5:3 след продължения и така печели първата и засега последната германска титла за традиционния хесенски клуб.

Радостта на феновете при завръщането на отбора във Франкфурт на Майн надминава дори еуфорията от Щутгартския маратон, проведен на 19 май същата година. Повече от 300 000 души с оглушителни възгласи посрещат играчите на градската гара и съпровождат конската карета с футболистите до франкфуртския площад. Колко време продължават тържествата – това никой не може да каже със сигурност. След шампионската титла от 1959 г. шансовете за добро представяне в европейските клубни турнири не изглеждат особено добри – нападателите Шчтани и Файгенспан, заедно отбелязали всичките пет гола във финала с Кикерс Офенбах, подписват с платежоспособната конкуренция на Айнтрахт Стандарт Лиеж и 1860 Мюнхен. Така преминаването на отбора във втория кръг от турнира за Купата на европейските шампиони вече се е оценявал като успех – финландският шампион КуПС Куопио скоропостижно оттегля своето участие. Но след като в осминафинала Айнтрахт категорично разбива и отстранява швейцарците от Йънг Бойс Берн, тимът на Освалд демонстрира своят първи футболен шедьовър срещу австрийския шампион Вийнер Шпортклуб. След минимална победа за гермаците в първата среща, в реванша австрийците упражняват силен натиск над Айнтрахт и повеждат с 1:0. Но през второто полувреме на преден план излиза капитанът Пфаф, който е наречен от своите съотборници просто „Дон Алфредо” по аналогия с великия Алфредо ди Стефано. Той дава знак за атака и другарите му го последват с охота. Изведнъж франкфуртците започват да комбинират така освободено, сякаш са на тренировка, вкарват за 1:1 и достигат до полуфинал.

„Германците бяха прекалено бързи”

Двата сблъсъка с фаворизирания Глазгоу Рейнджърс окончателно затвърждават славата на този състав на Айнтрахт и будят изумени възклицания в цяла Европа. В първата среща футболните аматьори от Западна Германия помитат шотландските професионалисти с 6:1. Напълно шокираният играч на Рейнджърс Бил Стивънсънописва поражението така: "Германците бяха толкова бързи и ни удариха със собственото ни оръжие: пробивите по фланговете. През второто полувреме изобщо не бяхме наясно къде се намираме. Ние бяхме просто един помагач на звездата от шоуто." Великолепен на терена отново е "Дон Алфредо" Пфаф, който инициира почти всяка атака на своя отбор и сам реализира две попадения. Шотландците са толкова впечатлени от представянето му, че преди началото на втората среща в знак на уважение му подаряват шапка, и по-точно казано: едно бомбе. След като франкфуртците печелят и реванша в Глазгоу с 6:3, Рейнджърс отдават почит на цялата германска единадесеторка и правят нещо, което в днешно време човек трудно може да си представи. При напускането на игрището, британците правят почетен шпалир на своите гости и ги изпращат с ръкопляскания.

Франкфуртският победен експрес, минал през Европа, достига до финалната си спирка, която отново се намира в Глазгоу, но този път на Хемпдън Парк вместо Айброкс и то срещу легендарния "Бял балет" Реал Мадрид. В един динамичен и вълнуващ двубой момчетата на Освалд дори повеждат с 1:0, но след това Пушкаш, ди Стефано и компания заиграват така, сякаш са от друга галактика и след спиращи дъха 90 минути печелят с невероятното 7:3. Този път германците аплодират победителите. Или пък просто им е липсвала още малко от бирата на Уши в каничката за кафе, за да достигнат до великия триумф...


http://www.youtube.com/watch?v=X9KHuE8c9lM&feature=player_embedded
Кадри от финала за КЕШ през 1960 г. (Първа от общо 9 части)

Състави, голмайстори и информация:
ФИНАЛ ЗА КУПАТА НА ЕВРОПЕЙСКИТЕ ШАМПИОНИ
(СЕЗОН 1959/60)

АЙНТРАХТ ФРАНКФУРТ – РЕАЛ МАДРИД 3:7 (1:2)

Айнтахт Франкфурт: Егон Лой – Фрийдел Лутц, Херман Хьофер – Ханс Вайлбехер, Ханс-Валтер Айгенброт, Дийтер Щинка – Рихард Крес, Дийтер Линднер, Ервин Щайн, Алфред Пфаф (К), Ерих Майер

Реал Мадрид: Рохелио Антонио Домингес – Маркитос, Хосе Сантамария, Пачин – Хосе Мария Сарага (К), Хосе Мария Видал – Канарио, Луис дел Сол, Алфредо ди Стефано, Ференц Пушкаш, Франсиско Хенто

Голмайстори: 1:0 Крес (18.), 1:1 ди Стефано (27.), 1:2 ди Стефано (30.), 1:3 Пушкаш (46.), 1:4 Пушкаш (56. – дузпа), 1:5 Пушкаш (60.), 1:6 Пушкаш (71.), 2:6 Щайн (72.), 2:7 ди Стефано (73.), 3:7 Щайн (75.)

Дата: 18 май 1960 г.
Стадион: Хемпдън Парк (Глазгоу, Шотландия)
Зрители: 135 000
Съдия: Джон Моуат (Шотландия)


Треньорът Паул Освалд, вдясно на снимката, през 1987 г. Дипломираният учител по футбол е роден на 4 февруари 1905 г. в Заалфелд. Умира на 10 ноември 1993 г. във Франкфурт на Майн.

Финалът за германската титла през 1959 г. и до днес се счита като вечната класика на майнските дербита. След продължения Айнтрахт Франкфурт побеждава Кикерс Офенбах с 5:3. Един разговор с автора на 3 гола от двубоя Екехард Файгенспан.


Айнтрахт (в бяло) срещу Кикерс (в червено) преди началото на финала на Олимпийския стадион в Берлин.

Екехард Файгенспан, през юни 1959 г. Айнтрахт Франкфурт среща Кикерс Офенбах във финалния двубой за шампионското звание на страната. Колко взривоопасен беше този мач?

Изразът "футболно дерби" от известно време насам е синоним за едно ожесточено съперничество, включващо в себе си и омраза. Когато през 1959 г. играхме срещу Кикерс, нещата бяха малко по-различни. Поне между нас, играчите. Разбира се, че бяхме като електризирани - все пак играехме срещу нашите съседи от района на Майн в Берлин пред 80 000 зрители. Но чак пък омраза?

Познавахте се с Вашите противници.

От дете играя футбол в Хесен, отначало в отбора на Нийдер-Вьолщат, а после и в Фрийдберг. Играл съм в различни регионални първенства като юноша. Някои от моите съотборници от младежките ми години по-късно заиграха в Кикерс Офенбах.

Фактът, че играчите идват от един регион, беше ли основа за развитието на един силен и задружен отбор?

Определено. Нашият тим се състоеше почти изцяло от хесенци. Единствено Егон Лой беше от Бавария, а Ищван Шчтани - от Унгария, но той пък беше дошъл при нас след унгарската революция. Като изключим тях, Алфред Пфаф, Дийтер Щинка, Ханс-Валтер Айгенброт бяха все момчета от Хесен. А треньорът ни Паул Освалд беше седял на пейката на Кикерс Офенбах в продължение на цели 10 години. Той познаваше техните играчи още от детските им години.

Никой треньор не е позавал футбола в Хесен толкова добре като него.

За него задружността беше нещо много важно. По време на срещите от финалния рунд ние живеехме изолирани в спортното училище до Валдщадион. Имаше ясни правила за дисциплина, трябваше да сме по леглата в единайсет, на сутринта повечето от нас ходеха на работа, аз имах лекции в университета, за да мога да се дипломирам като машинен инженер. На обяд отново се събирахме за тренировка. Бяхме като семейство.

Говори се, че след убедителното представяне в предварителната група на финалния рунд през 1959 г. Айнтрахт е бил ясен фаворит срещу Кикерс Офенбах. Как виждате нещата?

Де факто през онези години имахме един великолепен отбор и още година по-рано можехме да се класираме за финалния рунд, но в последния мач се провалихме срещу Ян Регенсбург, а Алфред Пфаф изпусна дузпа. През сезона 1958/59 започнахме слабо, но в течение на годината постепено се разиграхме и представянето ни се подобряваше лавинообразно. Последните мачове във финалния рунд бяха вече феноменални: победихме в Кьолн с 4:2, в Пирмазенс - с 6:2, бихме Вердер Бремен вкъщи с 4:2. В края имахме 12 точки от 12 възможни и голова разлика 26:11. В другата група Кикерс Офенбах определено имаха доста повече затруднения. Поради това може се каже, че влязохме на финала като фаворити. Но все пак в миналото често бяхме губили от Кикерс и техният отбор през 1959 г. не беше по-лош от нашия. Прайзендьорфер, Краус, Кауфхолд - това бяха все доста известни имена.

Какви тактически наставления даде треньорът Освалд?

Тъй като той добре познаваше отбора на Кикерс, даде ни полезни съвети за техните силни и слаби страни. Мотивира ни със своята реч. По него време имаше доста по-малко конкретни тактически напътствия. При всички положения не бяхме стегнати като в корсет. Играчите си знаеха позицията на игрището и играеха в своята зона - при това само там. Днес треньорите постоянно казват: Нападателят не помагаше достатъчно в дефанзивен план. Навремето не беше така. Аз бях нападател - така че стоях си отпред, подавах, вкарвах голове.

С кой съиграч си взаимствахте особено добре?

Дийтер Линднер и Алфред Пфаф бяха добри подавачи, както и Ищван Шчтани. Но най-добре се разбирах с Рихард Крес. Той никога не играеше егоистично. Използвах неговата бързина и завършващи пасове.


Препълненият франкфуртски Валдщадион (днес: Комерцбанк-Арена) след реконструкцията през 1955 г.

Първият гол срещу Кикерс става след Ваша асистенция.

Започнахме мача типично за сезона: сякаш сме някаква пожарна команда. С бързия ни офанзивен футбол ние просто отвявахме противника. Така стана срещу Пирмазенс, Кьолн и Хамбург. Във финала, само след няколко изминали секунди, получих топката по десния фланг и я пуснах към Ищван Шчтани, който вкара за 1:0. Обаче офенбахецът Краус изравни след 8 минути. Беше невероятно начало.

След ъглов удар Вие вкарвате с глава за 2:1 - един и до днес оспорван гол. Как оценявате ситуацията?

Твърди се, че в тази ситуация съм изблъскал противниковия футолист, но истината е, че офенбахците сами си попречиха - това може да се види и на размазаните черно-бели телевизионни кадри от срещата.

Прайзендьорфер изравнява преди почивката - това 2:2 се запазва до края на редовното време. Имаше ли смяна на стратегията от страна на Освалд преди началото на продълженията?

Да не си мислите, че Освалд ни е казал да се затворим в защита? Каза ни да играем за голове и за победа! Ва банк! И на това се дължи очарованието на финала от 1959. Атаки една след друга. Без никакво прекъсване.

В края не бяхте ли в прединфарктно състояние? През 1959 г. смените още не са позволени.

Не мисля. Може пък да сме имали известна доза късмет.

За дузпа ли играхте?

Това днес още се обсъжда. Когато Крес навлезе в наказателното поле, аз се намирах на 4 метра от него. Тогава той беше задържан за краката. Офенбахците наобиколиха съдията и започнаха едни безкрайни дискусии, но реферът беше вече решил. И за мен спорът беше ясен: дузпа имаше.

Вие реализирате за 3:2, а след това Шчтани покава на 4:2. Кикерс обаче не се отказват.

Попадението за 4:3 падна 10 минути преди края на продълженията. И тогава Кикерс здраво натиснаха. Бяха много мотивирани и единни. Но ние се измъкнахме от ситуацията - с парада на моя живот.

Вашият гол за 5:3?

Изтръгнахме се от хватката, тогава подехме контраатака чрез Пфаф, той продължи към Крес, като на тренировка, Крес излезе сам срещу вратаря на Кикерс Валтер Цимерман и ми пусна топката успоредно - това имах предвид, като казах, че не играе егоистично - и аз влязох с кълбото във вратата. Няколко сантиметра пред голлинията изритах топката с всичка сила в празната мрежа. В този момент аз знаех: Шампиони сме! Ние сме най-добрият отбор в Германия. Какво чудесно чувство!

http://www.youtube.com/watch?v=C-QYDj57N80&feature=player_embedded
Кадри от финала за титлата през 1959 г.

Беше ли Айнтрахт Франкфурт заслужилият шампион?

Въз основа на последните срещи от финалия турнир, в които доминирахме, ние основателно станахме шампиони, въпреки че Офенбах също заслужаваха да победят във финала.

Запалянковците на Айнтрахт нахлуват на игрището след последния съдийски сигнал. Започва една гонитба между полиция и фенове. На Вас лично случи ли се нещо лошо?

Изобщо не. Бяхме прекалено заети със самите нас. Празнувахме в Берлин, заедно с 80 000 души по трибуните, а след това и по улиците. На следващия ден заминахме обратно за Франкфурт, на площада ни посрещнаха 250 000 привърженици. Това беше нещо невероятно - връхната точка в моята кариера.

Каква беше премията за победата?

Получихме по един малък телевизор и 1000 марки. Част от парите инвестирах в една по-добра кола, а останалото запазих за образованието си.

През сезон 1959/60 Вие можехте да играете в турнира за Купата на европейските шампиони срещу отбори като Реал Мадрид и Глазгоу Рейнджърс. Защо преминахте в 1860 Мюнхен?

Исках да приключа висшето си образование в Мюнхен. Преди това посещавах университета в Дармщат, живеех при родителите ми във Фрийдберг, а играех футбол във Франкфурт. Това продължително обикаляне по градовете щеше да се задълбочи още повече с участието за КЕШ и дипломирането ми щеше да се проточи цяла вечност.

Днес поддържате ли връзка с Вашите съотборници от отбора от 59 година?

Бившите играчи, които днес още живеем в региона около Франкфурт, се срещаме ежемесечно - за юбилеи, за Коледа, за рождени дни. В крайна сметка почти винаги има повод за празненство.


Ди Рьомер във Франкфурт на Майн. Ако някога Айнтрахт спечели бундеслигата, то празненствата ще бъдат точно тук.

Състави, голмайстори и информация:
ФИНАЛ ЗА ПЪРВЕНСТВО НА ФЕДЕРАЛНА РЕПУБЛИКА ГЕРМАНИЯ
(СЕЗОН 1958/59)

АЙНТРАХТ ФРАНКФУРТ – КИКЕРС ОФЕНБАХ 5:3 след продължения (2:2, 2:2)

Айнтрахт Франкфурт: Егон Лой, Ханс-Валтер Айгенброт, Херман Хьофер, Дийтер Щинка, Фрийдел Лутц, Ханс Вайлехер, Рихард Крес, Ищван Шчтани, Екехард Файгенспан, Дийтер Линднер, Алфред Пфаф. Треньор: Паул Освалд.

Кикерс Офенбах: Валтер Цимерман, Карл Валдман, Алфред Шултхайс, Вили Кайм, Хайнц Лихтъл, Ернст Ваде, Енгелберт Краус, Херман Нубер, Зийгфрийд Гаст, Герхард Кауфхолд, Хелмут Прайзендьорфер. Треньор: Богдан Чувай.

Голмайстори: 1:0 Шчтани (1.), 1:1 Краус (8.), 2:1 Файгенспан (14.), 2:2 Прайзендьорфер (23.), 3:2 Файгенспан (92.), 4:2 Шчтани (108.), 4:3 Гаст (110.), 5:3 Файгенспан (119.)

Дата: 28 юни 1959 г.
Стадион: Олимпийски стадион (Берлин, ФРГ)
Зрители: 75 000
Съдия: Ерих Асмусен (Фленсбург)

Когато Марадона почти дойде в Бранденбург

В срещата между Щал Бранденбург и Лок Лайпцих резултатът е 2:2. Ако той се запази, Лок ще бъде шампион, а Щал, като четвърти в крайното класиране, ще се класира в турнира за Купата на УЕФА. Тогава обаче Бранденбург вкарва за 3:2 и предопределя съдбата си.



„Разбира се, че искахме да спечелим мача.” Фалк Цшийдрих седи на един разтегателен зеленикав фотьойл в еднофамилната си къща в Пасау. Отвън постройката блести от прясната си жълта боя, откроява се дървен балкон, а вътре по мебелировката няма и драскотина. Преди пет години семейство Цшийдрих построява дома си, всекидневната е семпло обзаведена и изглежда като нова. Фалк Цшийдрих е един слаб и, може да се каже, един почти деликатен човек. Той почти потъва в креслото си. Двубоят, който Цшийдрих е искал да спечели, е било предпоследното домакинство от оберлигата на ГДР за сезон 1987/88.

На сутринта Ерих Хонекер тържествено обявява „великите дела в името на светлото бъдеще” в съветския вестник „Правда” – денят отбелязва 43-тата годишнина от победата на Съюзниците над хитлеристка Германия. Малко по на запад Бьорн Енгхолм се бори за победата на изборите за ландтаг на провинция Шлезвих-Холщайн. А по трибуните на малкия Щадион ан дер Квенцбрюке 15 000 зрители окуражават своя отбор Щал. Тече добавеното време на срещата с водача в таблицата Лок Лайпцих. Йеске овладява топката зад гърба на защитата, но съдията Киршен отсъжда нарушение за домакините. Фос и капитанът Рингк са спрели да играят, очаквайки свободния удар. Топката се намира на 20 метра фронтално пред вратата на Лок.

28-ият сезон се превръща в „едно от най-вълнуващите и най-драматичните първенства след образуването на оберлигата”, както отбелязва в коментара си след последния кръг вестник „Марксистки народен глас”. Относно двубоя срещу фаворита и очаквания шампион Лок Лайпцих, изигран на „Стадиона на стоманодобивния комбинат”, „Бранденбургер Нойесте Нахрихтен” пише: „Това беше един вълнуваща и, може да се приеме, изиграна на добро ниво среща от нашата оберлига.” На два пъти бранденбургците повеждат в резултата, обаче на два пъти след това и надиграните саксонци от Лайпцих успяват да изравнят. Над всички изпъква младият Бернд Хобш. В този момент Лок се намира пред омразния тим на Ерих Мийлке (директор на ЩаЗи – бел. авт.). Динамо Берлин и оглавява класирането. На трето място е Динамо Дрезден, който все още има шансове за титлата със своите 4 точки изоставане. Четвърти е ведомственият отбор на бранденбургския стоманен комбинат. Мачът върви трудно, понеже футболистите са прекалено нервни от доста високия залог: Ако Лок бие в Бранденбург на Хафел, титлата е почти спечелена, докато във финала за източногерманската купа Динамо Берлин ще срещне слабо играещия Карл Цайс Йена и никой не се съмнява в победата на берлинчаните. Така проектошампионът Лок ще участва в Купата на европейските шампиони, а проектоносителят на купата Динамо Берлин - в Купата на носителите на национални купи. В първенството ще има един щастлив губещ - Щал Бранденбург ще завърши четвърти и, заедно с Динамо Дрезден, ще получи една от двете квоти за турнира за Купата на УЕФА.


Старата емблема на ведомствения спортен отбор Щал Бранденбург

"Всъщност ние не искахме да спечелим мача"

Две години преди това бранденбургците изненадващо се класират в европейските клубни турнири. Със своята по-добра голова разлика от конкурентите си в класирането те завършват пети и се възползват от предоставените три места на отборите от ГДР, като заемат едно от тях. В първия кръг Щал отстранява ирландския Колърейн, но след това идва елиминацията от ИФК Гьотеборг (на шведски: Йотебери - бел.авт.). Двубоите остават незабравими в Бранденбург, а тогавашният тим в общи линии остава непроменен през последвалите сезони. Фалк Цшийдрих по това време все още играе в Щал Рийза - отбора на саксонския стоманен комбинат. През зимната пауза на сезон 1987/88 футболистът отива в Бранденбург. Той първоначално следи срещата с Лок Лайпцих от пейката, но в 82-рата минута треньорът Петер Кол го пуска в игра. Фалк Цшийдрих е все още свеж.

Капитанът ще изпълнява. Кристоф Рингк се затичва и изританата от него топка прехвърля стената. На вратата стои бившият футболист на годината в Източна Германия Рене Мюлер. Той пази мрежата също и на националния тим на ГДР. Топката въртеливо започва да пада и когато се доближава до стража на Лок, Мюлер се разтяга и я боксира встрани. Фалк Цшийдрих надбягва противниковия защитник и първи се добира до кълбото, леко вдясно от голлинията.

Фалк Цшийдрих днес работи като пощальон в Пасау. "Това не е работата на мечтите ми, но поне в ранния следобед се прибирам вкъщи." Той все още изглежда жилав, с тесни рамене и остри черти на лицето. Русите му някога кичури, които на старите снимки изглеждат така, сякаш нарочно са накъдрени от ролки, са изпънати назад и са станали тъмносиви. Все още той поддържа толкова обичаните преди време мустаци, само че днес те са доста по-къси от преди - като че ли са някакъв стар приятел, с когото са се поскарали и чувствата между тях са поохладнели, но Фалк така и не е намерил сили да се раздели с него. Цшийдрих седи в едно ъглово канапе и посетителят има натрапчивото чувство, че всичко е можело да протече по някакъв съвсем различен начин. "Не", казва той внезапно, "всъщност ние не искахме да спечелим мача."

Цшийдрих, междувременно станал на 45-годишна възраст, преминава през фазите на строителството и укрепването на тоталитарния строй в Източна Германия. Роден е в Радеберг, "там, където правят бирата", бърза да поясни той. Вероятно в Долна Бавария картата на Германия се обяснява с видовете бира. Говори с мек саксонски диалект, в който само инцидентно изпъкват някои по-твърди звуци, повлияни от говорите в долнобаварската му втора родина. След преминаването на детското и младежкото училище в Дрезден, както и на футболната школа, той заиграва футбол в оберлигата. Тренира два пъти на ден и повече от 20 часа на седмица, като атлетичността и физическата подготовка стоят на преден план. Животът е хубав, "защото като футболисти, ние бяхме подчертано привилегировани", казва Цшийдрих. Освен тежките тренировки, спортната медицина също играе важна роля, разказва Цшийдрих. "Всеки получаваше по малка купичка с цветни хапчета. Казваха ни, че това са витаминозни таблетки." Така футболистите могат да тичат като лекоатлети, а силите им изглеждат неизчерпаеми. Още като младежи в спортното училище плувкините получават окосмяване по кръста и понякога по горната устна. Преди срещите в Дрезден всички играчи задължително приемат медикаментите. "Чак после ми стана ясно, че това е било допинг. Преди мачовете трябваше да се явим в подземието, където беше кабинетът на лекаря. А половин час преди началния сигнал ние ставахме доста неспокойни.” Цшийдрих седи на канапето и разтърсва протегнатите си ръце. Иска да покаже колко неспокойни са ставали момчетата.

Освен системния допинг, източногерманското първенство има и други особености. "Също се уреждаха и мачове." Цшийдрих го казва така, сякаш поздравява с добър ден. Разнасят се куфарчета с пари, а съдиите "получават партийни нареждания да направят Динамо Берлин шампион." В Бранденбург едно куфарче с пари също намира своя получател. "Нашият вратар веднъж призна, след като направи една дузпа, че нарочно се е хвърлил в грешната посока." Телевизията е на срещата и учудването е голямо. Все пак вратарят признава всичко пред съиграите си. „Това му излезе доста скъпо – той трябваше да излежи няколко нощи в ареста.”

Към всичко това накрая се намесва и ЩаЗи. Ханс Леске пише в обширната си дисертация, че в 40-годишната история на източногерманския футбол най-важните персони всъщност са били Руди Хелман, Манфред Евалд и Ерих Мийлке. Това са съответно отговорникът на комитета по спорта към ЦК на компартията, президентът на спортния съюз на ГДР и министърът на държавната сигурност. Те организират, покровителстват, тормозят, шпионират и манипулират спорта и спортистите. Те намират лекомислени поддръжници – между които дори велики футболисти като Улф Кирстен, признати треньори като Едуард Гайер, както и няколко съдии - в различни периоди всички те работят за Държавна сигурност. "Може би за да не си застрашат кариерите и за да могат да участват в националния отбор и при пътуванията в чужбина." Цшийдрих говори с безличен глас, в който обаче могат да се различат примеси на фатализъм, спокойствие и прагматизъм. Той отклонява предложението за неформално сътрудничество. "Не трябваше да мисля кой знае колко за това." Но това не се подразбира от само себе си, кариерата на Цшийдрих започва в един от клубовете за пример в ГДР. Като допълнение към Динамо Берлин, милиционерският отбор на Динамо Дрезден също се намира под специалното внимание на империята на Мийлке.

Обгрижваният клуб организира големия пробив в живота на младия футболист. Като 17-годишен той здраво работи по своите обязаности в консервативната йерархия на първия отбор, помага там, където му се казва, след края на тренировките събира топките и конусите и чисти обувките на по-старите си колеги. „Нещата тогава бяха много строги. Аз бях най-малкият, трябваше хем да давам най-доброто от себе си на игрището, хем да бъда на разположение на другите. Понякога те ме вземаха с тях на по бира.” Той изглежда се налага в тима като млад играч и един ден е поканен да бъде част от великите – част от Ханс-Юрген „Дикси” Дьорнер и компания. „Бях единствен от моите набори!” Дори и след 30 години гордостта изпълва тялото на Фалк, а ръката му ритмично почуква по масата. Тогава обаче най-внезапно намеренията на дрезденското трио Коте, Вебер и Мюлер са разкрити – те планират да емигрират по време на един двубой на националния отбор. ЩаЗи реагира незабавно и зачерква също и кариерата на Цшийдрих, променяйки целия му живот. Агентите на държавна сигурност щателно изучават родословното дърво на футболистите на Динамо за западни контакти, подозрителни премествания, дисидентство. Нищо не е трябвало да бъде пропуснато.

„Сестрата на майката на моята приятелка живееше в Запада и отборът ми ме изправи пред избор. Раздели се с нея или трябва да се махаш.” Цшийдрих все още не е бил женен и така класическата причина за брак в ГДР отпада – като футболист той вече е имал собствено жилище. Пред прага на мечтата на своя живот той е принуден внезапно да избира: „Тогава си помислих: Ще играеш футбол евентуално до 35-ата си годишнина, а жена ти ще е до теб през целия ти живот.” Тонът на гласа му отново примесва спокойствие и прагматизъм. Няма героични песни, няма самосъжаление.


Фалк Цшийдрих (в средата) днес, като треньор на юношески футболен отбор.

"Но окото, това го имах"

Допинг, корупция, измама. Можете ли да вземете професията си насериозно, господин Цшийдрих? "Да, при всички положения. Беше ни добре в ГДР, получавахме каквото искахме и можехме да се концентрираме върху спорта.” Цшийдрих разказва за поощрителните пътувания до Берлин, майсенския порцелан, тренировъчните лагери в чужбина. Той е един от най-добрите играчи от своята генерация. След разговори с президентския етаж, той е делегиран в Щал Рийза, за да може да остане в близост. „Помислиха си, че отношенията ни щяха се изгладят постепенно и тогава щяха да ме върнат.” Междувременно казармата е отбивана в армейския спортен отбор Форвертс Каменц в продължение на цели 2 години. След това Цшийдрих е изпратен в провинцията и играе за един обикновен ведомствен спортен отбор.

Много спомени от кариерата на Фалк не успяват да се доберат до чистичката къща на семейство Цшийдрих. Един внимателно отделен фотоалбум е единствената вещ, която разказва за миналото. Майчинската ръка грижливо е събирала снимки и извадки от вестници. „Никога не съм си правил труда да пазя материали и поради това много събития и предмети не са останали до днес”, смее се Франк. Все пак той открива една залепена вестникарска изрезка и започва да чете на глас. В статията младият Фалк Цшийдрих е определен за играч на мача в Рийза. Той никога не е бил бърз футболист, „но окото”, той докосва бузата си със своя показалец, „това го имах”. Може би това е бил и решаващият фактор преди 20 години. Отбитата от Мюлер топка попада точно в краката на Фалк Цшийдрих, който без усилие я праща покрай лежащия на тревата национален вратар. Кълбото се забива под горната греда. Малко по-късно съдията слага край на срещата. Благодарение на късния гол Щал Бранденбург побеждава Лок Лайпцих с 3:2.

„Силен драматизъм за една предоволна публика”, провъзгласява „Народен глас”, а капитанът Рингк заявява в интервю за същото издание, че с три точки от оставащите мачове класирането в европейските турнири е напълно възможно. „Естествено, бях много радостен за гола ми срещу Мюлер”, казва Цшийдрих, потривайки ръце. Той просто прави това, за което тренира от дете. „След свободния удар реагирах по начин, по който би реагирал всеки един нападател. Освен това прекият свободен удар нямаше сила, мислех, че Мюлер така и така ще улови топката и изведнъж тя попадна на крака ми. Реагирах по рефлекс.” Да, те се радваха. На домашния препълнен стадион. Освен това Рене Мюлер е национален вратар. Трибуните празнуват, а пред очите на Руди Хелман целият град се изправя на крака, понеже един ведомствен спортен отбор е надделял над един чисто футболен клуб. Тези, които са били там тогава, разказват и до днес, че виковете „Щал – Фойер” (от германски: „Стомана – Огън” – скандиране на феновете на Щал Бранденбург) огласят района около стадиона дори часове след последния съдийски сигнал. „Ние винаги сме играели за победа”, кима 20 години по-късно Герхард Бушатцки, който днес тренира ветераните на отбора. „Тук, в Щал, не можеш да претупаш един мач просто така. Но пък ние бяхме ведомствен спортен отбор и някои неща трябваше да ги правим по заобиколния начин.” Историята на онзи съботен следобед може да се разгледа и като огледало на вътрешните борби в източногерманския футбол.

Елитната Оберлига на ГДР е създадена за глезените деца на системата – това са т.нар. футболни клубове, които Кристоф Рингк и днес все още нарича „клубовете за високи спортни постижения”. Те са 11 на брой, а останалото са ведомствени спортни отбори към различни фабрики и комбинати. „Ведомствените спортни отбори трябваше да бъдат пълнеж на оберлигата.” Рингк също пристига от клуб за високи спортни постижения – „Форвертс Франкфурт”, отборът на армията. В Бранденбург Рингк попада заради баба си, която бяга на Запад. Това коства на футболиста забрана да пътува с отбора си в чужбина за мачовете от Купата на УЕФА, както и вероятно място в националния отбор. Той е командирован в Бранденбург на Хафел, защото може би партийните другари са се надявали по този начин никога повече да не чуят за него. „Ведомствените спортни отбори бяха потискани”, ще потвърди всеки, който е заговорен по темата. При всички положения Герхард Бушатцки, когото всички наричат Валтер, понеже така се е казвал баща му, ще се подпише под това становище и с двете си ръце. Бушатцки е част от отбора от почти самото начало. А то датира от 1950 г., когато фабриката за стомана и валове съществува само от броени месеци.

В Бранденбург на Хафел започва да се преработва стомана от скрап още през 1914 г., а по времето на Ваймарската република концернът Флик закупува оборудването и фабриките, образувайки „Средногермански Стоманени Дейности” АД. След демонтаж, ново изграждане и някои модернизации съоръженията от града на река Хафел произвеждат една трета от индустриалната стомана в ГДР. В „Комбината за качествена и неръждаема стомана-Бранденбург” работят почти 10 000 души. Заводът предпоставя за разцвета на града през 70-те и 80-те години. Жителите на Бранденбург наброяват близо 100 000 – толкова много, колкото никога повече те няма да бъдат. В близост до комбината с такава бързина пръстенообразно изникват работнически квартали, че там липсва т.нар. инфраструктура за свободното време. Местното партийно ръководство забелязва проблема и заключва в едно ведомствено досие без дата от края на 70-те години: „Някои млади хора се оплакват от известното отегчение, което цари в града”, налице са „все още твърде малко възможности да се върши нещо в свободното време.” В новоизградените квартали живеят над 40 000 души, а футболът е идеалният вариант за запълването на почивните дни на работниците, за създаване на идентификация с Бранденбург, за туширане на социалните проблеми. „Стадионът на стоманените работници”, построен върху развалини от войната, е мястото, предназначено за съчетаване на всички тези човешки чувства и емоции.

С помощта на завода се изгражда ведомственият спортен отбор Щал, осигурени са футболисти, а работното време на някои от работниците във фабриката е намалено, за да могат те също да участват в тренировките. Треньори, домакини, медицински персонал – всичко се професионализира и финансира от стоманения комбинат. Инженери по тревното покритие има колкото ти душа иска. Успехът идва през 80-те години – класиране в оберлигата през 1984 г., а в последвалия сезон Щал изненадващо завършва на пето място в крайното класиране, като в основата на всичко това отново е Кристоф Рингк. Клубът открива новата главна трибуна на стадиона с капацитет 1000 седящи места, билети за домакинските срещи се намират само след много уговорки и сложни сделки, а стоманената фабрика конструира електронно табло по собствен дизайн за своя „футболен колектив”.


Бившият "Стадион на стоманените работници" днес носи името Щадион ам Квенц.

„Със сигурността на една банка”

Пенсионираният инженер Валтер Бушатцки (62), в миналото отговарял за осигуряването на футболисти за Щал Бранденбург, Рихард Верниц (69) и Клаус Волтерсдорф (67), които също са работили в стоманения комбинат, седят в една ВИП-стая, намираща се във вътрешността на малката трибуна. Всички те някога са играли за работническия отбор, тренирали са в него и са вършили някаква организационна работа. Сега те са част от ветераните на клуба и обезателно се срещат на стадиона всеки четвъртък, „със сигурността на една банка”, както обича да казва Верниц. Две бирички, по едно малко и истории за миналите години. Те се радват, че стадионът се поддържа адекватно, и се гордеят с обновената ВИП-стая. Стените са боядисани с клубните цветове: синьо и бяло. Освен това там висят постери, свидетелстващи за най-важните успехи на отбора, плакати на спонсорите и грамадни портрети на най-известните футболисти на Щал. Щефен Фройнд, Рой Прегер, Франк Йеске. Само две маси са доживели времената след падането на Стената, както и няколко пуловера, които възрастните мъже са облекли. В четвъртък вечер те си разказват един на друг за успехите на Щал, за стартовата единадесеторка на противника и за трудните условия срещу Динамо Берлин. Нивото на течността в бирените бутилки се снишава, а шумотевицата в стаята се покачва, вдъхновена от нови спомени. Всеки се опитва да надвика другия, всеки знае и иска да разкаже някакви други детайли, всеки по свой си начин.

„Може би това може да се каже по следния начин: При нас идваха тези, които изпадаха през пукнатините”, Верниц се ухилва. По онова време няма трансфери, а играчите се делегират по препоръка на партията – прехвърлянето в някой малък отбор се е окачествявало като санкция. Вратарят Цимер идва от Йена, където е наказан заради обвинения в неудобна политическа дейност по време на студентските му години. Рингк се появява през 1981 г., след като преди това е бил лишен от правото да се занимава със спорт за половин година. Йескевият Франк – както Цшийдрих постоянно нарича Йеске – извън терена е доста жизнерадостен човек: той обича алкохола, доброто настроение и красивите жени. „Бяхме една пъстра тайфа”, казва Цшийдрих, а Рингк разказва за една „компания, която се е клела във вярност”.

„При нас идваха играчи, определяни като прекалено недисциплинирани за футболните клубове или като неподходящи за техния игрови стил. „Повъзпитайте ги малко”, казваха ни тогава. И когато те изведнъж започваха да играят добре”, Бушатцки нещо се почесва по брадичката, „тогава футболните клубове бързо-бързо си ги искаха обратно.” Форвертс Франкфурт са направили всичко възможно, за да накарат него, капитана Рингк, да си тръгне от отбора. Принципно ведомствените спортни отбори често са били ощетявани и потискани от ръководството на футболната лига. Ута Кледке, която е автор на антологията „Спорт в ГДР”, изследва тънката граница между „политическата регулация и оперативната самостоятелност” на тима от Бранденбург. Тя е наясно с инсценираните финансови ревизии в клуба. Разходите за играчи и инфраструктура трябва да бъдат контролирани с цел „ведомствените спортни отбори да останат подчинени на политическата диктатура, както и да се запази неофициалната спортна йерархия в социалистическата страна, на чийто връх се намират футболните клубове на милицията (съответно на държавна сигурност), а в дъното са натикани отборите на различни фабрики и трудови колективи.”


Страховитият директор на ЩаЗи Ерих Мийлке

Спортът и политиката са били неразривно свързани. Съдбата на ведомствения спортен отбор зависи от генералния директор на завода. В Бранденбург това е Ханс-Йоаким Лаук. „Той дойде през 1970 г. и оттогава вече се играеше по различен начин”, спомня си Бушатцки. Преди това футболът е бил само един не особено важен щрих от ежедневието на работниците. Лаук задейства своите връзки и осигурява ведомствено финансиране, които водят до бързото изкачване на бранденбургския тим. „Той можеше да си позволи да заплашва”, казва Рингк и повишава глас, защото който може да заплашва в ГДР, „той разполага с един могъщ завод зад гърба си.” Затова Лаук изисква 100-процентово себеотдаване – във всеки мач! Когато това не се получава, той лично ходи да се кара на играчите. „Правеше всичко за заводския отбор, дори когато рискуваше да си навлече гнева на политическото ръководство”, разказва Верниц. Бившият администратор на тима потрива ръце. Останалите кимат искрено.

Естествено, че те още си спомнят за сезона 1987/88, дори и когато с удоволствие биха разказали за някоя забавна случка, свързана с Купата на УЕФА. Успехите засенчват непохватната победа срещу Лок. Освен това сложната ситуация през онази 1988 г. не е напълно осмислена от някои хора дори и след повече от 20 години по-късно. „Понякога ние тук бяхме малко наивни”, допуска Бушатцки. „Един път толкова много се бяхме радвали. Човече, съдията свири за нас, а не за Динамо Дрезден.” С недомлъвки един дрезденчанин му обяснява на какво се дължи тази „изненада”: съдията е инструктиран да облагодетелства Динамо Берлин като ощети дрезденчани. „И ние стояхме там като някакви завършени глупаци.” Бушатцки се плясва по челото, а другите се смеят. Те са били просто един ведомствен спортен отбор, казват сами. Но късният победен гол срещу Лок не може да бъде отнет, всички са били на стадиона като длъжностни лица, всички са били въодушевени. „Само дядото си беше тръгнал, понеже искаше обезателно да хване първия влак. Беше се ядосал на равния резултат.” Под „дядото” Бушетцки има предвид своя баща.

„Не”, казва Волфганг Юхерт, „при нас нямаше някакви големи тактически уловки за съперника.” Треньорът заклева отбора си да играе за победа, а зрителите бурно се вълнуват по своите места. Волфганг Юхерт от две години е президент на Щал Бранденбург. Един човек на успеха. На бюрото му са поставени рамкирани снимки: с него и със славните ветерани, с него и с Франц Бекенбауер, с Ули Хьонес. Юхерт е осъществил една от детските си мечти: той членува в Байерн Мюнхен. Първото си посещение на Запад след падането на Берлинската стена той прави в Мюнхен – и гледа на живо Байерн срещу Вердер Бремен на Олимпийския стадион. На рафта зад бюрото му се намира умален модел на неговия черен мерцедес купе. Волфганг Юхерт е застраховател, той осигурява хората срещу житейските несгоди и е на път през цялото време. Има побеляла брада на 5 дена и черни ивици в предимно бялата си коса. „Сол и черен пипер”, наричат англичаните този фасон. 59-годишният господин е пъргав и жив човек, може да разказва със сладкодумие. Четири седмици след поемането на длъжността му Щал изпада в шестодивизионната ландеслига. Най-лошото постижение в клубната истирия на бранденбургци за добре дошъл.



„Тук играчите печелят най-добре”

„Тук имаме оптимални условия”, казва Юхерт. „През времето на социализма играчите с охота идваха при нашия ведомствен тим.” Въпреки това в състава на националния отбор са викани само футболисти на големите отбори. Цшийдрих вероятно щеше също да получи повиквателна, ако беше останал в Дрезден. Също и Рингк, ако не беше баба му. Никой не се интересува от Бранденбург – този град е под нивото на партийните другари. „Тук заплатите на играчите бяха най-добри”, пък и натискът на тайните служби е по-малък.

Юхерт присъства на домакинствата в Бранденбург още от времената на оберлигата, но само като фен. Едва много по-късно той навлиза в ръководството и в представителството на клуба. Така той свободно може да разказва относно сложните години след Промяната. През 1993 г. стоманеният комбинат е затворен, което принуждава футболният отбор да си търси нови спонсори, да бъде самостоятелен и конкурентоспособен. След кратко интермецо във втора дивизия идва и резкият спад. „Богаташчета-западняци” навлизат в структурите на Щал като играчи, треньори и ръководители. „Те просто искаха да изкарат малко бързи и лесни пари при нас, без да си дават зор.” Вътрешните противоречия се изострят, а отборът прави грешка след грешка. Следват фалит и ново начало. Юхерт пляска с ръце над главата си, когато разказва как „сребърните сервизи са пробутани под масата”. По-младите играчи са продадени, а на по-старите никой не се доверява особено много. Поколението на Фалк Цшийдрих няма късмет. „На Изток никой не го беше грижа за нас, а за Запада бяхме прекалено стари”, гласът му звучи от креслото в Пасау с едва различима меланхолия. Трябва да се определят цели наново, както самият той казва. „За мен Промяната трябваше да дойде десет години по-рано”, Цшийдрих се колебае известно време и гледа през прозореца, „или изобщо не биваше да идва.”

Навън отново е станало студено. Отборът тренира вечер на съседното игрище и под електрическо осветление. Играчите дриблират и подават, като трудно достигат до една от вратите. На слабата светлина лицата им изглеждат бледи - дали поради студа или поради младостта им. Треньорът е забил ръцете си в джобовете на дебелата си черна шуба. Кратките му коментари са съпроводени с облаци бяла пара, излизащи от устата му. Футболистите спринтират, правят шпагати и остри влизания. Някои момчета все още са на възраст, позволяваща им да играят в младежкия отбор. Волфганг Юхерт стои близо парапета на стадиона, а ръцете му са скръстени пред гърдите. Единствената тема, за която той говори с по-голямо удоволствие от тази за миналото на клуба, е относно плановете за настоящето. За бъдещето. Първата крачка е направена. Намерен е нов треньор, а в основата днес стои младежката школа. Една година тимът трябва да се „консолидира” в ландеслигата, а след това пътят води нагоре. Шансовете не са лоши, отборът е добър. Зад гърба им почива тъмният стадион, а на много места времето сякаш изглежда спряло. Главна трибуна, кула на говорителя, съблекални - миналото на Щал Бранденбург е построено от камък.

В края решаващи са осем гола. По-доброто голово съотношение определя шампиона в 28-ия сезон на оберлигата на ГДР. Първи в крайното класиране е Динамо Берлин – за десети пореден път. С равни точки с първенеца е Лок Лайпцих. Лок и третият, Динамо Дрезден, се класират за участие в турнира за Купата на УЕФА. Финалистът за източногерманската купа, Карл Цайс Йена, бързо-бързо отпада за КНК. Лок играе пред 90 000 зрители на огромния лайпцихски Централщадион срещу Наполи. Някои очевидци твърдят, че хората по трибуните всъщност са били дори 120 000. Двубоят завършва без победител. В Бранденбург на Хафел футболните любители са „наказани” да стоят пред своите телевизори. Говори се, че Диего Марадона е имал един добър ден.


Кадри от сезона 1987/88, когато Щал среща берлинското Динамо.


Ветераните на Щал Бранденбург. Горен ред, от ляво на дясно: Детлеф Цимер, Ларс Позорски, Еберхард Янота, Михаел Шулц, Кристоф Рингк, Холгер Дьобел, Волфганг Юхерт (президент). Долен ред, от ляво на дясно: Рой Прегер, Уве Шулц, Андреас Линднер, Роланд Гумц, Зилвио Демут, Томас Арент.

Любовта на Ландауер

Под ръководството на президента Курт Ландауер Байерн Мюнхен става шампион на Германия за първи път през 1932 г. Въпреки това името на сина на еврейска търговска фамилия почти е заличено от историческите книги. Днес той би бил на 125 години.



Ури Зийгел е в състояние да опише сцени, които са се случили преди десетилетия, така, сякаш са се случили вчера. Той никога не се е хвалил с чичо Курт в училище, но винаги е бил горд от него. "Той беше красив мъж, много популярен", казва Зийгел, роден през 1922 г., и прокарва ръка през папка с пожълтели снимки. Чичо Курт не е между живите от почти 50 години, а едва сега интересът към него се появява. "Той попадна в забрава", казва Зийгел. "Освен това мюнхенският футбол трябва да му е много благодарен." Може би днес рекордите на Байерн нямаше да са налице ако не беше евреинът Курт Ландауер.

Почти 20 години, с някои прекъсвания, Ландауер е бил президент на Байерн Мюнхен. През Първата световна война той се бие за Германския райх, а след това извежда клуба до голяма популярност. При неговото ръководство "баварците" стават за първи път шампиони на Германия през 1932 г. Хиляди отдават почит на Ландауер, но синът на известна еврейска търговска фамилия не предполага, че уважението много скоро ще изчезне.

Само няколко месеца по-късно братовчед на неговия тъст е бит от нацистите на улицата. Крачолите на панталона на адвоката са отрязани и той е принуден да носи табела с надписа: "Аз съм евреин и повече няма да се оплаквам от полицията." През 1933 г. Ландауер се оттегля от поста си в Байерн Мюнхен. На 10 ноември 1938 г., ден след погромите в Мюнхен, Ландау е изпратен в концентрационния лагер Дахау, където е затворен за 4 седмици в отделение номер 8.

Невежество, невнимание или пресметливост

На това място, в концлагера, през една вторнишка вечер през септември 2009 г. се отбелязва 125-тата годишнина от рождението на Ландауер. Ури Зийгел, последният му жив роднина, адвокат трето поколение, държи реч пред гостите, между които е и директорът на Байерн Карл-Хайнц Румениге. Дахау символизира най-тъжното време от живота на Ландауер, но същевременно е и периодът на някои от неговите най-големи постижения.

Ландауер успява да избяга от лагера и търси убежище в Швейцария, но четирима от неговите братя и сестри са убити от нацистите. Въпреки трагедията той се завръща в Мюнхен през 1947 г. и подава молба пред американските окупационни власти за разрешение отново да преоснове футболния клуб Байерн. "Мнозина вече се бяха опитали да подновят отбора", казва Зийгел. "Но техните молби бяха отхвърлени. Моят чичо обаче беше надежден човек." Ландауер открива пътя за успешните десетилетия, които започват от края на 60-те години на века. Основата за рекордния шампион.

На Ландауер не се гледа като на легенда на Байерн. Който отвори интернетсайта на отбора и напише в търсачката името на президента Ули Хьонес, ще получи 1646 резултата, а при името на Карл-Хайнц Румениге ще бъдат намерени 1286 материали. Същевременно за Ландауер няма нито един. ""Баварците" си мислят, че тяхната история започва с Франц Бекенбауер и с успехите през 70-те", твърди Зийгел. Ландауер умира през 1961 г., а клубният вестник на Байерн обяснява отсъствието му между 1933 и 1947 г. с "политически съображения". На некролога му е сложено разпятие, а за еврейските корени няма и думичка.

Това невежество, невнимание или пресметливост е? Дали Байерн Мюнхен не се опитва да игнорира всички политическо-религиозни въпроси, тъй като планира търговски акции на арабския пазар? Еврейското начало е видно за всеки, който проучи детайлно клубната история. Пример за това е улица Курт-Ландауер-Вег, намираща се до пътния възел, водещ към новата Алианц-Арена. "Това съзнателно отхвърляне е обида към много евреи", казва Еберхард Шулц от Синовната църква в Дахау. Нито футболният клуб Байерн, нито градският съвет на Мюнхен са тези, които поддържат историята жива, а хора като Шулц или Шарлоте Кноблох, президент на централния еврейски съвет. "Ние се стремим да поставим Ландауер отново в центъра на мюнхенската общественост", казва Шулц.


Шампион на Германия за 1932 г. - Байерн Мюнхен!

"Ритай като Курт"

Заедно с Морис Шрайбман, управител на еврейския отбор Макаби Мюнхен, Шулц седи в кафене на мюнхенския площад и обяснява своите планове. През октомври 2009 г. той планира второ мероприятие в памет на Ландауер, изложба, концерт срещу расизма, турнир за деца и семейни празненства. Една младежка оргнизация иска да направи филм за Ландауер, под името "Ритай като Курт". Макаби, клуб с повече от 1000 членове от 15 различни националности, в който заедно играят евреи, мюсюлмани и християни, планира да нарече стадиона си "Курт Ландауер".

"Ландауер е човек за пример", твърди евреинът Шрайбман. Неговият баща е загубил по време на Втората световна война своите родители и 13 от общо 14-те си братя и сестри. По-късно Морис Шрайбман започва да се занимава с въпросите на холокоста. На една изложба той се натъква на биографията на Ландауер и тя изцяло го поглъща. Шрайбман е убеден, че футболът може да бъде използван като важен педагогически подход за преодоляване на историческите комплекси: "Чрез спорта ние можем да достигнем до много младежи, до които иначе не бихме достигнали по друг начин."

Байерн Мюнхен има повече трофеи даже от головете на Герд Мюлер или от спасяванията на Зеп Майер. Клубът дълго време пази своите еврейски членове по времето на националсоциализма и чак десет години след оставката на Ландауер нещата излизат извън контрол. Градският съперник 1860 Мюнхен хвърля нацистите срещу безпомощния Байерн, а тоталитарните управници това и чакат. Играчите на Байерн са тези, които по-често са изпращани на фронта.

"Спортните функционери си затварят очите пред фактите от историята. Маркетингът явно е по-важен", възмущава се мюнхенският историк Антон Льофелмайер. Концерни като Дойче Банк, БМВ или Сименс през 90-те години отварят своите архиви. Дебатът по използването на еврейските принудителни работници, колкото и разтърсващ да е той, може сериозно да повлияе на предприемачите във връзката им с обществото. "Обстоятелството, че така може да се инвестират доста сериозна сума пари, не е известно на много клубове", казва Льофелмайер. Това важи в най-голяма степен за Байерн Мюнхен, за когото се разказват множество анекдоти като този например: През 1940 г. Байерн Мюнхен изиграва приятелска среща в Женева, посетена от бившия президент в изгнание Курт Ландауер. Играчите забелязват предишния си ръководител на трибуните и на полувремето го поздравяват сърдечно. Те са му благодарни за това, което той е направил за отбора. Тази благодарност обаче не се превръща в традиция за Байерн.


Феновете на Байерн отдават почит на Курт Ландауер

Деца на революцията

И беше лято... Над покривите на пристанищната улица знамето с мъртвешката глава се развява на бриза от Северно море, идващ по посока на река Елба. Разправиите между силите на реда и собствениците на къщите достигат своята връхна точка. Младият вратар Фолкер Ипих е солидарен с живеещите до пристанището хора, изнася се от вилата на своя президент Ото Паулик, където живее, и се нанася на улица Бернард Нохт по време на слънчевите месеци, за да е по-близо до борещите се за правата си. А неговият отбор, Санкт Паули, се класира за втори път във втора лига под ръководството на хлапашки изглеждащия треньор Михаел Лорковски. Това е лятото на 1986 г. и историята може да започне.


Хрумването на рокера Мабузе днес е символ на Паули

Кварталът от години е напускан от инвеститорите. Работническият район е принуден да се откаже от миналия си блясък. Големите предприемачи изоставят хамбургската част Санкт Паули, много барове с червени фенери затварят врати, тъй като страхът от СПИН убива еротичния бизнес, а разположението на квартала до доковете губи своето значение. Цитат на сенатора от морския град Хамбург Хелмут Шмид от онова време: "Хамбургчани почти не ходят до въжените работилници в пристанищния район. Квартал Санкт Паули определено не принадлежи към атракциите на града."

В следствие на това жилищата в района драстично поевтиняват и през втората половина на 80-те години там се заселват предимно студенти и млади хора на изкуството. В новия културен бастион избухва, развива се и властва едно особено влечение към футболния отбор на квартала. Влечение, което другият голям градски отбор, Хамбургер Шпортферайн, е непосилен да поддържа спрямо своите фенове. Готовите за погроми хулигани на Фолкспаркщадион, които скандират дяснорадикални и расистки лозунги, отблъскват много от обикновените привърженици на "червените шорти" от Хамбург.

Клубът Санкт Паули никога не е попадал в центъра на футболните събития в Германия след края на войната, с изключение на един кратък период от 1948-51 г., когато взема участие във финалите на германското първенство. През 60-те и 70-те години отборът, чиито фенове произлизат от градски буржоазни семейства, се проваля шест пъти в опита си да се класира в германската елитна дивизия. 1977 е годината на първото попадане на Санкт Паули в Първа Бундеслига, но заслуженото въодушевление сред публиката бива проиграно с безпрецедентно слабо представяне в дивизията, където Паули едва успява да се противопостави на някой от противниците си. Запалянковците гледат с лошо око на решението на клубното ръководство да домакинства само 5 мача от сезона на домашния стадион Милернтор, а останалите - поради материални съображения - да проведе на арената на врага Хамбург - Фолкспаркщадион. Обаче бундеслигата претърпява не само спортно, но и финансово фиаско. Средната посещаемост на германските срещи през 70-те години е около 3500 зрители на мач. Бившият министър на отбраната Ханс Апел, член на Санкт Паули от 1947 г. и дългогодишна част от ръководството на клуба, казва: "Много президенти бяха тарикати. През 60-те години те събираха пари в касички пред вратите на стадионите, така че до счетоводството едва достигаше някакъв символичен приход."


Ернесто "Че" Гевара е един от героите на публиката на Милернтор

Отвън се случва "Хамбургският казан", а вътре Санкт Паули успява да се класира

Подобен мошенически манталитет докарва клуба от квартала на червените фенери до ръба на пропастта през 1979 г.: президентът Ернст Шахт и неговият асистент Макс Улрих натрупват планина от задължения, възлизащи на 2,7 милиона марки. Германският футболен съюз отнема лиценза на отбора, а в медиите циркулират слухове за окончателен фалит.

След като в началото на 80-те години кварталът започва да се подмладява и да се модернизира, по неговия път тръгва и местния отбор. Нуждата от пари обаче не му е чужда. Главната атракция на сиромашкия клуб са юношите старша възраст, които през април 1981 г. играят пред 25 000 зрители на Милернтор срещу водения от Юп Дервал национален отбор на Германия. Новото спортно ръководство вербува млади играчи от квартала, както и от околностите на пристанищния град. Юрген Гронау, Щефан Щудер и Андре Голке след 1982 г. стават лудите млади, които са знакови за успехите от последвалата ера за отбора на Санкт Паули.

Завръщането във втора дивизия през 1986 г. е постигнато с един полупрофесионален тим, в който заплата от 5000 марки на месец се счита за една от най-високите. Симпатията към отбора, където дълги години цари хаос, нараства. За мачовете в квалификациите за Втора Бундеслига идват средно по 5000 зрители. По време на срещата с Шьопинген на 8 юни 1986 г. се случва нещо, което допринася за формирането на мита "Санкт Паули". Докато на стадиона Щефан Щудер и Андре Голке се борят за победата, в близост до Милернтор се осъществява най-големият масов арест в историята на Федералната република. В т. нар. "Хамбургски казан" полицията арестува за 15 часа 860 демонстранти срещу използването на ядрената енергия.


Стадион Милернтор от въздуха

Отборът се превръща в отдушник за отчаяни активисти

След новото класиране във втора лига в лицето на клуба постепенно се оформя един противник на властта. Който по това време посещава срещите на тима, той среща намусените физиономии на лявоориентираните политически граждани - все пак съботите са предназначени за митинги, демонстрации и дискусии, а не за викане на стадиона. Обаче при ръководството на треньора Вили Райман чрез футбола се формира една алтернатива на политиката, която ентусиазира левите в квартала и предизвиква взрив в зрителския интерес на Милернтор. "Тогава принципите на Санкт Паули бяха: непреклонност, страст, дух за борба и сърце", казва Андре Трулзен, днешният помощник-треньор на Паули, който започва първия си сезон на Милернтор през 1986 г.

"Пост-пънк и уличната сцена се вписват в имиджа на отбора, понеже се изпитва острата нужда от зараждане на фен култура в квартала. Отблъснатите от политическата работа леви активисти, намират един вид социален отдушник на стадиона в Санкт Паули", обяснява Рене Мартенс, автор на клигата "Чудеса все още се случват. Историята на отбора Санкт Паули". Посещението на футболен мач и политическата активност повече не са взаимноизключващи се понятия. Срещите от Втора Бундеслига се превръщат в хепънинги на левите фракции, а преди двубоите феновете се срещат до Балдуиновите стълби на пристанищната улица за подгрявка.

Отначало има около 60 "бунтовници", които редовно стоят прави зад треньорските скамейки. Носейки черни пуловери с качулки или рокерски якета, част от тях с шарени коси, те мотивират играчите със странни възгласи от рода на: "Никога повече фашизъм, никога повече война, никога повече трета лига!". Феновете на Паули рязко се разграничават от дясноекстремистките ултраси на Хамбургер Шпортферайн. Те заканително клатят пръст към дългогодишното управление на пристанищния град от Германската социалдемократическа партия: "Кой ни предаде? Социалдемократите! Кой никога няма да ни предаде? Санкт Паули!". Редовите зрители често сменят местата си на свободния за движение Милернтор през второто полувреме и отиват от едната врата зад другата. Мястото на "бунтовниците" обаче винаги остава постоянно.

На главната трибуна един до друг седят политици като Ханс Апел, търговци като бъдещия президент на отбора Хайнц Вайзенер и няколко сводници, лесно различими с техните ярки дрехи, носещи кошнички с декоративни кученца в тях и хванати под ръка с предизвикателни дами - на Милернтор витае една различна атмосфера.

Особеното: Поведението на феновете зависи от политическите събития по света. Всяка нова песен или скандиране са в пълен противовес със свирките и виковете "шалала" по другите германски стадиони. Вратарят Фолкер Ипих, който в началото на кариерата си в Санкт Паули си взема отпуск, за да се запише доброволец и да участва в строителни работи в следреволюционна Никарагуа, става символ на формиращия се нов запалянковски дух, ориентиран към левия политически спектър. Скоро след това култов статус сред феновете на отбора получава тениска с надпис: "Фолкер, чуйте сигнала". В блока с крайните привърженици стои и пънк-рокерът Мабузе от пристанищната улица. В една съботна вечер той решава да вземе знаме с пиратския череп и кости за 90-те минути на стадиона. От тогава този флаг, символиращ непокорство и своенравна свобода, се превръща в марков за бастиона Милернтор. Днес черепът и кръстосаните кости на черен фон е нещо много повече от емблема на отбора и символ на неудобните революционери от Санкт Паули.

Когато момчетата на Хелмут Шулте се класират в Първа Бундеслига на 29 май 1988 г. в Улм, ефирната телевизия RTL, напук на комерсиализирането на футбола, широко отразява имиджа на "по-различния футболен клуб" и го разнася из цялата страна. Така чрез своя телевизор всеки един запалянко в Германия разбира за съществуването на отбора - "веселяците" от Кийц правят футболната карта на Европа още по-пъстра.

Обаче политическата фенкултура на Санкт Паули не буди само симпатии. През юни 1988 г., преди полуфинала за Евро'88 между Западна Германия и Холандия в Хамбург, стотици германски хулигани преминават през пристанищния район на града. Ултрасите на Санкт Паули, решени, че няма да толерират расистки и сексистки лозунги край Милернтор, отприщват омразата си към тези, които нарушават техните принципи и след срещата изкарват яда си от загубата в сблъсъци по улиците.


Култовият вратар Фолкер Ипих днес

Талисманът "Вумбо" е посрещнат със залп от чаши с бира

След като в мач срещу Нюрнберг футболистът на "франките" Сулейман Сане е наречен с обидното "негър", дейците от новия печатен фен-орган "Милернтор Роър" (МР), заедно с играчи като Фолкер Ипих и Петер Кнебел, изработват през август 1989 г. дипляна срещу нарушаването на човешките права по стадионите. Цитат от манифеста, създаден 18 години преди първата официална кампания срещу насилието в Германия: "Нашият Санкт Паули стои за разбирателството между народите и интернационалната култура на спорта." Лозунгът и до днес е ръководен за привържениците на клуба от Милернтор.

"МР" е формиран като реакция на планирания от президента на Санкт Паули Ото Паулик и архитекта Хайнц Вайзенер "Спорт-Доум" в началото на 1989 г. Тогава е трябвало да започне строителството на нов мултифункционален стадион с хотел, модерна зала и магазини, възлизащо на обща стойност от 500 милиона марки. С флайъри, подписки и мълчалив протест в домакинството с Карлсруе се дава организиран отпор на плановете за мащабна комерсиализация на любимия отбор. През април 1989 г. Паулик оповестява оттеглянето на своите проекти за "Спорт-Доум". И понеже официалният вестник на Паули е взел страна в спора и не съобщава за протестите, някои ядосани активисти решават да направят собствено печатно издание. Малко след това отваря врати и първият фенмагазин на клуба, където членът на "МР" Свен Брукс обслужва алтернативните запалянковци и мястото бързо се превръща в основен пункт за срещи. Интензивната работа с феновете и подобрената комуникация правят от организацията решаващ фактор в клубното управление. През октомври 1989 г. започва организираното посещение на гостувания. Докато през юни 1989 г. за мача на Санкт Паули в Манхайм пътуват само 17 фенове, днес те са повече от 2000.

Подобрената работа с феновете води до раздвижване: изработеният от "МР" флайър "Феновете на Санкт Паули срещу дясното" скоро става класика на съвременните дипляни и по-късно е взаимстван от много други клубове при направата на техните агитационни материали. Когато треньорът Клаус Шлапнер и неговите момчета от Валдхоф Манхайм идват на Милернтор, паметливи запалянковци припомнят за обвързаността между курпфалцкия отбор и нацистите в миналото. Развятото на хамбургския стадион през 1990 г. от манхаймци знаме от времето на Третия райх скоропостижно е премахнато собственоръчно от крайнолевите ултраси на Санкт Паули. Тенденциите към футболна комерсиализация също са изкоренени: когато един от спонсорите на отбора "подарява" на феновете талисман, отговарящ на името "Вумбо", бедното плюшено животинче е посрещнато на почивката на едно от домакинствата със залп от чаши, пълни с бира "Астра", а това се оказва и последното му "дефилиране" пред трибуната за правостоящи. Изпълнение на британски военен оркестър пък среща спонтанен отговор с песни на ИРА, които го заглушават напълно. След този ден никога повече на Милернтор не се изпълнява духова музика.

Отношенията между привърженици и отбор в края на 80-те години са нещо необикновено за един професионален клуб. Играчите стоят близо до феновете не само на думи, а те сякаш живеят заедно. "Много от нас учеха. Бяхме един интелигентен отбор, което се отрази и в нашите обществени ангажименти", спомня си Фолкер Ипих. Някои футболисти работят активно в "МР", а в "клубната къща" на стадиона отборът задължително говори с привържениците след всеки мач. В кръчмата на Бриджит, която често сервира по жартиери, се пие заедно, но когато някой се самозабрави и стане дързък, той веднага получава плесница от дамата, без значение дали е футболист или просто запалянко. Андре Трулзен си спомня: "Особено кухнята беше главната атракция. Имаше традиция пет-шест играчи да водят със себе си познати фенове и там на спокойствие да изпият по бира или да изпушат по цигара."

Тук кварталният отбор се претопява в едно голямо семейство. Успоредно с възхода на футболния клуб, квартал Санкт Паули също просперира през втората половина на 80-те години: в близост до стадиона изникват около 500 заведения, барове и дискотеки, които осигуряват възможност за запалянковците да се "подгреят" преди мач, както и привличат обичащите нощния живот. От новите предложения на квартала не се възползват само феновете, но и играчите. Трулзен: "Винаги ходехме в "Синя нощ" с хазяина Изи. Днес такова нещо повече не е възможно, защото всички футболисти се подлагат непрекъснато на медицински изследвания." В Кийц гледат с отвращение на звездните култове около играчите, създадени в другите отбори. Може би поради липса на футболисти от световна класа. При загуби и слаби игри феновете проявяват своята несравнима емоционалност. Нещо повече - колкото по-зле играе отборът, толкова повече привържениците му почитат Санкт Паули. Ентусиазмът им е заразителен - карикатура на художника Шрьодер от 1993 г. показва бразилския Жокер на отбора Лео Манци, носен на ръцете на запалянковците с истеричните викове: "Лео, Лео". По някое време Манци се обажда: "Но аз влязох в игра в 90. минута и даже не успях да пипна топката." Това по никакъв начин не впечатлява феновете и те продължават да крещят: "Лео, Лео!" Така е в Санкт Паули и до днес.

В този дух отрасват следващите поколения футболисти на отбора. Отговорните фактори в клуба твърдят, че без тази връзка с феновете и без идентификацията с Кийц Санкт Паули не би имал шанс да оцелее. Днешният треньор Холгер Станиславски, който идва на Милернтор през 1993 г. от Хамбургер Шпортферайн, казва: "Митът на Паули не може да се обясни само в едно изречение. Човек има нужда от време, за да разбере истински къде се намира. За мен този процес на опознаване и до днес не е завършил." Спортното развитие на Паули след 1986 г. - 18 години професионален футбол, 6 от които в Първа Бундеслига - води до такава близка емоционална връзка между отбор и фенове, че дори и през трите години в треторазредната Регионална лига Север след 2003 г. средната посещаемост на Милернтор е 15 000 зрители.

На клуба се отдава да утвърди "Санкт Паули" като търговска марка на пазара, без това да води до загубата на алтернативния дух. Ханс Апел, член на отбора от 60 години, описва ситуацията така: "Санкт Паули е жив организъм и за много хора той представлява истински заместител на семейството или емоционалната връзка." Това, което през 80-те години произлиза от субкултура с политически амбиции, от дълго време вече е погълнато от комерсиалното течение. Различността повече не е поляризиращ недостатък на безгръбначния футболен бизнес, а - що се отнася до продажбите - важна опорна точка за финансовата стабилност на отбора. Свен Брукс, който след почти 9 години работа като отговорник за привържениците, е повишен в организационен директор на клуба, казва: "Тук се градят съхраняващите ценности на левите идеи. Ние трябва да съблюдаваме да не се отива отвъд допустимите граници на комерсиализацията."


Информационното табло на Милернтор след знаменитата победа над действащия шампион на света Байерн Мюнхен на 6 февруари 2002 г.

Докато Брукс и другите фенове в ранните години са недолюбвани от чуждите фенгрупировки поради политическите си убеждения, днес Санкт Паули е един от най-окуражаваните и подрепяните отбори в Германия, като дори и Ули Хьонес взема дейно участие в спасяването на отбора по време на последната криза в клуба през 2003 г. Британските медии със завист говорят за феномена "Санкт Паули", който отива извън традиционните футболни ценности: той включва "Светата Троица" от бира, правостоящо място и иронизиращи скандирания. Английското футболно списание "ФоурФоурТу" нарича хамбургския отбор "най-рокаджийския клуб на света".

Но рискът от бумеранговия ефект на своята собствена слава съществува. "Играчи, които по-рано бяха нужни да развиват фантазията на привържениците, днес повече не са необходими", смята Рене Мартенс: Така и така Милернтор е пълен на всеки мач. От икономическа гледна точка повече не е необходимо определени фенгрупи и разпръснати ветерани да стоят сред ултрасите на трибуните. Мабузе, пионерът на знамето с мъртвешката глава, предпочита да ходи на мачовете на градските съперници Алтона 93, които играят в петоразредната оберлига: Повече модерни фенове, повече комерсиалност. Както политическите амбиции, така и фенският фолклор отбелязва застой на Милернтор. Реалността се опитва да съживява мита с акции като "Вива Санкт Паули - Борбата с треторазредността" от 2004 г., обявена от маркетинговия отдел на клуба като "една своеобразна собствена революция". Мотото е: "При нас не се лее кръв, а само бира Астра и Бомерлундер." Домакинствата на Санкт Паули не са това, което е футболът в големите градове - медийно събитие и чисто развлечение. Малката разлика: другите отбори излизат под звуците на музиката от филма "Междузвездни войни", а организационният директор на Милернтор предпочита това да става с парчето на AC/DC "Hells Bells". По другите стадиони головете се празнуват с "Кан Кан", а на Милернтор - със "Song 2" на Блър.

И ако в днешното общество изобщо може да се говори за свободен дух, то абонаментната карта за срещите на Санкт Паули е синоним на различност и обвързаност с клуба за модерните запалянковци. Политически безгласните избиратели също получават трибуна на Милернтор: Малка утеха и свободна мисъл след 70-часовата работна седмица, проявена веднъж на 14 дни.

Клишето на футболния мейнстрийм гласи, че стадионите днес трябва да са пълни. Но какво във футбола не е клише? Фолкер Ипих казва: "Никога не съм харчил парите, които съм печелил като професионален футболист, за социални цели. Спестих ги и накрая си купих къща. Нищо особено." Друго клише гласи, че средностатистическите футболисти нямат ясно изразен музикален вкус. В потвърждение на това 9 от всеки 10 футболисти в Германия отговарят на въпроса каква музика слушат с: "Ах, каквото пуснат по радиото." Нищо изненадващо. На същото питане Марсел Егер от Санкт Паули отговаря с: "В момента любими са ми Арктик Мънкийс, Шаут Аут Лаудс и, ако съм в по-спокойно настроение, Деймиън Райс." Егер казва също и че неговото училище, от общо трите гимназии във франконския град Ансбах, е била "по-скоро една хипи-гимназия". От другите две средни училища излизали "зубрачи по математика и мамини синчета". Много малко от професионалните футболисти биха обозначили средношколските си години като "хипи-гимназия", а прилежните ученици като "мамини синчета". Слагаме край на клишетата, но става ясно горе-долу що за човек е Марсел Егер - той е прототип на различния професионален футболист. Точно като Фолкер Ипих, Петер Кнебел или Андре Трулзен и Холгер Станиславски.

И като такъв, разбира се, пасва идеално на този клуб. Той е олицетворение на това очарование, което излъчва Санкт Паули. Денят, на който Егер осъзнава това, е 20 май 2001 г. Тогава 24-годишният днес футболист, играещ за младежките отбори на Нюрнберг, присъства на Франкенщадион, когато Санкт Паули се класира за четвърти път в Първа Бундеслига. След последния съдийски сигнал и двата отбора си разменят благопожелания, тъй като и "франките" постигат класиране в елита. Феновете на Нюрнберг, ползващи се от правото на домакинството, слизат на терена да празнуват, докато запалянковците на Паули остават изолирани в сектора за гости и са обградени от полиция и стюарди. Това на пречи на хамбургците да се веселят по всички правила на това изкуство. Партито на "северните пирати" докарва феновете на "Клуба" чак до завист, включително и Марсел Егер - младата надежда на Нюрнберг: "Що за яки пичове са това, помислихме си. Нищо не може да им развали удоволствието."


Томас Мегле (вдясно) е готов да захапе някого за честта на Паули

Мегле трябва да държи речи пред тълпата, стъпил на каса бира

През главата му минава мисълта колко хубаво би било да принадлежи към тази общност като играч и тези хора да скандират името му. Нещата в професионалния футбол не винаги могат да се определят обаче като концерт по желание: след като на Егер е казано, че повече няма бъдеще в младежкия отбор на Нюрнберг, той преминава в състава на Фойхт в южната регионална лига. Докато младият футболист още се колебае дали да не се концентрира върху учението си, в родният си град съдбата го среща с Георг Фолкерт, някогашен ръководител в Санкт Паули. Стига се до разговор и Фолкерт пита Егер какви са бъдещите му планове. Егер разказва за своите виждания и мисли, а Фолкерт убедено отвръща: "Ти би паснал добре на Санкт Паули, защото там едно твърдо влизане получава повече овации, отколкото една задна ножица." Скоро след срещата агентът на играча успява да уреди клиента си на Милернтор.

Естествено, да се твърди, че всички футболисти на Санкт Паули по рождение са футболни романтици и идеалисти, е пълна глупост. Някои от тях просто чинно изпълняват професионалните си задължения там, а при други апетитът се появява с яденето. Така става с Томас Мегле. "Тогава щях да отида и в Рот-Вайс Оберхаузен", казва 35-годишният днес футболист, който идва за пръв път в клуба от Кийц през 1997 г., а след това още два пъти подписва договор с Паули след престои в други отбори. Обаче освен спортните причини, които първоначално са най-важни за Мегле, съществуват и специфични фактори като "интересния вътрешен живот в отбора". Любопитният мюнхенец е въведен в света на Санкт Паули от Свен Брукс и получава интересни преживявания: в бара на клуба той, стъпил на каса от бира "Астра", държи народни речи. Нещо, което никога преди не би си представил. Мегле обяснява своя мироглед: "Нямам нужда да говоря толкова за политика. Аз имам нужда от човешка топлина, тя е факторът да се чувствам добре." Играчът, който влиза в историята като авторът на гола от мача с носителя на Междуконтиненталната купа Байерн, все пак запазва един прагматичен подход по отношение на професионалната си кариера и опитва щастието си в други отбори като Ханза Росток и 1860 Мюнхен.

Този прагматизъм е препоръчителен за всеки играч на Санкт Паули, защото той се основава на принципа за многообразието. Никой не бива да си мисли, че клубът наема един футболист, само защото той добре се вписва в удобната вселена на Паули. Бюрата в офиса на клуба са затрупани с молби на играчи, които искат да играят за хамбургския отбор поради неговото реноме - обаче наличието на подходящ характер и желание не са достатъчни за сключване на договор. Красноречив пример за това е Бенямин Адрион - футболистът, който даде началото на кампанията "Вива кон агуа" за чиста питейна вода в развиващите се страни по света и така за пореден път показа, че Паули е нещо повече от обикновен футболен клуб. Адрион имаше болезненото преживяване да не получи удължаване на контракта си, въпреки обществените си заслуги.

Треньорът Холгер Станиславски обяснява: "Ние търсим играчи преди всичко заради спортните им качества и отборния им дух - чак тогава гледаме обществената им позиция и способността им да я изразяват." Да изградиш успешен отбор с малко пари и той да служи за идентификация на много футболни запалянковци е деликатна задача. За сплотяване на фенската маса Санкт Паули задължава своите футболисти веднъж годишно да правят заедно обиколка на града и след това да посетят клубния фенмагазин, за да заздравят връзката с квартала. Но това не е просто балансиращ акт, а част от самата философия на клуба. "Надявам се, че в близко бъдеще ще успеем да се класираме в първа дивизия и да се утвърдим там, без да загубим чара си и без да се поддадем на гнусната печалба", казва Марсел Егер. Звучи почти невъзможно. За някои нещата вече са отишли твърде далеч. "Санкт Паули, заедно с Байерн и Борусия Дортмунд, е най-комерсиализираният клуб в Германия", казва Маркус Линденау, който е фен на кафяво-белите от раждането си. Хайко Шлеселман от феншопа също има подобни наблюдения: "Клубът осребрява всичко, с което разполага. В един момент просто не остава нещо, което да не се продава." В действителност Санкт Паули, предимно принуден от нуждата, в миналото е прехвърлял част от правата си върху кетъринга, продажбата на билетите или осбено печелившия мърчандайзинг на чужди компании. Но от друга страна днес маркетинговите права отново са собственост на клуба и така той, заедно с Байерн Мюнхен и Фрайбург, е един от трите германски професионални отбора, които не са прехвърлили пазарните си дейности на външна агенция. В днешно време страстите са нагорещявани единствено от идеята за продажбата на името на стадиона, а това си остава едно от последните табута в Санкт Паули. В емоционално годишно клубно заседание членовете гласуват срещу подобна продажба, но това решение не задължава юридически ръководството, а преди всичко ограничението е морално. Така или иначе вотът е еднозначен, особено след изказването на Йохен Харберг от влиятелното фендвижение "Отделение за насърчаване на членовете", което кара залата да заври - той метафорично заявява, че не бива стадионът да се превръща от "красиво езеро в локва с Астра".

В деня след събранието Маркус Шулц, един от заместник-председателите на клуба, седи в административната сграда и казва: "Ще се съобразим с решението, дори да смятаме, че то е погрешно." Стаята за срещи е малка, но тя е най-голямата на етажа в сградата на Щреземанщрасе, която временно се използва до завършването на реконструкцията на стадион Милернтор. Звучи "Rockin’ all over the World" на Стейтъс Куо и това може би е едно от последните германски бюра, на които открито може да се пуши. Изглежда, че това е една от последните твърдини срещу забраната за тютюнопушене на обществени места. Когато обаче става дума за прекръстването на стадиона, за търговията и за цялата тази бъркотия Шулц е убеден: "Аз съм реалист. Каква е ползата от един клуб, който живее само в паметта ни?" Самият мит не може да те изхрани, иска да каже той. Става дума, че трябва да се разграничи това, което може да се толерира, и това, което крепи отбора и засягането му може да предизвика вътрешен срив. Всички са единни, че Санкт Паули не се нуждае от плюшени талисмани и мажоретки, както и от гласовит говорител на стадиона, който да съобщава съотношението на ъгловите удари като част от някаква рекламна стратегия. Относно името на стадиона нещата стоят на доста по-сложна плоскост.

Друга невралгична точка беше така наречената кампания "Спасител" през пролетта на 2003 г., когато чрез продажба на специални тениски и акция на локалите в квартала са събрани повече от 2 милиона евро в касата на клуба и така са избегнати отнемането на лиценза на отбора и пропаденето в оберлигата. Фактът, че цялата инициатива става с взаимодействието на класови врагове като "МакДоналд'с" и кмета християндемократ Оле фон Бойст, е толкова скандален за някои привърженици, че те се отказват от своя отбор. Дори някои телефонни еротични линии по онова време съобщават, че част от таксата ще отиде за една добра цел. Още един удар по вижданията на запалянковците на Паули, които са яростни анти-сексисти. "Кампанията "Спасител" нанесе нулева вреда", коментира Маркус Шулц. "Освен това тя беше чиста необходимост, иначе клубът щеше да фалира." Вероятно някои от противниците на инициативата биха предпочели да умрат красиво. А в такъв момент да се намери точка на взаимен компромис, изглежда по-скоро невъзможно.

Вбъдеще Санкт Паули ще продължи да изяснява дилемата си дали иска да бъде един съвсем нормален професионален клуб или би желал да има по-скоро една романтична визия. А защо да не опита да съчетае и двете, стига едното да не влиза в конфликт с другото? "Аз също изпитвам огромен копнеж към автентичната игра", казва Шулц, "и се питам, как бих направил възможно съществуването на един напълно некомерсиален клуб."


Ексцентричният президент Корни Литман

В случай на нужда клубът продава пожизнени абонаментни карти

Хайко Шлеселман от феншопа не звучи много по-различно, когато споделя: "Искам да си пожелая да останем един остров на щастието и да не вземаме отношение по всяка простотия на заобикалящия ни свят." Президентът Корни Литман, който успява да се наложи над вътрешните си опоненти в клуба, постепенно изплаща дълговете и прави от Санкт Паули един отбор с бъдеще. Литман обаче все още е противоречива личност за феновете, които често му се противопоставят по време на заседанията на доминирания от тях управителен съвет. "Като един гей от квартала той въплъщава в себе си всички идеали на нашите запалянковци", смята Шлеселман, "обаче поради своя характер, той често влиза в конфликти." Управителят на два театъра в Кийц твърди, че не разбира от футбол и оставя свобода на феновете при изразяване на мнението им и при организацията на фенските им инициативи. По финансовите въпроси обаче той не говори с удоволствие. Литман желае лично да отговаря при сключванетото на договорите с футболисти и служители, както и да ръководи изкъсо търговските операции на Санкт Паули. В хода на кампанията "Спасител" по идея на президиума клубът продава 450 доживотни абонаментни карти за Милернтор на стойност от 1910 евро за един брой. Младите фенове мигновено се възползват от изключително изгодната сделка, подпомогнати от местна банка, която отпуска целеви кредит при нулева лихва. Така клубът губи парите на тези хора вбъдеще. През март 2007 г. на извънредно заседание се стига до своеобразен заключителен сблъсък между управата на Литман и надзорния съвет на Санкт Паули, доминиран от феновете. Литман е обвинен, че е подправил договорите на някои играчи и че не действа сериозно по плана с финансирането на реконструкцията на стадиона. Президентът обаче успява да отклони обвиненията като представя убедителен план за новия Милернтор. Малко след това заседание южната трибуна е съборена и днес вече е изцяло завършена. Томас Мегле си спомня: "Когато през 1997 г. дойдох в клуба, се говореше: След половин година започваме строителните работи. Оттогава до сега всяко лято чаках да дойдат багерите."

Сега чакането вече е към своя край и когато новата арена, проектирана в английски стил, бъде завършена през 2014 г., тя не само ще бъде уникална като проект, но и ще бъде с повече места за правостоящи, отколкото със седалки (15 000 от общо 27 000 места). И британците отново ще гледат завистливо към Хамбург, защото Англия е всъщност страната, която претендира да е най-благосклонна към футболните фенове. Обаче клубната сграда, място на срещи между отбора и привържениците му в продължение на десетилетия ще бъде съборена. Дали характерната близост между фенове и играчи ще бъде запазена ще покаже бъдещето.

Треньорското дуо на Санкт Паули: Холгер Станиславски и Андре Трулзен

Решаващо за бъдещата харизма на Санкт Паули ще бъде това дали ще се отдаде на отбора да превърне новия Милернтор в непревземаема крепост за противника. Репутацията на стария стадион вече е увредена. Известната някога със своя рев отсрещна трибуна е сменена от южната част, където младите ултраси си правят своите хореографийки, а повечето други зрители идват от такава обществена прослойка, която понякога се нарича презрително "фракция Галао" - консуматори на португалско кафе с мляко, което се радва на голяма популярност в неохипарския работнически квартал. Тази част от града се е променила: някогашните сбирки на наркомани, обменящи метадон, са заменени от срещи на бохеми, които разговарят на чаша Галао на кварталната пиаца. В сутерените на пристанищните къщи хората повече не обсъждат световната политика, а вече говорят за показателите на новата икономика.

Свен Брукс, само един от многото фен-пионери, които са наети от клуба и работят за него, обаче не вижда в социалните промени някаква опасност за Санкт Паули: "Смятам, че и днешните жители в квартала могат да бъдат доста емоционални. Те запазиха своята вяра в отбора и през годините в регионалната лига." Но те не са способни да определят настроението по трибуните и в това отношение са безполезни. И когато някои от тях обвинят присъстващите от години по стадиона активисти, че имат нацистки виждания, тъй като не могат да направят разграничение между възгледите им, на хора като Хайко Шлеселман това им идва в повече. За да се предотвари прекомерното застаряване на публиката, клубът осигурява по 600 билета на лявата групировка "Ултра Санкт Паули" (USP), за да могат така някои младежи да намерят отново мястото си на трибуните. Надеждите са, че в близко бъдеще днешните млади ще изместят "фракцията Галао" и ще осигурят едно по-добро взаимодействие между южната и отсрещната трибуна. Станиславски казва: "Едно време единството между феновете на различните трибуни беше ясно осезаемо на терена."

В по-ново време, при представянето на новата трибуна по време на домакинството срещу Аугсбург, във въздуха витае чувството, че се задават по-добри времена. Това обаче не важи за някогашния герой на Паули Феликс Луц, който преди сезона е преминал в редицита на аугсбургския клуб с желанието "да се подобри в спортно отношение", но там изпада в ролята на твърда резерва и често наблюдава мачовете на новия си тим от пейката. Така от южната трибуна с ултрасите на Санкт Паули звучи позната мелодия за Руди Фьолер, но с променени думи: "Подобри се спортно, подобри се спортно..." И отново това Паули-чувство. Или както казва иконата на Паули Фолкер Ипих: "Цялостното произведение на изкуството "Санкт Паули" е живо. По различен начин от моето време, но е живо."